Утешение
Бабо, ще умра ли?
На три съм, станал съм от леглото, стоя в средата на малката стая, с едната ръка държа ухото си, боли ме, с другата дърпам баба си за ръката и плача, както само тригодишно уплашено до смърт дете може да плаче. Неутешимо. Прабаба ми, същата онази баба Кала, прехвърлила деветдесетте, преживяла много смърт, погребала не един, сурова жена, е седнала в леглото с разбъркана коса и уплашена не по-малко от мен. Полунощ е, вещерско време, както му викаше тя. Бабооо, умирам, бабооо, нареждам и се държа за ухото. Няма да умреш, чедо, няма. Боже, милото, и то знае за умирането... Майка ми дотичала и ни заварила така, прегърнати и плачещи в тъмното. Представям си ясно тази композиция - едно момче на три, босо, с къса пижама и една 90-годишна суха жена, по нощница, която впрочем ще си отиде само след няколко дни. Плачещи и говорещи си за смъртта. Дали смъртта се е навъртала наоколо, дали децата имат нюх за нея.
Няма, чедо, да умреш, повтаряла тогава баба ми, за да ме утеши. То си има ред, бабиното, първо ще умра аз, после баба ти и дядо ти, после... И от това съм се разревал още по-неудържимо. Утешение, построено върху верига от смърти.
Прабаба ми умря точно седмица по-късно. Ей така от нищото, залежа се за ден-два и си отиде в една новогодишна нощ. Това е първата смърт, която си спомням, макар че не ми даваха да гледам. Лежеше на леглото в стаята, малка и восъчна, като кукла-старица, помислих си тогава, макар куклите никога да не остаряват. В средата на стаята, почти до тавана, стоеше елхата, украсена с памук, със сребърните станиолени гирлянди и онези чупливи топки от 70-те, които през цялата година лежаха внимателно сложени в една кутия на гардероба. Във всяка от тези лъскави цветни топки през онази незабравима новогодишна нощ се оглеждаше мъртвата ми прабаба.
Повече се боях за дядо ми, който седеше в краката й и плачеше тихо. Този път изоставен завинаги.
Много по-късно дядо ми щеше да лежи на същото легло в една януарска нощ и да се прощава с нас, че го чакало път. Мама ме вика да й помагам с чувалите...
(...)
Гонен негузен бяга
Преди няколко години трябваше да си сменям паспорта и да уредя някои формалности в общината. Попълних всички данни - разведен, висок, висшист... Подадох формуляра на гишето, жената сверяваше с това, което имаше в компютъра, погледна ме и каза студено: Защо криете едно дете? Репликата откънтя достатъчно силно, усетих как попълващите формуляри около мен изведнъж вдигнаха поглед, дори ми се стори, че леко се отдръпнаха. Аз самият стоях като заловен на местопрестъпление. Забелязал съм, че по-лесно мога да се оправдая за неща, които съм направил, докато обвинят ли ме в нещо, което и не подозирам, оставам блокиран и виновен. Както се казва, гузен негонен бяга. А за мен винаги е било по-вярно обратното: гонен негузен бяга.
Сигурно съм мълчал повече от допустимото, докато успея да произнеса, че имам само една дъщеря. В това време - колко несигурен в невинността си е човек, - калкулирах всичките си минали връзки. Спомних си за една приятелка, която всеки път, като тръгвахме да се разделяме, твърдеше, че е бременна. Имате момче на 12, каза безцеремонно жената зад гишето. Стоях като гръмнат. Само дето не добави «честито». Може ли да погледна, произнесох. Тя обърна монитора към мен и, слава Богу, това не бях аз, просто съвпадение на имената. Служителката дори не се извини, врътна се сърдито на стола, разочарована, че съм се изплъзнал така лесно. Ако знаеше, че през целия ден щях да продължа да превъртам в главата си всички жени, с които съм бил преди 12 години, дори нахвърлих инициалите им на листче, оценявайки по скалата от 1 до 10 рисковата възможност да имам дете, за което не подозирам... ако само знаеше това, тя щеше да бъде донякъде удовлетворена.
----------------------------------------------------------------------------------------------------
© Георги Господинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011