Из “Коренче Бегония”

Биолина

Приказка от времето на лимфата
и камъка

…пред мраморните стълби стоеше латроцин
и гледаше небето и чакаше

латроцин не беше голям не беше и малък
той беше и не беше така както беше
а беше той изобщо беше той
такъвонакъв и все пак все пак
се казваше латроцин макар и не много
макар и не рицар обичаше да пее летиция
но не пееше дори да обичаше защото
такъв си беше
седнеше ли на най-горното стъпало
на мраморните стълби знаеше
погледнеше ли надолу забравяше да знае
там луната потъваше потъваше и издигаше се
лунното…

Begonia semperflores

тази седмица се очаква Големият Солен.
водите ще изчезнат, но ако искате да запазите бегониите си имаме съвет и за това. ако ни питате, а вие ни питате. в този случай се изисква да поизоставите принципа на удоволствието и да се спогодите със себе си. добре е да прикътате всичко що имате: дървени корита, салове, защото не се знае кога Големият Солен ще пусне водите. о, той ще ги пусне, вярвайте ни. все пак, някога имахте совалки. потърсете ги. засега няма лоши прогнози за Там. но за бегониите…

и така. в най-ниската част на свирепия наклон на планетата хирон има планини. ще се качите някъде по средата и ще погледнете косо встрани ще слезнете по лъча оттам по камъните глиноити но те са ви домашни любимци, така че когато си помислите в нисокто сме, обърнете се. останалото трябва да е горе; тогава ще знаете че се намирате от към страната свод на отправната точка, зенит, сведена до нула и оттам тръгнете: на изток 7 градуса по ордината под прав ъгъл при косинус 9 от вътрешната страна на дъгата отбройте стъпки и погледнете слънцето, ако го има, ако го няма там сте и ще направите следното ще изчакате да се появи и ако е прекалено голямо ще чакате и чакате отново и отново

при твърде смалено слънце не бързайте, докато изчезне или поне докато едното ви рамо не стане равно на другия му край тогава

в точката на перпендикуляра на общия център на тежестта ви, вашата и неговата, ще намерите малко бяло камъче. наведете се. вземете го. ако успеете да го вдигнете ще ви се стори че не виждате нищо. нищо. това ще е само илюзия но дори и да е снижете се още и още докато усетите, което не виждате,

тогава отделете спокойно от невидяното една кафяна лъжичка, другото покрийте сложете отделеното в една кафяна чашка или в пакетче от захар, както искате, но
го вземете със себе си, разпределете го на бегониите си където и да са: в къщи, в службата, на улицата, стига бегониите да са ваши
като завали леко свистене ще ви излъже, че невидимото си е отишло, това ще е само слух, бегониите ще са си вашите, такива каквито са били, ако са били

ако вярвате че Големият Солен се очаква тази седмица и
ако все пак ни питате за бегониите

Когато се обърнах и видях птицитемухи щурецът запя. Тук. Някъде. Вътре. Сега. Разбива антените. Щур е. Коруба от щурци. До кога ли. Да щеше да остане. пиррр пиррр пиррр пи п пп патам хаба хабс тапам какво ли да му дам. Да не му дам, ще умре, знам ли. Има паяци, но знам ли. Не му казвам пиррррррррр нямам и троха лятно милосърдие

Мъгли. Къщи. Кучета в кръг. Мъгли и две замразени риби. Сърце. Писък на дъскорезници и кукуригания. Човешки гласове. По-нагоре пъстра ерица ще скочи на прозореца, ще преписне сова. Бухалите спят. Шумовете се оглушават. Ком. Ком. Трябва да е била мъглата.

Един кораб който отнема всичко. Или силуетът й.
Зона натоварена с пътници, чакащи. Но корабът не тръгва,
защото има буря.
Корабът е хълм, бряг по-беден и от пътниците.
Между универсума и кея натрупвания, които отдавна са изчезнали, но в които все още се разбива наносът от безмълвия.
И Венера чака. Всичко чака.

Тя върви по мокрия бумеранг на триста метра от дома.
Върви и започва да брои. Едно, мъглата я няма и морето, две, пеперуда, не е същото, кейовете, три, не са, щурец, разделени и той, четири, не е дребна шарка, корабът отдавна е заминал, а завръщането му, пет, седем без десет, гъските в кръг около ореха, шест, събуждане, на осмия ден луната е непозволена.

Тишина, непроменена. С непроменени очи тя не спира да гледа – три и трийсет след обед – горната част на бумеранга, издута от залеза… Еонът на неговото зъвръщане

хе мълчат като свинктери, великото изгнание, само майка ми лудешки вика. а на мене нещо ми е станало с ушите. свирки пищяг звънтяг, по-скоро е дъскорезница; а когато се острят зъбците точилата минават в горния ляв ъгъл. когато спрат, гара. едно време старите телевизори имаха един пищящ сигнал, така е на заспиване. иначе, гара; когато песента им се превърне в отчаяние, лявото е по-зле но там се намесва щурецът господар и ти се струва че мембраната е отвън. ето чува се помпата отвън/отвътре за източване на вира и две кучета, майка ми пере. дванадесет. полунощ е. има точки, малки, много малки звезди. такива са плодовете на дюлята отсреща. има река, тишина, звуцищурци. в далечината. едно последно лято от лятото. в близост. разбирам тревогата й. тя не спира да пере, пере, поглежда ме, дъвче нещо, бурем
майка ми тънка нишка прашец от сива пеперуда

далече от аудиториите един ден през есента на деветдесет и пета се оставих на писъка който ме заглушаваше и не идеше от града. оставих се на посоките. чакала съм дълго по улиците, по надписите, по обърканите нишки на винаги бързащите пътници
търсех оново състояние в което местностите изчеват една в друга правят някакви завъртания в които ако успееш да се вместиш се увличаш по други полузавъртания по други полуместа хаос от вариации търсех те всъщност търсех някои който не познавам тъй като ми казаха че ни е имало. дори да ни е имало нямам спомен. отново само нишки нещо като отделени едно от друго пространства които не можеш да измериш, заличени очертания на коносовидни сгради готови да слушат подобно опашка пред хлебарница

тя говореше безкрайно дълго безкрайно за детството в което 

беше хлебарка

Близо до къщата й имаше дърво посещавано от много птици, но най-често от един зелен кълвач, който винаги се връщаше, но в различни часове на деня. ударите най-силно отекваха в коренището. в късния следобед, дори и в слънчево време, дървото винаги изглеждаше тъмно. Тя обичаше кълвача. но не беше за нея тази птица. измамно оранжева, със скосена извивка на носа, имаше бразди, имаше граници, електричество в удара по напуканата вледенена обвивка, опора за строгия звук, дървото беше изсъхнало

В къщата духовете лудеят, безмълвно, вън, чешмата, отлив
и мучене, сянката на лунната светлина, в безкрая, вечерница втренчена в отраженията си, птици в бягство

сезон по-късно в редакцията на столичен вестник един плакат на бекет неволно й напомни за кълвача

Сънувам че се будя плюя заспивам пак се будя и съм
В стая затворена с решетка незаключена стая две стаи
Заспивам събуждам се плюя събуждам се
Пазя се лица сенки разтегнати до земята нещо толкова лепкаво
Не ми е позволено да отварям прозореца решетката му
Се отклонява в ограда и виждам само отвътре стените
Лица нещо толкова лепкаво

Отварям прозореца и се втурват от всички страни лица

Казват нещо което не чувам казвам нещо което не чуват
Не спират нахлуват лица лица лица сенки стигащи до
Земята моето лица
Едно върху друго повръщат лицата сенки събуждам се

Отвън дълги редици дървета скривам се в еднаквите им
Лица и се повтарям безкрайно нещо което научих когато
Се убих не беше видение нямаше дори светлинка
Просто едното се случи както и другото в някаква
Преминала
Лудост в някакво получено дишане
Не разказвах много тогава
Не тичах
Обичах
Обичах

Това е всичко което смъртта ми остави

По сенките на никога

“През цялото лято къщата и двора бяха скрити от пътя от гъстите и зелени орехи. През цялото лято той не я зърна нито веднъж. Нямаше как да забележи първите сенки на болестта по лицето й.
Дойде есента. Най-ниските клони на ореха срещу прозореца й започнаха да се багрят и да оредяват… Беше късно.Той никога нямаше да узнае за болестта й.”

Онази част от пътя под тополите отляво гледам обърната назад колата която спира в сянката и оставя вътре лампите да светят. Полунощ е. Самотен пътник. Познавам го. Познавала съм го. Може би. Някога. Мо В тази част от пътя това вече се е случвало. Тополите. Бялата луна. Поостарели вече. Тогава. Един мотоциклетист е спрял по обед. Самотен пътник. И някаква жена. Не я познавам. Жълти листа наоколо. Миг по-късно в ортогоналната проекция на ирисите нищо друго, освен наивен срам от внезапно появилата се оранжева точка на пресичане. Волфрамова дъга… После заминал като на война. И никога повече…
В онази част от пътя тополите никога не спят. Не се срамуват. Губят се и се явявят в лекото бръмчене на моторите, винаги когато минавам оттам.
Ясно е, че в тази част от пътя никога не е имало никой, никога не е имало никаква сянка

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Росица Пиронска, "Бегония", издадена от "Свободно Поетическо Общество", 2000