„Англичаните са изключително доверчиви, … те трудно си обясняват някои неща. Интересни случки са наблюдавали онези, които дошли между първите в Лондон в началото на деветдесетте години на двайсети век.

 

 

Влиза в магазина българин мургавеняк. Самообслужва се – взема това-онова и си излиза.

 

- Тоя забрави да плати... – споделя касиерът с някои от персонала.

 

- Ще се сети след десетина крачки и ще се върне... – мисли на глас колегата му.

 

Наивници. Ще се върне, ама не! Така днес, така утре и англичаните почнали да се усещат, че тези чужденци нарочно не плащат.”

 

 

„Гледам - река Темза тече обратно. „Е, чак пък и реката да тече обратно - не фантазира ли този автор?" - ще възкликне веднага незапознатият с обстановката читател.

 

Моля! Нека подежури малко край бреговете на Темза и ще види как само половината от времето тя тече нормално - от изворите накъм морето. Останалото време забързана, водата се завръща от морето, изпълва цялото корито, издигайки се до шест, шест и половина метра височина над предишното си ниво. Вследствие на тези приливи и отливи водата на Темза винаги е мътна и понякога хвърлен плаващ предмет може цяла седмица да се движи ту към морето, ту обратно, сменяйки посоката по два-три пъти в денонощие.”

 

 

„ - Някой ми е изял вчера сиренцето, ама ще го хвана! - казва Бончо и почва да дебне от засада, докато накрая хваща кой пипа от хладилника чуждите храни.

 

- Аз не си мия никога зъбите - признава Николай. - Почти нова паста за зъби, забравена в хотела, дето работя, оставих миналата седмица в банята. Сега я гледам - наполовина. Значи някой тук пипа.
. . .

А бе, вие знаете ли, че в Англия съпругата си не можеш да пипнеш без разрешение? Христо не знаел и лежи сега в затвора за изнасилване на собствената си жена. Да не се е женил за англичанка, та да не си пати!”

 

„Господин Надев разправя, че бил зам.-директор в някакъв завод. Седесарите го подгонили, та потърсил политическо убежище в Лондон. Но... получил отказ с обяснение, че в България вече няма политически гонения. Потърсил вариант на етническа основа. Баба му била македонка и той симпатизирал на ОМО „Илинден", която забранили. Затова го било страх да се върне в България. И на това твърдение получил отказ. Сега използва последната вратичка - комбинирал се с някакъв ром и търсят убежище като хомосексуалисти. Затова го наричат Таско Педераско. Лесно не се съгласява той да се прибере в България - тук държавата му плаща квартира, ток, газ, храна, та и сума ти джобни пари. „Поне ми дайте време да си оправя зъбите, че в България искат пари за това!" - размахал той ченето си пред слисания съдия.”

 

 

„В лондонската болница „Гайс” бях четири дни – ден преди операцията и два дни след нея.
…Според болничния режим храна и напитки се сервират на пациентите по седем пъти на ден. Така нареченият ранен утринен чай е в седем и половина – около час преди първата закуска. Тогава подменят и спалното бельо – всяка сутрин блестящо бели чаршафи и калъфки, сякаш за еднократна употреба. Последното сервиране пък е в осем и половина вечерта – около два часа след основната вечеря. Обикновено млечно-плодови десерти и напитки преди лягане. Тогава всеки получава и копие от менюто за следващия ден, където попълва името си и отбелязва своя избор. За обяд и вечеря има по няколко основни ястия с месо и без месо, както и по няколко вида десерти и супи.

 

Попълненият от тебе лист-меню е върху подноса заедно с храната, редом с приборите и салфетките, за да можеш да провериш дали всичко ти е сервирано. За пациентите от някои раси и националности са предвидени и техни специалитети.

 

Та... малко след настаняването на индуса пристигна и количката с обяда. Тъй като той нямаше своя поръчка, предложиха му от наличностите.

 

- Има печена риба с картофено пюре и...

 

- Аз риба не обичам! – отсече индусът.

 

- Можем да отделим грах яхния с месо или без...

 

- А бе я дайте менюто! Ето, тука пише, че за мюсюлманите се осигурява халал мийт – опято от ходжата месо. Такова искам! – изкапризничи новият пациент, все едно че си плаща в някакъв луксозен ресторант.

 

Грабна слушалката едната сестра и докато си мислех, че ще се оплаче на шефа, тя разговаряла със съответната кухня.

- За халал мийт ще трябва да чакате половин час – умолително погледна сестрата към капризния пациент.
А той, хвърляйки поглед към съпровождащата го съпруга, поуспокоен, добави:

 

- Добре, ние... не сме чак толкова гладни.

 

След двайсетина минути друга сестра донесе два запечатани пакета, надраскани с арабски йероглифи.

 

- За Вас ли е опятото месо, моля? Ето тук е подписа и печата на ходжата – една порция за Вас и една за съпругата Ви. Имате ли някакви други оплаквания?...

 

И почака, за да се убеди дали храната е по вкуса им.
. . .
Ама за какви здравни осигуровки започвате да си мислите вие, за какво заплащане?! Здравни осигуровки в Англия действително съществуват, но те се правят по желание, за да ползваш безплатно и услугите на частни зъболекари и лекари. А това, което ви разказах е случка в обществена болница, поддържана изцяло от държавния бюджет!”

 

 

„Васко е бил учител в България. Набили го учениците и от срам избягал в Лондон. Англия дава убежище на тия, дето ги бият в техните страни. Като по-образован, счита за свое задължение да просвещава останалите. Посещава пристигащите от България и им взема вестниците и списанията. Избира някои статии и търси публика да им ги чете на глас. Непрекъснато слухти за клюки. Сметне ли нещо за интересно, още същата нощ трябва да го разгласи: из района - лично, а на по-далече живеещите - по мобайла. Звънка и затваря. Чака да му върнеш разговора, да не се набутва. Обича да играе и карти. На вързано.

 

Ето го и другият картоиграч - бай Марин. Дребен, с дяволит поглед. От всяко нещо търси печалба. Слага на масата десет лири. Слага и Васко. Редуват се в раздаването на картите. Вероятността за хубави карти е петдесет процента. Още при раздаването обаче бай Марин значително си увеличава тази вероятност. Ловко поглежда картите отдолу и реагира бързо - хубавите за себе си, лошите - за другия. Пак обра и двете банкноти.

 

„Отвреме-навреме му пускам по някоя игра за настървение. Иначе ще се откаже да играе с мен - пошепва ми на ухото. - Пък и трябва да му оставям поне да си плаща квартирата".

 

- Да има някое свободно легло при вас? - пита Филю, вечно търсещият квартира. И се сещам как се заканваше бившият му съквартирант:

 

„Е, ша го трепа вече тоя! Тая нощ, като пребърквал джобовете, пуснал моя ключ в чуждо яке. Сега оня има два ключа в себе си, а аз не мога да се прибера!"

 

Какво да прави човека, хоби! Едни събират марки, други - монети, трети пиянстват по кръчмите, а той нощем пребърква джобовете на съквартирантите си!”

 

 

„Над леглото на всеки пациент виси плазмен телевизионен екран. Закрепването му е такова, че можеш да го местиш по всички направления и да го оставиш в която и да е точка в пространството на стаята си. Слушалките, с които слушаш звука на телевизора, с едно докосване се превръщат в телефон или видеотелефон, чрез който можеш да се свържеш с всеки кабелен или мобилен номер по света.

 

С бутончета можеш да регулираш по мощност или по направление осветлението в стаята си, да повикаш сестра или лекар, да поръчаш чай или кафе, да повдигаш, сваляш или накланяш цялото си легло, да повдигаш или сваляш само областта на възглавницата или само областта на краката. Кислородни маски и разни животоспасяващи маркучи и апарати са монтирани на стената край всяко легло...

 

За останалите чудесии ще разкажа друг път, но тук да добавя онова, което се отнася вероятно само до нашето, урологичното отделение.

 

Пикаеш в компютризирания писоар (самите писоари и седалά са за еднократна употреба) и секунди след свършването откъсваш, като бележка от касов апарат, диаграмата на своето пикаене. Там графика нагледно показва дебита на урината във всеки момент, сравнена с нормално усреднената графика. Под нея компютърът е разшифровал и отпечатал десетина показатели като: общо количество отделена течност, общо време на уриниране, максимална и минимална моментна скорост на уриниране, времетраене на уринирането с максимална скорост, тотална продължителност, точно време на започване и на завършване с дата, час, минути, секунди и десети части от секундата... Ако графиката се различава от нормалната, компютърът посочва евентуалната причина и насочва какво да се предприеме.

 

След завръщане от тоалетната допират до корема ми апаратче с големината на цигарена кутия – портативен ехограф. То отчита до милиграм остатъчната урина в мехура – това бил много важен показател за правилната дейност на отделителната система.

 

Голям късмет извадих като избягах от българските медици. Те смятаха да ми режат корема и да ме оперират от рак на простатата, премахвайки и нея и някои съседни органи. А в Лондон без никакво рязане, при понижена с няколко градуса телесна температура ми извадиха петдесетина камъчета, вградени като в пчелна пита и ми доказаха, че въпросният израстък не е бил даже тумор, а камо ли рак!

 

И питаше Тодор Колев: „Кога ще ги стигнем...?”

 

А бе как ще ги стигнем, като те непрекъснато тичат! А ние тъкмо бяхме проходили и ни строшиха краката, та сега едва-едва пълзим...”

 

„Слушам познати в Лондон говорят за разни покупки. Това тук било по-евтино, онова - там... Все евтиното търсят. Аз, байно, не търся евтиното, аз търся безплатното. И, слава богу, го намирам.

 

Влизам в „Мак Доналдс" или „Бургер кинг" и гледам - пакетчета захар, пакетчета сол, опаковчици мляко, кетчуп, черен пипер... Оставили ги така, никой не ги пази. Те били безплатни, вземали се към покупката. Така ли? Че защо ми е тогава покупка - пълня си джобовете с разнородни пакетчета и ето ти безплатна храна.

 

Бре-ей, то Лондон бил раят за такива като мене! Влизаш в обществена тоалетна. Не стига че никой не ти иска такса, ами и оставили разни салфетки, сапуни, тоалетни хартии - ей така - граби, народе! Наоставили по тротоарите купища нови вестници, купища списания, та се излъгах първия ден да награбя цял чувал. Гледаш сутрин - до всяка порта оставили прясно мляко, кисело мляко, нектари... истински рай.”

 

„Нарекли ме „Лешояда", защото съм обирал остатъците от чуждата храна. Голяма работа - нали парите ми остават в банката! Било на работа, било у дома, дебна и дояждам което другите оставят. Пък има и балами - от този филия хляб, от онзи парче салам... все ще изкарам някак си.

 

И понеже започнах с храната, да ви разкажа как веднъж щях да умра от преяждане.

 

 

Поканиха ме на рожден ден и чак когато пристигнах, разбрах, че трябвало да дам пет лева за подаръка. Ами сега ли се казва бе, аланхолу? Ако беше въпрос да давам пари, щях ли да дойда на рожден ден?! Може и нарочно да са ми скроили този номер. Отложих, заявявайки че нямам в момента, но акъла ми все там! - петте поискани лева... Ще ми врънкат ката ден, та може да се наложи и да ги дам. Затова реших: Вместо да изям храна за пет, тази вечер трябва да изям храна за десет, та кярът, сиреч печалбата от рождения ден да ми бъде пак толкова.

 

И като почнах да нагъвам - гледам все от най-скъпото. Другите пеят - аз ям, другите танцуват - аз ям. Когато сметнах, че вече съм изял за повече от десет лева - щеше да ми се пръсне коремът. Е, това е историята...

 

Не съм луд аз, че изяждам по няколко баници, щом друг ги плаща. Луди са тия, дето ми ги дават, мислейки си, че ще им бъда благодарен. Напротив, аз моментално се правя на сърдит, че не са добавили към баниците и торти!”

 

„Всеки път, като отида в тоалетната, ми се натрапва в главата една и съща мисъл. Не мога ли нещо да измисля, та това лайно да се преработва и отново да се яде?! На село кокошките видях, че го ядат. И то - моето! Какво има смешно или срамно в това? Нали затова съм учил икономика!”

 

„Знаейки, че трябва да си оправи зъбите или че му предстои скъпа операция в своята страна, французинът, испанката или какъвто и да е по националност турист плаща стотина-двеста лири за курс по английски и става лондонски студент. Ограничения във възрастта няма. Когато аз учех английски, в моя курс имаше 63 годишна студентка от Португалия. А щом си студент, вече добиваш право на безплатно английско здравеопазване, включително и зъболечение.

 

Един такъв студент – нашенец пък ми разказа как услужвал навремето на тоя и на оня да си оправят безплатно по някой зъб и когато се наложило той да иде, зъболекарят направо бил шокиран. Зъби, които в компютъра били отбелязани като липсващи, у него се мъдрели цели-целенички в устата му.”

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Никола Филипов, "Що е то Лондон и що прави нашенецът там", ИПК "Екобелан", Асеновград, 2010