Из “Патици Бегония”

Ничия земя

огънкъсотсянкаградинаплетачкинаконопенишапкисилуетна-
кукумявкаприлепътвразказаначужденецаенеговатабегония
може би това е смъртта някой върви по единствената
улица в селото носи малък съд в който има току що сварено сладко
от къпини спира от време на време близва по няколко пъти
и пътят става все по-широк и по-широк и се извива
неизвестно накъде
или пък е дамата отсреща на тротоара когато поглъща
апетитно една от онези найвкусни кифли които се намират
само на едно или наймного две места в града в малки
сладкарници непременно наблизо ще има трамвайна линия
пазар за книги
и зеленчуци
в приказките беше светлото момиче от бялата пътека от
твоето събуждане

спомените и миражът в който pain и painter се припокриват
в части от себе си не бих използвала онзи кичур коса от
детството който затваряш в кутия после я поставяш в
чекмедже няколко паяка около дървеното ковчеже няколко
уплашени буболечки

винаги се започва с няколко думи.
ще дойда в понеделник във вторник може да вали
при момичетата от общежитието бях през януари
тази вечер, кубчето което моюру ми остави ме
занимава, както тогава но все не успявам да съизмеря
цветовете на празните триъгълници събиращи
се в ъглите
не зная кои бяха по-красиви тези или другите, мо-
мичетата от пристанището

имало някаква река.
изглежда той е създавал тишината поради завоите и
траекториите, поради шапките в жълтоизелено през
уйкендите. онази висока хотелска стая в която се спе-
ше на нар не беше по-тиха от чашките с пукнати дъ-
на тогава тишината създаде мен докато все още
не беше птица

когато хвърлих топче хляб в произволна посока което
дълго бях мачкала между пръстите си
някои се страхуват от прекалено много хляб в сънищата
аз обаче наредих всички хлябове топчета в
права посока и те направиха мост бумеранг
две патици бяха всичко което можеше да се нарече
агея

за цветята казват че не са еднозначни но пясъците в
корените им замръзват когато се опитам да определя
от какъв метал са и това че теменугите на забравата
не значат нищо без продавачите на хамбургери също не
е сбогуване. обичаш ли хамбургери. нее припомням ти
едно от онези сбогувания при които се очакваше имената
в книгата да са карирани и песните за лорелай да са
по-различни от всеки празник на който дребните сладки,
les petits fours, се различават единствено по резките
шоколадови пръчици и тогава

тази сутрин жените на реката не си говорят.
езиците им се припокриват с телата прихлъзват се
в разговорите. те се страхуват от вечерта. вечер се
раждат приказки но за андрогините раждането е
само наплъстяване в картината илюзия
илюзия това са няколко стъпки до съседната къща
къщата на майския бръмбар

преброени седемте шарени патици отново правеха
геометрични фигури във водата но височината на
която се издигаха не отмерваше дори една трета от
малките пространства около вишните в едно пред-
градие наречено Езерце, нюанс в перата и игри-
те ни. внимавахме всички, никой не знаеше как
и откъде идва опасността

находката реално време умората да знаеш че всичко е
напразно страхът отблизо дивакът отдалече не понасяше
сестра си тревогата на очакванет

тази маска на дълбока тишина събираща звуците някъде долу
в кухината
сънувам земя без граници върху картата някаква бягаща
земя която се разгъва в друг квадрант на същата тази
карта купена на следващата сутрин. тревата реките
горита там нямат
имена. сънищата ми също не носят имената си. един
единствен обитател разнася името й като белег но
когато го настигам той изчезва и невидимо се назовава по
облак

между залеза и мъглите не винаги има по едно слънце.
то осветяваше някаква ограда в неясен цвят или нещо като
отвесно поле в което писмата без адрес бяха също
толкова отвлечени колкото една отглеждана болест в себе
си, колкото дълбоките извивки в имената с по няколко
листенца
различие. свършваше с няколко излишни отговора, с невен,
който приемаше като надежда, като има надежда но тогава
спускам се обратно също се оказваше писмо без адрес,
без-крайност
нови опити чиито моменти успяваха в заглъхващи с/тонове
може би болезнени но изреченото продължаваше като
река/бумеранг/ край тръстиките и трепетликите в които
само ако си бил вън от себе си си щял да попаднеш на следи
от леки политания лека вдълбаност на усета

     подмолите на реката миришеха на канела.
Глезените на момичетата винаги бяха опръскани с обедния
крем на мнимите им влюбвания. Тя носеше странно име
Той не знаеше как да мине имаше само едно място
но там мълчанието изискваше сандали по-ниски от
очакванията, а ходенето на пръсти трябваше да бъде
единственото
изнамиране на което и да е /следващо/ име единственото
позволено настигане

в този смях славеите не се шегуват.
очите от снимката игриви. по между ни се разпадаха
дългите аритметични редици чучулиги в ускорените ни
движения непоемащи въздух

пясъци хълмчета перушина звън накъсващ светлината когато
тя е равнина издигаща се в преградата на слуха свеждаща же-
ланието да дойда там само заради до тласък изместващ
погледите към носталгията

     то беше една патица.
слънцето на юга меки петите залепват по асфалта сипвам вода
и чакам пустинята викам и попадам ниско до оста която
е някаква жена тя става сипва нещо в чаша с широко дъно,
сигурно вода, пропускам биографията й, чакам още дълго,
много дълго; географията на кожата й която е твоята моята
ето че на ъгъла има снимка на мъртвец
отвътрешната страна на ъгъла не спят няма легла лежат
на земята но те казват че точно това е сънят им

умората й не беше за показ. саломе всяка нощ излизаше от
стаята, отиваше в градината, сядаше на бялата пейка и
се вслушваше в гласовете си
тихо бръмбарке тихо бръмбарке повтаряше тя и не знаеше
че едно листо на дървото непрекъснато се откъсваше и падаше
и все не стигаше земята
найсетне и моята клечица се отчупи от дървото, говореше
й бабиното ушенце циганка
счупените зъби имат вкус на лайка. а ако лалугерът и голе-
мите мравки бяха опорни точки на чувствителността то
тогава би била възможна раздялата
но защо да помня една река от бронз потокът на умората
щом си вече жълтотвсякъдечеренбялотвътре и този вечен
звук от опъната и рязко пусната струна на китара вечер
нещо в нищото си играе стеббезтеб seditio

няколко деца играят върху асфалта на ронещия се път и
играта спира поради това че плочката докосва линията
във въздуха следващата плочка се удря в ръба си и отска-
ча така че играта не може да започне
хармониите в плача на бебето отпускат низовете повторе-
ния тя се колебае възприемането на стъпката е само глътка
опиянение преди разговора обаче тя сяда върху петите
си и започва да отделя зрънцата черен пипер от овесените
ядки шумът не беше от подправките
в едно далечно царство в една далечно господарство

за пепеляшките шумът от два три или повече от десет
цвята беше мост le temps retrouve

ранимостта /й/ е вятър изтокът тук е един съвсем малък

ъгъл на всичко което се е случвало западът спомен
патицата майка напуска мястото ти си мъртъв тя дори
не трябва да говори за теб
встрани от пресечката

вземам лекарството но не бързам.
ако всичко това се случи в мравуняците как ли ще изглежда
гората през есента. по-големите мравки пренареждаха
изоставените сламки но най-често стваше така че се
започваше още преди мрежата от напуквания още преди
виждането
попитах го имаш ли проблеми с кухината чух че каза не но
тихо тогава ако след седем дни усетиш тежестта на
гръдта си не вярвай на болката тя ще е само птица която
идва вечер

трябва да се умира добре, пише психоанализата не й вярвам
цветята умират ли добре когато ги забравиш
децата когато ги оставиш да плачат защото се страхуват
апоплексиците защото не слагат щипка сол под възглавни-
цата, а вместо това предпочитат без-крайната повърхност
на езика за да могат да се разстилат в едно няманевреме и
да бързат да осъществят движението насам-натам, от един
град до друг, до следващото нахлуване
движението в тях е лудост но не онази жалка
лудост, а лудото търсене на дистанцията позволяващо на
повечето от тях да се приберат у дома, безопасното
пещеристо място осветявано единствено от излаза

изгревът и този път се бави

и този път надеждата е в бягството в което се завръщаш
в цветето на прозореца цветето което тя остави при теб
не помня от коя страна

петнадесет секунди светът на луиза и есента в която не
спря да се смееш са като малък облак, евъргрийн, цветето,
пръстта са непознати така беше но само в чудесните дни
като този
само в чудесни дни като този знаеше да откъсне цвете
посадено в движението

отворих очи и видях патицата майка да излиза от водата
точно когато сянката на залеза презполови реката
внесох бегониите в стаята си затоплих порцията задушено
със зеле и не/отдадох значение на това че е станало студено
дори и за дивите гъски
дори и за черните щъркели самци

1997 - 1999