„Не буди только память во мне...”
Сергей Есенин
До едно време много се забавлявах с живота, а после той започна да прави същото с мен. То не си струва подробни обяснения, но този път работата цъфна заради една снимка в Интернет.
Станало е клише да казват, че родното ми градче е сгушено в полите на Балкана, но музикалното училище, пък си е направо в гората. Даже се случва някое дългоклонесто дърво да надникне закачливо в женските общежития, но това е един такъв, вътрешнозаводски въпрос. По-важното е, че има традиция за трайни отношения между нас, туземците, и т. нар. музиканти и музикантки. Ама откъм каквото му хрумне на човек – любов, кавги, женитби, песни, танци, и вечни приятелства, разбира се.
Когато се гмурнах във фейсбучното пространство и веднага бях включен, добавен, тагнат, присъединен и каквото още му хрумне на човек (и каквото позволява наличният виртуален инструментариум) към всевъзможни групи, страници, профили, снимки, картички и линкове.
В цялата вакханалия се озовах и в две групи на музикалното – едната със старото, до болка познато и любимо име, а другата, явно в опозиция на първата – означена с действащото в момента название.
Цъках на общо основание, въздишах по отминалото славно време, изпращах покани на полузабравени хора, други изпращаха на мен – красота и изящество.
Особено се радвах на такива групови фотоси от годишнини на различните випуски – изкопавах от паметта си отдавна забравени лица, гласове, аромати, сравнявах ги със сегашния им вид, подсещах се за диви купони, отразени кръчми и дискотечни осъмвания.
И всичко си беше добре, но колкото и да се ровех, една снимка не ми даваше мира. Правя, каквото правя, човъркам си там на воля и току се върна пак да я разгледам. Ще кажете – какво толкова, наредени ухилени хора, прегърнати, сигурно пеят „Пак ще се срещнем, след десет години...”, но не мога да се откъсна, нещо ме дърпа, нещо ми се мержелее някъде в периферията и предизвиква объркани реакции в изтерзаното ми съзнание...
Пак се връщам, пак гледам, и почвам да ги изброявам поименно – този – ясен, тази – и тя, този – такъв и онакъв, този – също, тази... Хм, тази коя беше... А, де, уж всичките са ми дружки, а откъде се взе тази убийствена блондинка с необятно деколте, сочни устни и хипнотизиращи очи?!
Докато правех напразни опити да разгледам профила й, в ушите ми ясно прозвуча до болка позната песен: „Питам се аз, ледено сияние, ще стигне ли днес мойто дарование, да изразя неистовото си желание, по твойто дяволско очарование...”.
Ха, че то това Бай Марин Кадията... Съвсем го бях забравил този образ, дето с неизменния си клавесин и черен чадър, заставаше на площада или в парка, и каканижеше до забрава сладникавите си песни, които всеки път звучаха различно.
И защо ми се появи в акъла точно сега? Откъде изскочи? Както и да е, оказа се, че готината мадама е въвела ембарго и само приятели могат да й разглеждат личната информация.
си отдавна забравени лица, гласове, аромати, сравнявах ги със сегашния им вид, подсещах се за диви купони, отразени кръчми и дискотечни осъмвания.
И всичко си беше добре, но колкото и да се ровех, една снимка не ми даваше мира. Правя, каквото правя, човъркам си там на воля и току се върна пак да я разгледам. Ще кажете – какво толкова, наредени ухилени хора, прегърнати, сигурно пеят „Пак ще се срещнем, след десет години...”, но не мога да се откъсна, нещо ме дърпа, нещо ми се мержелее някъде в периферията и предизвиква объркани реакции в изтерзаното ми съзнание...
Пак се връщам, пак гледам, и почвам да ги изброявам поименно – този – ясен, тази – и тя, този – такъв и онакъв, този – също, тази... Хм, тази коя беше... А, де, уж всичките са ми дружки, а откъде се взе тази убийствена блондинка с необятно деколте, сочни устни и хипнотизиращи очи?!
Докато правех напразни опити да разгледам профила й, в ушите ми ясно прозвуча до болка позната песен: „Питам се аз, ледено сияние, ще стигне ли днес мойто дарование, да изразя неистовото си желание, по твойто дяволско очарование...”.
Ха, че то това Бай Марин Кадията... Съвсем го бях забравил този образ, дето с неизменния си клавесин и черен чадър, заставаше на площада или в парка, и каканижеше до забрава сладникавите си песни, които всеки път звучаха различно.
И защо ми се появи в акъла точно сега? Откъде изскочи? Както и да е, оказа се, че готината мадама е въвела ембарго и само приятели могат да й разглеждат личната информация.
Отначало махнах с ръка и продължих да си щракам из необятните интернетни селения, но след като неясният спомен няколко пъти напомни за себе си, а накрая – сякаш съвсем ме думна – в главата ми настана ужасна бъркотия от неопределени силуети, движения и светлини, а за фон вървяха протяжните романси на домораслия певец. Нямаше къде да ходя, прежалих се и изпратих покана за приятелство на въпросната дама.
Известно време вписвах паролата си с надеждата, че ще има развитие и най-накрая това бесовище в гърдите ми ще се изпари, но чак след месец, мимоходом видях, че съм одобрен. Изоставих всичко и със злоба се втурнах в разузнаване на незнайната красавица.
Първо видях, че този, за когото е омъжена, ми е стар познат, гъдулар, с когото навремето влизахме в разпри по волейболни въпроси, тъй като често устройвахме спортни съревнования между гимназията и музикалното.
Дали съм я виждал някъде с него, там да е идвала да го гледа от трибуната, или пък на някоя маса да сме били заедно... Ама защо когато я погледна и веднага чувам измъченото тракане на клавишите и поредната версия за „изгарящо до смърт желание, от ангелско очарование”?!
Въпреки костенурчата мобилна връзка, продължавах да отварям снимка, след снимка, но отвсякъде ме поглеждаха бухналите руси коси, меката усмивка и това телце, от което пресъхваше гърлото, а телесното агрегатно състояние достигаше такива твърдини, че лаптопът започваше да се накланя като карнушка – наляво-надясно, наляво-надясно...
Какво ли беше това, дали не ме е ступала кризата на средната възраст... Че съм попораснал, така е, ама чак толкова... Дебелите книги казват, че при всеки става различно, и по различно време, но... Сигурно има нещо друго, ама дали е страст, любов или очарование... Понякога ми се струва, че с тези думи наричаме едно и също нещо...
Навярно трябваше да питам някого от общите ни приятели, които се оказаха над стотина, но тъкмо се наканя и нещо вътре в мен почваше да се бунтува, слепоочията ми се превръщаха в тепавица, а в ушите ми някой усилваше тютюневия глас докрай: „Ще ме погуби моето мечтание, и затова, без грам разколебание, поднасям свойто дарование, към твоето изгарящо очарование”...
Мина около година, нямам идея, колко ли щях да издържа тези лутания из душевната си канализация и как изобщо щеше да завърши всичко, но в една късна доба, красавицата коментира някакъв стар мой пост. Без да се замисля влязох в чата, видях, че профилът й зеленее, стиснах зъби и я поздравих.
Тя отговори мигновено, че много й допадали моите мисли, даже си позволила да ги сподели. Сега разглеждала снимките ми, ала нямала никаква идея кой съм, по каква причина сме приятели и се учуди, че хората, които познаваме са толкова много.
Аз нещо мънках, по-скоро – пишех, някакви думички, вече и не помня даже какви, чувствах се зле (Някъде бях чел какви са симптомите на урочасване и май ги изпитвах всичките. Макар никъде да не беше казано, дали може човек да го урочасат през компютъра) и докато тя продължаваше да ми обяснява някакви свои неща, непослушните ми пръсти заживяха свой собствен живот и започнаха да бълват натрапчивата песен за желание, предсказание и, разбира се, очарование...
- Хаха, направо ме върна сто години назад, като учех в музикалното, в града имаше един просяк, който си съчиняваше подобни текстове. Даже посвети една песен на мен. Минех ли покрай него, целият град се огласяше от дрезгавите му викове: - „Румичке, ти, неясно си мечтание...”. Дъра-бъра... От малка действам особено на мъжете... Да не го знаеш, случайно?
Представете си как покритият със снежинки екран изведнъж прещраква в ЕйчДи картина... Жив да не бях! Ами, че това е Тя... Тя...
Тогава бях ученик в десети клас, чакахме с нетърпение да мине още един месец, абитуриентите да завършат и да останем най-старите в училище.
По средата на април имаше училищен и градски празник, и всички се бяха изнесли на площада, учениците бяха на първа линия, а покрай банката мръзнеха строените войници от близкия гарнизон.
Аз се размотавах с ръце в джобовете, наблюдавах цялата суматоха и редях схеми за вечерта – трябваше някой да избърза, за да запази маса, което означаваше, че ще се наложи да се измъкна по-рано.
Докато пресмятах плюсовете и минусите на различните заведения, отнякъде се протегна една дамска ръка, хвана ме под мишницата, а след секунди до мен се материализира нашата директорка:
- Трябва ми един човек за поднасяне на венците, отивай там до паметника!
- Ама, Госпожо, то...
- Още ли си тук?!
Насадих се, да не казвам как... Сега ще кисна до не знам колко си часа, защото по традиция венците и цветята бяха най-последни, оттам и за разпивката ще закъснея, има да ги търся къде са се намърдали, че и
от дрезгавите му викове: - „Румичке, ти, неясно си мечтание...”. Дъра-бъра... От малка действам особено на мъжете... Да не го знаеш, случайно?
Не издържах и се захилих като магаре – от облекчение, че момичето се свести и от контраста между умрелия вид и гневния глас.
Подърлихме се още малко, после тя се приведе в човешки вид и полекичка тръгнахме по главната улица. Още ми потреперваше под лъжичката – ами ако беше се ударила, или езика да си глътне нещо. Няколко пъти опитах да я заведа до болницата, но срещах категоричен отказ.
И така се разхождахме като насън, тя говореше нещо с умореното си гласче, аз кимах, кривях устни, някакви вицове разказвах, тя се смееше, нещо ми отговаряше, а когато ме погледнеше и по цялото ми тяло се разливаха горещини, имах усещане, че мога постоянно да съм така, да съм до нея, да я слушам, да я гледам и вдъхвам непознатия парфюм.
Така стигнахме до Бай Марин Кадията. Явно беше решил да използва затишието след зарята, нагласил инструмента и разпънал чадъра, тъкмо подреждаше циклостилните песнопойки, когато ни видя. Аз бях положил ръка на раменете й, (не за друго, ами да не пада многострадалното ми яке, с което я наметнах след кратка кавга) и той се ухили мазно, изсвири няколко акорда и запя с пълен глас: „Как сладко е това стенание, как тежко е това признание, на твоето очарование поднасям свойто обожание!”...
Мелодията ми подейства отрезвяващо, аз застанах пред нея, целунах наскоро червисаната уста, повдигнах вежда и тарикатски прошепнах:
- Как ти е заглавието, бе, маце?
- Румичка...
- Писарят Чумичка...
-?!
- Нищо, така... Има такъв приказен герой.
- Аха, добре! Аз ще тръгвам!
И си тръгна! Обърна се и изчезна в прииждащите хора...
Естествено на другия ден ме скъсаха от подигравки, че се случвало и в десети клас да се вдигат сватби, нароиха се куп кандидати за кръстници, шафери, кой ще води хорото, кой ще свири, в кой ресторант ще е голямото събитие, а най-големият филм стана, когато ме извикаха в директорската стая. А сега давай обяснения, какви са тези самоволства, как може венецът на Областния управител да се въргаля по краката, и в последния момент се наложило двама учители да го поднесат. Пак съм имал късмет, че не била кръгла годишнина, щото тогава щял да е от Президента, и не ми мърдало изключването.
И изобщо всички бяха видели всичко, знаеха всичко, ситуацията почти излезе от контрол, когато разбраха и нашите, само едно никой не можеше да ми каже – откъде се взе това момиче, как се казва, къде учи и куп подобни неща, които вълнуваха и тровеха опърлената ми душица...
Неочакваната вихрушка на спомените заплашително напираше да помете всичко, което до този момент съм правил, мислил и чувствал, всичко, което малко или много изразяваше моята нищожна особа, всичко, към което се стремях и опитвах да бъда. И изобщо, възможно ли е нещо, случило се
- Днес мойто обожание, пред твоето очарование, поднасям със признание, чи ти си божие създание...
Ослепителната усмивка показа, че съм налучкал верния път и докато си разменяхме обичайните любезности, аз виждах, че пред мен стои съвършено непознат човек, когото виждам за пръв път, че всичко онова в миналото няма никакво значение и това сега ще си бъде чисто губене на време.
Седнахме в едно близко кафе и приказката ни тръгна, откъдето предния път бяхме стигнали – една обща позната, която навремето беше станала много известна чалгаджийка, а в момента беше много изпаднала.
Обсъждахме превратностите на съдбата и лека-полека я докарахме и до нашето запознанство. Аз се пошегувах малко за нейна сметка, а тя ми припомни един от тогавашните ми вицове...
- И преди ти казвах, че в онези години бях много малка. По-малко мислех – повече усещах... Много не разбирах какво става край мен. И стихове пишех, даже това си бяха всичките мои усещания, опитвах се да ги извадя от себе си с химикала и листа. Дори ги показах на учителката по литература и тя ме посъветва да си ги подредя в една тетрадка. Още си я пазя.
- Добре, Румичке, а защо с теб повече никъде не се видяхме? Какво стана? Аз разпитвах за теб, търсих те? Странна история...
- И ти уж се пишеш за умен! Много е просто – в начинаещата нощ лумна ярка светлина и явно ни е ослепила! Ослепели сме един за друг!
Много рядко онемявам, но след тези думи имах чувството, че никога повече няма да проговоря.
Докато се пулех, като изтърван от гората, тя ме сграбчи така, че цялата ми ръка запулсира и докато напразно се мъчех да се откопча от побелелите пръсти, дъхът й ми изгори ухото:
- Пусни ме, моля те! Ти трябва да ме пуснеш?
- Ама, какво? Не те разбирам?
- Кажи ми че не ме обичаш, а аз много те обичам, след всичките тези години! Затова ти трябва да ме пуснеш!
- Ама как? Какво...
- Кажи ми нещо хубаво! Кажи ми, че съм красива! Опитай се да ме утешиш някак си,! И ме пусни! Иначе, ако продължиш да ме държиш и аз ще умра! Ще умра!
Без да ме погледне в очите, тя силно долепи устните си до моите, после стана и се стопи в забързаната тълпа. Както първия път.
Дълго след това предъвквах горчилката в устата си, клатех крака и наблюдавах как скейтърчетата се състезаваха край шадравана, а до тях един гайдар караше македонски мотиви, които странно се превръщаха в мелодиите на стария роден свирач, дето така находчиво и с малко думи изразяваше всичко това, което неуспешно се опитваме да разберем и изкажем.
Само едно не знам, Бай Марине, дали очарованието от отделните неща, не ни довежда до разочарованието от целия живот...