1. Против смърт


Давам си сметка, че смъртта не е нито болест, нито телесно неразположение. Обаче би могла да се смята за тяхно най-далечно следствие и крайна цел, и в този смисъл се намира в несъмнена – и неразривна – връзка с тях. Неразривна ли казах? Не! И пак не! Аз бях свидетел как д-р Монардес с помощта на лечебната сила на тютюнавъзкреси човек от мъртвите, както в древността е бил възкресен античният евреин Лазар. Това се случи в селото Казас Виехас (имам предвид новия случай), където бяхме извикани да спасим човек, страдащ от силни болки в корема, съчетани с треска. Когато пристигнахме – което при пътищата в Андалузия става бавно, - той вече не страдаше от нищо, а лежеше безчувствен, бездиханен и пожълтял върху един дървен одър. Човекът бе мъртъв.

Убит от природата! – помислих си аз. Тя е луда, и като повечето луди има много тежка ръка. Бе ударила този мъж в корема или другаде, може би на няколко места едновременно, и го бе убила. Но защо го прави – би бил логичният въпрос, - нали самата тя му е дала живот? Ами просто не го прави нарочно. Ударила го е не с умисъл, а в стихийното си ръкомахане. Този човек се бе оказал някъде в обсега на множеството й ръце, на лошо място, и сега лежеше пред нас проснат и, както по всичко изглеждаше, мъртъв.

Предварителният преглед на д-р Монардес бързо потвърди моите опасения. 

- Човекът е мъртъв – каза д-р Монардес. – Откога е така?

Сред всеобщото вайкане ние най-сетне получихме отговора, че е така от скоро. Тогава д-р Монардес извади от вътрешния си джоб една сигарела, отхапа върха й, огледа се и като не намери друго подходящо място, изплю се на пода (това беше обикновена селска къща), след което я разпали с пуфтене. Тук сигурно трябва да поясня какво точно е сигарелата. Тя прилича много на това, което на юг наричат сигара, а на север наричат пура, но е малко по-тънка и по-сурова, поради което гори по-трудно и с пукане. Обикновено моряците по пристанищата пушат сигарели, понеже те се смятат за по-долнокачествени от сигарите, но тъй като тютюнът им е по-суров и не така изсушен, тяхната лечебна сила е много по-голяма. Та, както казах, д-р Монардес извади една сигарела и след минута, най-много две успя да я разпали. Това толкова порази присъстващите, че вайканията замлъкнаха, чуваше се само пуфтенето на доктора и пукането на сигарелата, съпроводено от тежкия аромат на тютюна, който ни облъхна.

- Гимараеш – каза докторът, като ми подаде сигарелата, - вдишай парата в устата му.

Ето това беше нещо, което никак не ми се искаше да правя. Тези селяни са болни от какви ли не болести, от какви ли не трески, и аз се страхувах да не се заразя. Забелязал колебанието ми, докторът каза:

- Не бой се, това е съвършен дезинфектант.

Знаех, че е така, и все пак човек се плаши. Вдишах няколко пъти дълбоко парите на сигарелата, като ги завъртях между бузите си, както човек се жабурка, и като казах жабурка, поисках от селяните и една чаша перейра, т. е. крушова ракия, изжабурках се и с нея, пак дръпнах от сигарелата и вече бях готов за действие.

Първо трябваше да отворя устата на мъжа, което се оказа съвсем не лесна работа, но след като хванах с едната ръка бузите му от двете страни, а с другата дръпнах челюстта му, най-сетне успях да отворя устата му. Вдишах тютюневите пари вътре, като внимавах да не докосвам устните му с моите. Така обаче не се получаваше много добре. Парата влизаше в устата му и после излизаше навън, а аз трябваше да духам, за да я вкарам пак вътре. Скоро почувствах, че главите ни са обгърнати от пара, но само една малка част от нея влизаше в устата на проклетия селяк.

- Така няма да стане – каза д-р Монардес с известно и напълно разбираемо раздразнение, като ме потупа отзад по рамото. – Дай на мен.

Аз се отдръпнах засрамен, но облекчен. Срам, не срам, “страх лозе пази”, както казват в моята родина Португалия, където впрочем казват какви ли не глупости. Не би могло и да се очаква от подобни хора да казват нещо друго освен глупости. Навремето издателят на д-р Монардес, сеньор Диас събираше пари с абонамент, за да издаде нещо, което той наричаше “Народни мъдрости”. Аз му казах, че подобно заглавие е заблуждаващо по същество, че такава книга би трябвало да се нарича “Народни глупости” и че само в такъв случай аз бих дал пари за нея. Освен това той бъркаше самия характер и предназначение на подобна книга – той си я представяше като нещо, което четеш, за да извличаш поука, докато тя всъщност би могла да бъде само сборник с глупости, които четеш, за да се забавляваш и смееш. Той отвърна, че не е така, като ми цитира някакво според него мъдро народно умотворение, а аз го попитах какво ще каже тогава за пословиците “Денят си личи по сутринта” и “Денят не си личи по сутринта”, които впрочем се намират една под друга в издадената по-късно от него книга. Тогава той отговори, че в края на краищата е издател и неговата работа е да печели пари, а никой не би купувал нещо, което се казва “Народни глупости”. Виж, това вече беше добър аргумент. Казах му, че с това е трябвало да започне и му дадох известна малка сума. Книгата, която получих после, прочетох с голямо удоволствие като сборник смешки, а после я подарих на един просяк в Севиля. “От твойте събратя за теб самия”, казах му. Той не можеше да чете, но сигурно щеше да намери някакъв друг начин да я използва – подобни хора са много изобретателни, когато им се случи да разполагат с нещо. В края на краищата целият им живот преминава в подготовка за това.

Но да се върна на разказа си. Така или иначе, страхът взе връх в мен и аз се отдръпнах облекчен от мъртвеца. Обаче д-р Монардес! Бих казал, че самото му тяло, стойката му, раменете му, здраво стъпилите му на земята крака излъчваха увереност и непоколебимост. Той вдиша два-три пъти от сигарелата, изкарвайки дима от ноздрите си, като огнедишащ носорог, двете дебели бели струи дим се вдигнаха от двете страни на главата му и за миг той ми заприлича на митичен бик с рога от пара, след което се наведе, прилепи плътно устата си до тази на мъртвия и започна да вдишва в нея тютюневите пари.

- Гимараеш – извика след малко докторът с издрезгавял глас и насълзени очи, надмогвайки пукота на сигарелата, - ела да пулпираш.

Да пулпираш ще рече да натискаш корема. Така и направих. Щом докторът вдишаше парата в устата на мъжа, аз изчаквах миг и пулпирах. Наложи се да го направим само няколко пъти, може би пет, не повече. След което докторът с впечатляваща ловкост рязко се дръпна назад и повдигна с ръка главата на мъжа, тъй че за миг тя се оказа на височината на мойта, както се бях леко привел, обърната фронтално към мен. Мъжът бе отворил очи. Какви очи! Макар че ги видях само за миг, няма да ги забравя никога! Изцъклени очи, големи и кръгли като на риба, с четящо се в тях много странно чувство: някаква смесица от ужас и пълно недоумение. Предполагам така изглежда човек, когато се връща от смъртта. Той решително не може да разбере какво става. Но всичко това продължи за миг, както казах, защото в следващия момент д-р Монардес изви главата на мъжа, като ловко я прокара под лакътя си. Тогава аз, воден от щастлива интуиция, пулпирах още веднъж. Щастливата интуиция затова е щастлива, защото се проявява в детайли, на които никой не може да те научи, дотолкова малки и незначителни са те от една страна, а от друга често са решаващи. И ето че изцъкленият мъж пое дъх със свирещи гърди и в следващия миг повърна. Той продължи да повръща, докато докторът държеше главата му извита встрани с едната си ръка, а с другата ми подаде пукащата и вече догаряща сигарела. Аз я взех, дръпнах още веднъж и я пуснах в чашата с перейра, при което тя угасна с гръмко съскане. Помислих си: “Ако си мъртъв, ще те извади от гроба, ако си жив, ще те прати там.” Разбира се, това бе съвсем безоснователен израз на суеверие, подтикнат от мощните и екзотични качества на тази могъща субстанция.

Човекът беше спасен! След малко той дойде на себе си, дишането му се нормализира и дори можеше да отговаря на въпроси с кимане на глава.

- Ще се оправи – обърна се докторът към присъстващите, чието смайване ми е невъзможно да опиша. – Да лежи така и да се подсилва, след седмица ще е на крака.

Уморени, но доволни от свършената работа, ние се качихме в каретата и поехме обратно към Севиля. Беше станало късно, слънцето вече залязваше над голите хълмове на Андалузия.

- Свечерява се – каза докторът.

- Да, свечерява се – кимнах аз. В такъв момент на човек му се иска да види и да се наслади на “красотата на природата”, както се казва. Но каква красота? Полегати хълмове с пожълтяла от есента трева и тук-там ниски, рехави маслинови горички, червено слънце отгоре сред здрачаващо се небе с цвят на бледо индиго, прозиращо през сивкав воал – ако мога да се изразя така, - черния път отпред с кафява пръст и малки полуизровени безцветни камъни. Каква безутешна сивота, каква скука, каква грозота и какво дотегливо еднообразие!... Чак тогава аз изведнъж си дадох сметка какво се беше случило!

- Сеньор – казах аз, - ами че ние извадихме един човек от мъртвите! Съживихме го!

- Е, той пак ще умре – усмихна се д-р Монардес, - само че някой друг път.

Скромността краси човека! Никога няма да видите д-р Монардес да се възгордява от небивалите си постижения, никога няма да го видите да се въргаля в самодоволство като свиня в кал. А е винаги стегнат, делови, с отсечени енергични движения, внимателен, нащрек, съсредоточен и спокоен едновременно. Неподражаем медик! Какво щастие бе за мен, че попаднах на такъв учител. И т. н.                                                                                   

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Милен Русков, "Захвърлени в природата", ИК "Жанет 45", 2009

----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Милен Русков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011                                                             

   
© E-LIT.INFO