„И Аврам рече Лоту: Да няма препиране между мене и тебе, и между моите пастири и твоите пастири, защото ние сме братя.”
                                                                                                       Битие 13:8:

 

Дъждът плющеше силно, изливаше се върху покривите, минаваше през улуците, подгизваше тревата и разкалваше плочниците. Силният вятър удряше кепенците на прозорците, те безпомощно думтяха и издаваха трещящи звуци. Камен седеше в стаята, отпиваше от ракията, втренчил очакващ поглед навън. А там – тъмно и празно. Празнината зееше като огромна черна дупка, която той се опитваше да запълни, жвърляйки в огромната й паст литри ракия, грамове сълзи и въздишки, купчина фасове и върло-пиперливи псувни. Камен беше чел някъде, че черните дупки възникват при колапса на масивни звезди, когато запасите им от ядрено гориво се изчерпят и вече нищо не може да спре гравитационна сила да ги свива.. Така и при него спомените се уплътняваха, а запасите му от ракия и псувни се изчерпваха, получаваше се гравитация на „звездни трупове”, които започваха да напускат неговото пространство. Бившата му съпруга остави след себе си гравитационни вихри с огромна притегателна сила и като гигантска космическа прахосмукачка погълна всичко около него... парите, мъжкото му достойнство, чувството за хумор и радостта от живота. Беше на път да изчезне в тази черна дупка, но винаги имаше и една бяла, която го караше да се появява отново и отново. Тя беше мечтата му за друго бъдеще, която му помагаше да види края на тунела, влизайки в своя пространствено-времеви континиум. И сега, за последен път, реши да си спомни за миналото, след което си обеща, че ще започне да строи свой тунел и посредством пространствено-времевата структура като машина на времето да се пренесе в собственото си бъдеще. 

 

 Снежка вече пета година работеше в чужбина. Отначало му изпращаше евро, тъй като и двете деца останаха при него... и той се грижеше за тях. Имаше проблеми с Катя, доведената му дъщеря, която осинови, когато беше на три. Сега, в пубертета, тя непрекъснато му извиваше ръцете за пари, за да се снабди с гримове и пиърсинги, за сметка на това пък измисляше причини, за да не ходи на училище. Камен вече не знаеше как да се справя с нея. Когато не ставаше онова, което на нея й се искаше, вадеше нокти като зверче и го удряше с думи по слабото място, повтаряше му, че не той е нейният баща и няма право да се меси в живота й. В такъв момент Камен се предаваше и й цитираше Библията:

 

− Слушай, Кате, „не бива да има караница между мене и тебе...понеже сме роднини.”
− Че откъде накъде, ти дори не си ми далечен роднина?

 

− Има една-единствена наследствена линия, която води към всички живи организми, които днес обитават Земята – търпеливо й отговаряше той. Ако сравним как функционират живите организми и каква е тяхната структура и генетичен език, ще разберем, че всяко едно живо същество е далечен роднина на всяко друго. Цялата биосфера е едно голямо семейство – кимна той утвърдително.

 

− Да бе, вярвай си. Като си ми роднина, дай пари да си направя кичури. Кихни ми само 50 кинта, страхотни са ...ето, виж – и тикна пред носа му списанието.

 

− Кичури ще си правиш, когато започнеш сама да си изкарваш парите. А сега, хайде отивай на училище, че и днес закъсня.

 

− И ти ми се прайш на нещо като баща...забрави - махна с ръка Катя, метна раницата с една тетрадка и изчезна зад вратата.

 

Спомни си още, че след като Катя завърши, замина в Италия при майка си. Съвсем скоро след нея замина и синът му. Отначало му се обаждаха един път седмично, после обажданията се разредиха. Опита се да си спомни откога не беше ги чувал. Той им звънеше отвреме -навреме, но те не му отговаряха.. По-късно Снежка поиска развод, като му изтъкна за причина, че там си е намерила друг и той бил мъжът на живота й. Децата имали свой дом, работа, а и новият й съпруг ги обичал и уважавал. Сега той им бил баща и му казвали „татко“.

 

Обикновено хората скопяват биковете, жребците и петлите, защото смятат тяхната прекомерна мъжественост за неудобна. През годините на брака им неговата Снежка регулярно кастрираше мъжкия му дух, вследствие на което нивата на тестостерона му спадаха...и така той ставаше покорен и лесен за контролиране. Но днес, когато нея я нямаше осъзна, че тя искаше да му отнеме нещо много повече - съпружеството и бащинството. Тогава нивата на мъжкия му хормон се оказаха доста над нормата, защото изведнъж поведението му се промени - стана агресивен, нащрек, като често отправяше звучни псувни и закани към бившото си вече семейство. Взе решение, че ще продължи живота си сам, ще започне отначало, изчакваше да му дойде енергията, но както знаете, тя никога не възниква равномерно, а скокообразно и на порции. Затова и той, подобно на нея, отпиваше редовно от ракията, ядеше порция студени кюфтета, подскачаше от крак на крак, за да се стопли и чакаше... Знаеше, че има време да чака. Чувстваше се загърлен от гигантската прегръдка на Мултивселената. Представяше си я като един огромен пространствено-времеви балон, възникнал преди около 14 милиарда години.

 

Единствено сметките за ток и вода, и привършването на домашната ракийка му напомняха ефекта на приливите и отливите, най-вече с въздействията, които се получават, когато едно тяло е притеглено от друго и упражнява силата си върху него. Недостигът на пари го караха да спре да се самосъжалява и да търси други варианти, които да не дават възможност да изпитва душевно и телесно притискане. Първо се обади на майка си и я попита как стоят нещата при нея. Тя беше вдовица, но повече от 20 години живееше на село с един мъж. От нея разбра, че той наскоро бе получил втори инсулт и тя полагаше неимоверни усилия да го вдигне на крака. Усети прилив на синовна загриженост и реши да навести майка си. В София вече нищо не му остана, поне да се върне близо до родното си място, може пък там да изкочи нещо свястно за него - я, жена, я работа, я смърт на близък човек, от което да спечели.

 

Когато потропа на пътната врата, майка му почти не го позна. Първото нещо, което видя беше един рошав, силно прошарен, но юнашки завит мустак, който веднага оприличи на рогите на овните, които гледаше в двора, после бавно придвижи поглед към очите му, плесна с ръце и гръмогласно извика:

 

− Каменеееее, Каменчо, това ти ли си бре, мами? Боже, колко си се променил, я какъв си наедрял само и с тия мустаки...на офицер мязаш.

 

− Мамо, може ли едни мустаци така да ме маскират, та да не познаеш родния си син?

 

− Влизай де, не стой на пътя. Какво си изпатих само ако знаеш с чичо ти Симчо, жив умрял беше, ама аз от оня свят го върнах. Добре, че тука беше леля ти Ленче, помниш ли я, моя приятелка от младите години. Тя работи в Испания, гледа болни хора повече от 10 години вече, та ми показа разни хватки. То масажи бяха, раздвижване, разходки и ето го сега – вече говори и може сам да иде до тоалетната. Е, то тоалетната му в стаята, на специален стол , ама пак е по-добре отпреди. Доскоро беше на памперси, не ме познаваше, не можеше и да говори даже.

 

− Голяма работа си свършила, ти маме. Все така се жертваш за всички. Вие не се ли оженихте с чичо Симчо, а?

 

− Не сме, не сме, толкова много години живеем заедно...ама не продумва за женитба.

 

−Ще продума той, къде ще ходи...иначе лоша ще му стане работата – засмя се високо Камен и показа свит юмрук.Ти да не си му медсестра тука? Къде са му децата, що ги няма при него да го гледат?

 

−Те, и двамата му сина никакви не се обаждат, не идват да го виждат, ни в болницата, ни тука. Звъня им по телефона, ама не го вдигат. Той често проплаква за тях, не иска нищо друго, освен да дойдат да го видят, ама не идат...сърдят се . Оная змия - ,майка им, кой знай какво им е надумала, че не искат да видят баща си. Живота му взе, а сега го чака да мре, че да сложи ръка на къщата тука. Сядай, сядай, синко, ей сега ще ти сложа да хапнеш, па приказките после. Колко време ще останеш?

 

Камен завъртя мустака си първо в едната посока, после в другата, поизкашля се, извади ръце от джобовете на якето, потри ги и високо рече:

 

− Виж сега, мамо, дай да пия една ракийка, тури мезе и седни да те видя, че много време не сме се виждали. И аз имам да ти разказвам много неща.

 

Леля Петра закуцука прегърбена към кухнята, отправи се към печката, отвори тенджерата с домашна кокоша супа и сипа една пълна паница. После се дотътри до дамаджаната с ракия, напълни павурчето, резна четвърт хляб и се приготви да ги носи.

 

През това време Симчо подвикна, тя остави всичко и се затътри към леглото му.

 

− Познай кой е дошъл да ни види? Камен е тука, тъкмо сега сипвах супа да му нося.
− Колко ще остане?
− Незнам още, нищо не каза. Ти имаш ли нужда от нещо? Що ме викна?

 

− Кога ще дойде оная Русинка, че да ме изведе навън.

 

− Е, рано е още. След час, почивай си сега, аз отивам да дам на Камен да хапне и като се настани в гостната, ще дойда да те приготвя за разходката.

 

Тя беше наела една влахинка от селото да й помага, да го извежда на разходка два пъти дневно, така й казаха докторите, а и тя да се куртуляса и да свърши някоя друга работа през деня. Иначе той постоянно все я викаше за нещо, ту ставаше да тръгва занякъде, после се връщаше, обувката на левия му крак все падаше и тъй като не го чувстваше, креташе само с едната. Инсултът беше много силен, в болницата й казаха, че 200 грама кръв е заляла черепната кухина. Почти не вярваха, че ще се оправи, но тя събра сили, подготви се за трудностите , не се оплака пред никого за нищо. Само едно нещо й тежеше. Ако стане нещо лошо с него, къщата ще я вземат синовете му и тя ще остане на улицата, а не искаше да живее затворена в някой апартамент в града. В тази къща беше вложила труд и любов, двамата бяха построили много неща заедно, а и нейните деца доста им помагаха. Не искаше и да си помисли да се лиши нито от градинката, нито от животинките, не си представяше живота без жуженето на пчеличките и песента на ранобудните птици. Един ден изплака болката си пред Русинка, тъй като тя живееше с доста по-възрастен мъж от нея и наскоро се бе похвалила, че ще сключат брак, за да може след смъртта на дядото да получава част от пенсията му. Русинка обеща да говори със Симчо, като лекичко му подскаже, че тя тази работа не е редна. Тя, Петра, вече толкова години е до него, изгледа болния му баща, заедно строиха пристройката, правиха ремонти, а сега, когато се разболя, сама се грижи за него. А къде са синовете му, няма ги никакви...

 

Камен приседна навън под навеса, който преди години прави заедно с брат си. Подпря лакът на масата, извади цигара и запали.Изведнъж го обхвана пристъп на паника, почуства се безпомощен, пулсът му се учести, усети недостиг на въздух, обляха го топли и студени вълни, разтрепера се, усети слабост. Точно сега искаше да удари една ракия. В подобни случаи тя много му помагаше – потискаше обхваналия го панически страх.

 

Баба Петра се люшна пред очите му с табла в ръка, той скочи да я пресрещне, за да я вземе от нея. Наля си ракия и я изпи на един дъх.

 

− Сине, кажи ми как си? Какво правят децата? Снежка обажда ли се?

 

Камен посегна да си сипе втора чаша, но Петра постави ръка върху неговата:
− Какво става с тебе? Пиеш много...

 

− Всичко е наред, мамо, просто ми е хубаво да сме заедно и се разнежих.

 

− Хайде, хапни сега, после иди си почини, по-късно ще се съберем всички на масата.

 

Камен нямаше много-много апетит, въпреки, че не беше слагал от сутринта нищо в устата си. Наля си още една чаша с ракия, сръбна от супата и изпусна дълбока въздишка.Петра го погледна угрижено, но нищо не каза, стана и се затътри към Симчо. Отиде при него, обу му гуменките, седна и зачака да дойде Русинка.

 

− Какво има, как е Камен, ще остане ли за повече време?

 

− Не знам. Не е добре май. Може и да поостане.

 

В това време някой викна и тя погледна през прозореца:

 

− Росинка е. Хайде, ставай да те водя.

 

След като Симчо излезе, тя отиде в градината, оплеви разсада, после нахрани животните. Когато се върна и понече да иде при Камен, погледна към навеса, но там вече нямаше никого, тя реши, че се е прибрал в стаята и си каза, че няма да го безпокои. Стана време за вечеря, Симчо се върна от разходка, седнаха да хапнат, а Камен все още не беше излязъл от стаята.Беше се стъмнило, когато й се счу, че тропна пътната врата.Стана да види кой иде. Изненада се, когато видя сина си да криволичи по пътя. Попита къде е ходил, а той се изсмя и изхриптя:

 

− Да си измеря коефицента на водоотдаване, пардон на спиртоотдаване по метода на някой си Джейкъб. Знаеш ли го майко?

 

Старата жена се опули и прекръсти.

 

− Виждам, че нищо не разбираш от методика за определяне на хидроложките параметри на водоносните пластове. Извикаха ме по работа. Ама едно инженерче ме засече с тоя Джейкъб, като каза, че методът на правата линия не бил приложим в някои случаи. Този метод...мамче, разбирррашшш лииииииии... допълвал еталонната крива, а не я замествал...предстааяш ли сиии – фъфлеше сина й. Кво да им разправям аз на тия, че точно това, ама точно този е един от методите за определяне на хидроложките параметри на водоносните пластове? Бббунаци...всички са бунаци, нали доскоро с това си изкарвах парите? Нали, мамче...вярваш ли ми ти, ааааа?

 

− Сине, иди си лягай. Утре ще говорим. И гледай да не тропаш много. Лека нощ!
−Лека, мамо – Камен залитна и се наведе да я целуне.

 

На другия ден Петра стана рано и омеси тесто за мекици. Запали печката на дърва и започна да ги пържи. Тури и джезвето с кафе. Направи една пълна тенджера с мекици и занесе на Симчо да хапне. После взе кафето, остави го на масата навън и влезе в къщата да събуди сина си.. Той трудно отвори очи, опита се да се обърне на другата страна, но тя не му позволи. Настойчиво го побутваше да става и непрекъснато повтаряше, че имат разговор двамата с него. Камен стана с нежелание, очите му бяха червени и подпухнали под клепачите, изкашля се отривисто няколко пъти и приседна на леглото.

 

− Хайде, направила съм ти кафе и закуска. Ставай и идвай на масата – подкани го майка му.

 

− Ти върви, аз сега ще дойда.

 

Излезе на двора, пусна помпата и водата потече. Беше ледено студена, наплиска се няколко пъти и това му се отрази добре.Майка му го чакаше на масата с нетърпение. Сърцето й отривисто тупкаше, като че ли й подсказваше, че нещо лошо се е случило на Камен.

 

− Ех, мамо, колко е хубаво да седнем с тебе двамата сутрин на закуска. Откога не съм ял домашно приготвени мекици, дори вече не си спомням?

 

− Яж, сине, и разказвай всичко едно по едно. Какво става с тебе? Имаш ли работа, да не би да си решил да заминаваш при Снежка в Италия? Децата отдавна не са идвали тука, как са те?

 

− Мамо, Снежка ме напусна. Взе и децата. Разведени сме от няколко месеца, има си друг мъж. Сега децата на него казвали „татко”. А аз останах без работа. – Камен изстреля думите на един дъх.

 

− Че как така на него ще викат „татко”, че ти да не си умрял? – опули се Петра. И какво рече за работата? За оная си знаех, че тя не беше жена за тебе. Но децата...децата защо?

 

− Защо, защото ги настройва срещу мен. И работа няма...затова съм тук.

 

− Боже, сега я втасахме. Какво ще правиш? Та ти все още си млад...и без жена, без работа, че то тука при мен ли ти е мястото? Ще останеш колкото трябва, но през това време ще си търсиш нещо.

 

Камен наведе глава, избърса с ръка десния си мустак, по който се стичаха големи солени сълзи. Майка му протегна напукана длан към лицето му и той се сгуши се като дете в нея. На

 

Петра й причерня от мъка, устните й потрепваха, а ръцете й се люшкаха безпомощно, но тя си повтаряше, че не трябва да се предава, не трябва да се предава, не трябва да се....хвана лицето му с две ръце, повдигна го... и му каза едновременно нежно, но с твърд глас:

 

− Слушай, сине , каквото си имал да изпатиш, вече е зад гърба ти. Знам, че те боли и дълго време ще боли. Така беше, когато баща ти почина. Имах чувството, че всичко пропадна, че няма живот за мен, тогава дори не исках да виждам теб и брат ти. Изживях много трудности в тоя живот, преживях и смърт, и раждане, болести и лоши думи, но едно разбрах. Животът е по-силен от смъртта и винаги трябва да се хващаме в него. Животът сме всички ние – аз, ти, децата ти, брат ти, та дори и бившата ти вече жена и всичко онова, което те чака занапред. Ти си животът. От тебе зависи как ще прекараш остатъка от него. Каквото и да се е случило с теб, помни едно: имаш още много дни и там някъде те чака твоето шастие, твоята радост и спокойствие.

 

− Майко, ти май философ е трябвало да станеш, а не да гледаш тука свини и овце – засмя се тихо Камен. - Права си... и всичко, което казваш е така. Утре ще ида до града и ще си потърся някаква работа. Докато търся, ще постоя няколко дена при брат ми. Имам късмет с такава майка като тебе.

 

На другия ден Камен замина за Видин, обади се на брат си, че ще му погостува за няколко дена и се запъти към фирмата на свой преуспяващ съученик. Звънна му по телефона, че е тук наблизо и иска да се видят.

 

Валери Мошев се занимаваше с внос -износ на стоки за бита. Такава му бе фирмата, но внасяше и изнасяше каквото му попадне, включително и женска плът. Като се видяха веднага се пошегуваха един с друг за бирените си коремчета и побелелите мустаци. Седнаха в местната кръчма „Да Бруно" . Там се събираха разни отрепки, хора без постоянна работа, клошари, дребни мошеници. Собственикът бе фен на италианската мафия и затова я бе кръстил на едноименното в град Дуисбург, Германия, където обществеността бе шашната от 59-те изстрела на връх Успение Богородично и останалите след стрелбата шест трупа.

 

− Кажи бе, братче, как я караш там в столицата? Големи сте хитряги. Всичките пари при вас идват, а ние тука броим стотинките – хитро му смигна Валката.

 

− За какви пари говориш, бе готин? Няма работа, преди два месеца ме изгониха от работа. Няма никъде нищо. Дойдох при тебе за помощ. Сега съм при майка ми на село. Иначе се бях преквалифицирал и работих в хидроложките проучвания. Имаше там хляб, ама дойде голям концесионер и взе обекта, подмени шефовете, концепцията на фирмата и почти целия персонал бе обновен. И така...сега съм без работа и търся нещо на първо време каквото и да е.

 

Мошев присви хитро очички, набръчка чело и в главата му веднага затиктакаха мисли как да спечели от безизходицата на своя съученик. В неговата фирма имаше място за всеки, който можеше да му върши мръсните работи и да си затваря устата.

 

− Ще измислим нещо, друже. Обади се след два-три дни.

 

Камен стана бавно и излезе. Слънцето меко галеше зелените корони на дърветата и разстилаше лъчи върху олющените павета. Той не бързаше да се прибира и реши да се поразходи малко из града, в който бе израстнал. Градът беше като заспал, не чуваше шума и врявата на ученици, които се връщат от училище, не виждаше и майки с колички, нито деца да играят по детските площадки. Изведнъж се загледа в приближаващ женски силует, който леко накуцваше и сe кривеше. Когато наближи, му се стори, че познава тази жена и се втренчи в нея. Тя също го погледна в очите и спря като закована.

 

− Камен?

 

− Аз съм, ти си Лили, нали?

 

− Същата, но с ...няколко десетилетия по-стара – усмихна се кокетно тя. Какво те води тука в нашия град? Носталгия ли или си дошъл по-работа?

 

− И двете. Хайде да седнем някъде и да отпразнуваме срещата, разбира се, ако не бързаш.

 

− Имам време, бях излязла малко да се поразходя.

 

Седнаха в едно старо познато ресторантче, което преди години и двамата посещаваха. Отначало разговорът вървеше сухо, разказваха вяло за неща от живота си, после си спомниха как се запознаха, за първата си среща и последвалата я нощ. Обзе ги непозната нега, примесена с тъгата за нещо неизживяно. Камен извика сервитьора и поръча „Кава оро брут”. Бутилката с вино беше доста скъпа, но той реши, че срещата си заслужава, а и го мъчеше някакво чувство на вина, премесено с доза любопитство. Сервитьорът, обнадежден от скъпата поръчка, дотича пъргаво и наля първо на дамата. Пенливата течност със сламено жълт цвят се разля в чашата и остави кошер с мехурчета, които до края не се промениха. Тя отпи от чашата и кимна с глава. Той й доля, наля и в другата чаша, и сервилно се отдръпна. Бутилката беше вече на привършване, те говориха непринудено, разказваха с подробности за това, което бяха изживяли през годините, често доближаваха главите си, фразите се накъсваха, въздишките ставаха все по-дълбоки и по-дълбоки. В един момент очите на Лили заблестяха, в гърдите й избухна ослепително слънце, думите излитаха и се въртяха във въздуха, усмивката й растеше, разширяваше се, превръщаше се в звездно знаме. Той хвана нежно нейната ръка и й поиска прошка. Изведнъж гласът й притихна, сведе поглед, отдръпна рязко ръце от неговите:

 

− Днес е рожденния й ден, става на 27 години. Затова излязох от нас, на този ден винаги прекарвам навън – не ми се остава насаме с мислите ми. Кой знае къде е сега и какво прави, дори не знам как изглежда?

 

Камен преглътна, опита се да каже нещо, но само прочисти гърлото си. Зарея поглед към небето, загледа се в кръжащите птици над жиците, опита се да проследи полета на една лястовичка, но думите й го върнаха отново в реалността.

 

− Трябваше да я оставя и отгледам, но баща ми се възпротиви. Каза, че не иска копеле в къщата си. Не ми разреши да взема неговото име, нито моето да дам. Ти ме изгони тогава, не поиска детето, не повярва, че е твое. Разбирам, че тогава беше твърде млад за баща, вината е моя. Аз имах работа и трябваше да я задържа. Кръстих я Светлана. Сега огрява друг дом, а моят е чужд и тъмен.

 

− Лили прехапа устни и захълца. Сълзите напираха, падаха като трептящи звезди и се пръскаха върху треперещата й длан. Въздухът се превърна в една огромна светлинна бездна и все по-силен блясък заливаше града. Слънцето се затъркаля, опря гръб в крепостта, осветявайки борчетата на крайдунавския парк. Камен протегна безпомощно напред ръце, сякаш искаше да го хване и впрегне в колесница, и с него да потъне в долната земя.

 

− Защо говориш така? Нали каза, че имаш дъщеря и сега живеете заедно?

 

− По-добре да я нямам – и тя му разказа дълга и тъжна история. Май е време вече да се прибирам. Благодаря ти за хубавото вино. Беше ми приятно да те видя след толкова години.

 

− Лили, по всяка вероятност ще остана повече време тук. Търся си работа. Така, че ако нямаш нищо против, може отново да се видим.

 

− Разбира се.

 

− Ще ми дадеш ли номера на телефона си?

 

− Да, запиши го.

 

Размениха си телефоните и всеки тръгна в различна посока. Беше започнало да се стъмнява. Камен тръгна унило към улицата на брат си. Мина през един магазин, купи бутилка бърбън, два шоколада Милки за децата и звънна по телефона да предупреди брат си за идването.

 

Вратата отвори снаха му Елена. Беше с избеляла мръсна рокля, по която личаха капки от доматен сос. След малко се появи и Иван в раздърпан анцунг с цигара в устата, широко отворил ръце:

 

− Ей, братле влизай. Добре си ми дошъл. Отдавна не сме се виждали. Как е при теб?

 

− Горе-долу – измънка Камен

 

− Сядай и разказвай.

 

Камен извади бутилката с бърбън и я сложи върху масата.

 

− А къде са моите племенници?

 

− Тази вечер са у тъщата, там ще спят. В неделя се прибират.

 

− Тези шоколади са за тях. Дано да успея да ги видя.

 

Иван отвори бутилката, донесе две чаши и наля златисто-кехлибарената течност.

 

− Ммм, страхотен вкус и аромат има, бая си се охарчил. Да не си забогатял?

 

− Щом е за брат ми, не се скъпя. И последният цент си давам – високо се засмя Камен

 

− Разказвай как е в столицата? Как са децата, Снежа добре ли е?

 

− Всички са в Италия. Със Снежа се разведохме, свободен мъж съм вече. Прибрах се тука, сега съм при мама. Ще си търся работа. Ако изскочи нещо да ме имаш впредвид.

 

− Камене, защо нищо не си ми казъл? Братя сме. Трудно ми е да си представя какво си изживял през последните години. Ще помагам с каквото мога. То и при мене работата не е добре, трудно изкарвам прехраната, но...колкото толкова. Видял си колко е обезлюден града. Няма вече производство, само шивашки фирми, строят молове и търговски комплекси, но няма кой да влиза там. Аз съм взел тука наблизо една градина, та в събота и неделя с Елена сме там. Садим си разни зеленчуци, овошки, през седмицата ме викат да правя мазилка, плочки да лепя, каквото ми падне. Иначе все още съм в духовия оркестър и свиря. Там заплатата е малка, предстоят реорганизации и съкращения. Все сме на тръни.

 

− Знам, брат ми. Ще търся нещо. Затова съм тук. Днес ходих при Мошев, знаеш го - съученик ми е. Той обеща да помисли.

 

− Тоя е голем мошеник и се говори за него, че се занимава с проституция и наркотици. Внимавай само да не се забъркаш в нещо, че после няма кой да ти помогне. Голем сатрап е за работниците си. Преди време имаше един негов приближен, който му вършеше мръсната работа. Като не си получеше дела от сделката, него го пращаше да заплашва длъжника. Ама заплахите му не бяха устни, говориха, че рязъл пръсти, биел по бъбреците, имаше и пожар в един склад. По-късно тоа го нмериха обесен в полуизгорелия склад. Оттогава май се поукротиха нещата, ама не се знае докога.

 

− Спокойно, ще се захвана само ако ми предложи нещо почтено. Той и като ученик си беше бандюга, ама все отърваваше кожата. Не съм вчерашен, ще внимавам. Днес случайно срещнах Лили на улицата. Седнахме и пихме по чаша вино. Променила се е, прекарала тежък инсулт и това доста се е отразило на физическия й вид.

 

− Лили ли? Ти нямаше ли по едно време закачка с нея? Тя май ти беше кака, а? – смигна му той и разтегли лицето си в огромна усмивка.

 

− Да, някоя друга годинка е по-големичка от мене. Беше ми една от първите. Научи ме на много неща. Тогава бях срамежливо хлапе и нищо незнаех за секса. Тя ми отвори очите. После се влюби в мен и все ме преследваше, а на мене вече ми беше писнало от нея и затова я разкарах.

 

− И сега как е тя? Вероятно щастливо омъжена.

 

− Разказа ми потресаващи истории за живота си. Сега е вдовица. Мъжът й бил пияница и редовно я малтретирал. Дори, когато е получила инсулт я оставил да лежи вцепенена повече от два дена без лекарска помощ, без да я вдигне от земята. Лежала е като куче там. Натряскал се и излязъл от къщи, добре, че комшии разбрали и викнали линейка и полиция. Затова сега замята единия си крък и част от езика й е вдървен. Лекарите са казали, че ако навреме са я били закарали в болница, нямало да остане и следа от удара. Трудно се е възстановила.

 

− Наистина лоша съдба. А деца има ли?

 

− Не са могли да имат деца, осиновили са едно момиче. Сега е на 16. Дъщеря й била много агресивна, псувала майка си, искала бащиния си дял от апартамента, излизала вечер до късно, понякога с дни не се прибирала. Често оставала да пренощува при мъж, доста по-възрастен от нея, който май работил в Закрила на детето. Лили се съмнява, че са любовници. Когато се прибирала в къщи водила вражда с майка си, гонила я от апартамента...Тя се оплака, че не може да се справи сама с нея. Мисли си, че ако има мъж до себе си, нещата ще са различни. Дори сподели, че е готова да припише апартамента си на някого, с когото да живеят заедно, той да й помага и защитава.

 

Брат му го погледна многозначително.

 

− Абе, Камене ти от една среща много неща си разбрал за бившето си гадже. И като те слушам, знаеш ли какво си мисля?

 

− Какво?

 

− Да не би да ти е намекнала, че ти може да си този мъж? С един удар два заека. Хем жена до тебе, хем собствено жилище ще имаш. А, има ли такова нещо?

 

Камен нищо не отговори. Замисли се. Спомни си за Лили. Тя беше много красива и кротка като млада, а и сега е доста изстрадала и това вероятно ще я прави послушна и благодарна. А той имаше нужда точно от такава жена до себе си. Щеше да й помага с каквото може, най-вече да респектира малкото зверче, а и какво лошо има да получи в замяна на тези усилия един апартамент. И без това нямаше нищо.

 

− Ще видим, братле. Времето ще покаже. Сега отивам да си лягам, че утре ще имам тежък ден.

 

На другия ден Камен излезе рано. Тази нощ не спа добре. В главата му бушуваха различни мисли, представяше си, че може отново да бъде щастлив, страхуваше се малко от неизвестното, но желанието му да живее по-добре му даваше сили да рискува и да навлезе в дълбоки води. Замириса му на прясно кафе. Реши да седне да изпие едно. Поразговори се за работа с младия сервитьор, но той му каза, че тука е толкова отчайващо, че ако не се грижеше за болната си майка, отдавна да е изчезнал от тоя град и изобщо от тая държава. След малко някой седна на другата маса и си поръча кафе. Позна я по гласа. Не може да бъде – помисли си той - да не би да го преследва?

 

− Хей, Лили. каква среща отново.

 

− Здравей. Аз всяка сутрин пия кафе тука, живея съвсем наблизо, в отсрещния блок.

 

− Снощи много си мислих за теб и живота, който си имала. Дори споделих с брат ми. Той много се впечатли и ти пожела да намериш добър мъж за себе си, който да се грижи за теб.

 

− Вече загубих надежда. В тоя град няма много свободни мъже, та чак и добър... Какво ще правиш днес? - усмихна се тя и боязливо го погледна.

 

− Ще отида до една, две фирми, за да питам за работа.

 

− Ако останеш тази вечер в града, мога да ти приготвя вкусна вечеря. Какво ще кажеш?

 

− Съгласен съм – кимна той одобрително.

 

Денят и за двамата мина неусетно. Звънецът на къща номер 5 на улица „Антон Страшимиров” иззвъня продължително точно в седем вечерта. Лили затаи дъх, оправи за последно косата си, погледна се в огледалото и отвори широко вратата с пламтящ поглед.

 

Камен държеше букет от червени рози, носеше светли джинси с тъмносин пуловер и гълъбова риза..

 

− За теб са – смутено каза той и подаде букета.

 

Тя докосна плахо ръката му и понече да вземе розите, той я придърпа и притисна силно до себе си така, че дъхът й секна. Усети мирисът на кожата му, смесен с уханието на тоалетна вода, миризмата на изпраната му и изгладена риза, набождащата брада, малката гънка на врата му при яката на ризата...Камен прошепна името й, милваше косите й...тя се отстрани, дръпна се, повтаряйки ти ли си, ти ли си? Най сетне...наистина ли си ти?

 

Целуваха се бързо и задъхано, ненаситно. Наваксваха изгубените часове, седмици, месеци, вкопчени един в друг с желанието да имат десет хиляди устни, десет хиляди ръце, за да се заситят завинаги. Тя го притискаше, вдишваше го, научаваше го наизуст, беше мечтала за този миг, наричаше го любов моя.

 

Любов моя...

 

Думите излитаха и се въртяха из въздуха, тя чуваше ехото им и се опиваше от тях. Изковаваше нови думи, благословени като нафора, по-упойващи от тамян, по-меки от ешарфа на чинчила.

 

− Така и не разбрах защо тогава ме изостави? Но сега, сега...няма вече да те пусна.

 

Той впи устни в нейните, тялото й потръпна от удоволствие като дете, което за пръв път вкусва захарен памук. Удоволствието беше въздушно като шоколадов мус, освежаващо като пролетен дъжд. Поразена, смаяна, изумена тя се опиваше от дъха му, целувките му вече не й бяха достатъчни, нещата излизаха от контрол, тя все едно беше нестинарска и стъпваше боса по жаравата.

 

Не тази вечер, не тази вечер...Чаках толкова години, мога да почакам още, за да сбъдна мечтата си.

 

Тогава тя се откъсна от мъжественото му тяло и силните му бицепси, кожата му сякаш я влудяваше, като й напомняше купичка с топло мляко, от което нежно се вдига пара...
− Трябва да поговорим тази вечер, но ела първо да вечеряме. Цял ден се стараех да сготвя твоите любими храни. Все още ги помня.

 

Хвана го нежно за ръката и го поведе към кухнята. Загъна пуловера му и потърси белега. Точно под сгъвката на лявата ръка Камен имаше кафяв огромен белег по рождение. Приличаше на запетайка, с точка тъмнокафява, като бемка, завършваща със светло завит контур, който приличаше на опашка.

 

− Още си е тук – каза тя и го целуна.

 

− Няма как да ме объркаш с него, ако ти се наложи да ме идентифицираш, няма да се бавиш много – пошегува се той.

 

− Да, така е, не съм виждала на други хора такъв специфичен белег като твоя, освен само на още една ръка.

 

− Така ли? Да не си намерила някой мой астрален близнак...казвай бързо – придърпа я той и закачливо я целуна по бузата.

 

− Седни, Камене. Тогава скрих нещо от тебе. Бях много наранена, обидена и объркана, не ти казах нещо важно за Светлана. Може би, ако го знаеше и ако настоявах да я видиш, сега нещата щяха да са други...- изхлипа тя.

 

− Моля те, не ме мъчи повече, казвай, каквото има. Да не мислиш, че през годините съм забравил за това зло. Мисълта, че съм сгрешил тогава, ме преследва навсякъде. Беше ми по-лесно да вярвам, че тя не е моя дъщеря, а и ти нищо не направи, за да ме убедиш в противното.

 

− Светлана има същия белег като твоя, абсюлютно на същото място. Когато ходих на море, винаги се вглеждах в лявата ръка на момиченцата по плажа и търсих белега, но не го откривах. Опитвах се чрез познати да намеря осиновителите й, но те не можаха да помогнат. Казали им, че това е строго секретна информация и службното лице, издало осиновителите или истинските родители, го грози присъда. Последната ми надежда е да я открия по белега, където и да ида, винаги се вторачвам и го търся.

 

− Как си могла да скриеш това от мен? Явно обидата от това, че те отблъснах е била по-силна от майчинското ти чувство – ядосано й се тросна Камен. Добре, извинявай, не биваше да ти крещя. – опита се да я успокои.

 

Чу се звук от превъртане на ключ, Камен се стресна и погледна Лили.

 

− Това е Галя. Мислих, че тази вечер няма да се прибере...но явно е размислила.

 

− Дъщеря ти ли?

 

Тя кимна и стана да я посрещне.

 

− Мамо, какви са тия мъжки обувки в коридора?

 

− Здравей! – усмихна се Лили. Един мой стар приятел ни е дошъл на гости.

 

− Приятел? Не знаех, че ти имаш такива – презрително й отговори тя.

 

− Моля те, Галя, не се дръж така с мен. Всичко наред ли е при теб?

 

− Да, дойдох да си взема дрехи и заминавам за уикенда с приятели във вилната зона. Има ли нещо за вечеря?

 

− Разбира се, че ще вечеряш...но кой ти разреши да ходиш където и да е.

 

− Престани да ме съветваш...и без това не ме искаш в къщата си. Заминавам ...и толкова, няма да ти искам разрешението.

 

− Миличка, не говори така. Убиваш ме. – с жаловит глас й каза Лили. Изведнъж отново й се стори, че няма живот за нея, че това, което преди броени минути й се беше случило...изведнъж се стопи от нажежената реална ситуация. Чувстваше се в капан и знаеше, че няма излизане оттам.

 

− Добре де, отивам да хапна.

 

Галя нахакано влезе в хола и втренчи проницателен поглед в госта.

 

− Кой си ти? – попита тя сухо.

 

− Стар приятел на майка ти. А ти коя си?

 

Тя не отговори нищо, врътна се и влезе в кухнята. Седна и си отсипа от това, което беше приготвено. Заметна кичур руса коса, наведе се над чинията и лакомо захапа пържолата. Хранеше се стръвно, някак напук на всичко, забождаше картофчетата със сила и ги хвърляше в устата си. По-късно стана триумфално от масата, изтръска блузата от трохите и си изтри ръцете в салфетка. С бързи крачки прекоси коридора, влезе в стаята си, взе дрехи, набута ги в раницата, след което се изправи на вратата на хола и подвикна:

 

− Чаооооооо, тръгвам. Ще се върна в неделя вечерта.

 

− Как така чак в неделя? Къде ще спиш там? – плахо попита Лили.

 

− Нали ти обясних, че ще ходим на вилата на един съученик – Никола. Няма за какво да се притесняваш, а като те гледам, сигурно и време няма да ти остане за това - дяволито смигна към двамата.

 

Вратата се затръшна след Галя, Лили погледна смутено няколко пъти часовника си и тихо изрече:

 

− Почти винаги е така. Не мога да общувам с нея, държи се към мене осъдително и презрително. Когато баща й ме нападаше, никога не се опита да ме защити, сякаш грубостта му й създаваше удоволствие. Почти всичко опитах, ходих на консултация с детски психолог, той ме успокояваше, че това е преходна агресивност. Отключвала се в случаите, когато на детето му липсвало внимание от страна на родителите си. За съжаление Галя често ставаше свидетел на пиянските свади на баща си... вместо на нея да обръщам внимание, трябваше да се отбранявам от ежедневните му нападки. Затова не й се сърдя, но и не мога повече да издържам на това отношение.

 

Камен я придърпа нежно и я обсипа с безброй целувки по врата и рамото..Тя дишаше на пресекулки. Гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано, допирът на ръката му пораждаше у нея невероятно чувство на покой, отдавна желано от нея. Пръстите му леко я докосваха до челото, спускаха се към ухото и стигаха до челюстта в деликатна и сякаш разсеяна ласка. Сутринта ги завари прегърнати и обнадеждени за един нов живот. Камен се обади на майка си, че ще прибере в края на следващата седмица. Гласът му беше бодър и закачлив, тя разбра, че нещо хубаво се е случило и нищо не попита. Така той трайно се настани в живота на бившата си любов, намираше си работа на парче, помагаше й в домашната работа...най-вече се опитваше да намери близост с Галя. Когато тя се разгневеше, тръшкаше врати и обиждаше всички с непристойни думи, той смирено й отговаряше:

 

− Не трябва да има спречкване между тебе и майка ти, защото сте роднини. Всички човеци трябва да се обичат, така нашият Бог е заповядъл. Не трябва да се делим, защото цялата земя е дадена от Него на човеците.

 

При тези думи Галя сякаш се кротваше за ден-два, гледаше този непознат за нея мъж и си мислеше, че идеята някой да живее с майка й хич не й допада. Виждаше как тя се променя, добива кураж, вече ходеше с вдигната брадичка, гласът й стана по-уверен и по-неумолим.

 

Повехналата кожа на лицето й започна да придобива бляскав оттенък, очите й често сияеха, а усмивката почти не слизаше от устните й. На Галя й правеше впечатление, че тя дори по-малко накуцва с левия крак. Значи това е любовта, мислеше си тя. Явно с баща ми никога не са се обичали, защото винаги изглеждаше измъчена и със зачервени от плач очи.

 

От една страна се радваше на положителната промяна на майка си, но от друга, инстинктивно се бореше за свободата си, която с години си бе извоювала, използвайки нейната слабост и вина. Все пак й харесваше, че имаше нещо като семейство, имаше мъж, който да защитава майка й, дори от самата нея. Трудно обаче свикна да се подчинява на чужд човек и в началото на съвместното им съжителство сблъсъкът беше непоносим. Стигна се дори дотам, че тя тръгна да изнася багажа си. Беше си намерила място, където може да живее, необезпокоявана от никой и да прави каквото си поиска. Камен обаче не се отказа от намеренията си да приобщи момичето и често настояваше да излизат тримата сред природата.

 

В една прекрасна есенна събота, когато навън природата се кипреше в най- прекрасните си одежди, а пожълтелите листа се гонеха из парка, докато сънен вятър се разхожда с корона от листа, Камен приготви суха храна за деня и покани Лили и Галя да прекарат деня навън в парка. Галя отказа под претекст, че има уговорка с приятели да се срещнат на кафе, но той кимна разбиращо. Каза й, че ще я чакат да дойде след срещата. Ако иска да доведе и приятелите си. Всички излязоха навън.

 

Пресякоха парка, минаха край средновековната крепост „Баба Вида” и се насочиха към парк „Рова”. Покрай тревните площи се търкаляха кутийки от бира и сода, картонени чашки, захвърлени цигарени фасове се виждаха по чакълените пътеки, децата се гонеха и надаваха индиански викове, размахвайки гордо новите си придобивки, купени от родителите им. Поседнаха на една пейка, облегнаха се и очите им ликуваха, гледайки като през калейдоскоп тихото есенно слънце, обагрило земята в килим от пастелни цветове. Шарена топка се удари в пейката им, след която топуркаха две малки крачета. Лили се наведе, за да вземе топката, отправи поглед към малчугана, усмихна се и с две ръце леко я подхвърли към него. То протегна напред ръчички, за да я хване, но се препъна и падна. Нададе силен рев, уплашено се обърна назад, търсещо с поглед майка си. Лили скочи и я вдигна от земята, изтръска рокличката й от шумата и леко я погали по главичката. Майка й в това време дойде, благодари учтиво и се усмихна:

 

− Хайде, Светланка, дай целувка на госпожата и й махни за довиждане.- Тя протегна малка ръчичка нагоре над главата си, за да помаха, ръкавът на роклята й се загъна и пред очите на Лили се показа Белегът. Видя същата кафява запетайка на същото място, като при Камен.

 

- Интересен белег...от какво го е получила?- попита с тих глас, сякаш някой я стискаше за гърлото:

 

− От мен, по наследство й е. Аз имах същия ... по рождение, но като пораснах реших, че е по-добре да го махна с лазерна епилация. Ето, тука беше на лявата ми ръка.

 

− Извинявайте за въпроса, но вие от тука ли сте? – с трепет попита Лили.

 

− Да, завършихме с мъжа ми английската гимназия, после продължихме филология в София. Наложи се да се върнем, заради моите родители. Те бяха доста възрастни, трябваше да се грижа за тях. Починаха и сега живеем в тяхното жилище.

 

− Вие сте дъщеря за пример, сигурно много са се гордели с вас.
− Да, много ме обичаха. Осиновили са ме, когато съм била на две, дълго време не са могли да имат деца, а вече са били на възраст. Казваха, че това е било най-хубавото нещо в живота им и често благодареха на Бог, че сме заедно.

 

− Никога ли не сте искали да разберете кои са истинските ви родители?

 

− Като по-малка имах такива намерения, но по-късно осъзнах, че любовта, която те ми даваха ми бе напълно достатъчна. Истинската ми майка ме е нарекла Светлана, само това знаех за нея, затова кръстих така и дъщеря си. Иначе аз се казвам Мария, на майката на моя баща. А вие, каква е вашата история? Имате ли си деца? От този град ли сте?

 

− Да, живеем на ул.” Антон Страшимиров”, близо до кафе „ Равел”.

 

− Знам го – засмя се младата жена. Аз живея от другата страна на кафето. Съседи сме. Всъщност през цялото време ми се струвахте позната. Обичах да играя на вашата улица, почти всеки ден минавах оттам...докато един ден не видях струпани хора, полицейски патрул и линейка. Изнасяха жена на носилка, беше толкова малка и беззащтна в носилката. Всички говореха, че мъжът й отново я бил пребил.

 

Лили побледня, устните й протрепереха, наведе се напред и отметна паднал кичур от косата си:

 

− Това бях аз...бях получила инсулт. Този път не беше ме пребил, а просто ме остави да лежа два дена на земята.

 

Настъпи неловко мълчание. Мария хвана малката за ръчичка, притисна я до себе си и леко се усмихна:

 

− Е, ние ще тръгваме. Беше ми приятно да се запознаем. Всъщност живеем съвсем наблизо...така, че ще се виждаме. Не разбрах само как се казвате?

 

− Лили, аз съм Лили..., а това до мен е...Камен.

 

Той сякаш беше замръзнал от това, което чу и видя. Приликата между двете жени беше поразителна. Все едно пред очите му стоеше младата Лили, усмихната и кипяща от живот. Опита се да помръдне и да подаде ръка, но беше като вцепенен. Мария тръгна и весело им помаха. В очите й блестяха хиляди светулки и осветяваха лицето й.

 

Благословена тишина и покой обхвана душите им. Не беше ли слязъл Господ сред тях?

* * *

Белезите винаги оставят следа в душата ни. Но трябва да умеем да ги забравяме и да прощаваме. Страстта на гнева се отразява в сърцето, на лицето, в езика, в делото. Докато помним единствено белезите и ги търсим, ние пропускаме целия живот около себе си. Пропускаме да забележим цъфналата липа на нашата улица, лястовичките, пременени като диригенти, очакващи поредния си концерт, лицата на мъжете и жените, с които всеки ден се разминаваме, прохождащото дете от нашата улица, девойката, която за първи път е получила целувка, жената с угасналия поглед... Докато помним белезите, пропускаме да видим очите, които търсят любов, като нашите.

 

------------------------------------------------------------------------------

 

Разказът е написан по действителен случай.