Едно голямо събитие стана през тази мъглива зима в нашия блок и ако се заех да го опиша, то не е, защото имам необходимата изобразителна мощ да предам чудото с Лимонадения Джо – каква изобразителна мощ у един редови фейлетонист с опадали зъби, изтрит мозък и с егати псевдонима – Жилото!, а само да не се забрави.

Да уточня – като казвам блок, говоря не за осеметажен блок с А, Бъ, Въ и Гъ вход; говоря за нещо, подобно на АЕЦ „Козлодуй” – с повече входове, отколкото са буквите на азбуката. Макар че колко са буквите на азбуката, вече никой не можеше да каже, даже и пенсионираният даскал по български език и литература Ботев от Жъ вход, който по цял ден клечеше пред минимаркета, смучеше бира и рецитираше „А вий, вий сте идиоти!” Към края на деня той зарязваше рецитациите и започваше да псува. Човекът беше от Пернишко, не можеше да казва „лъ”, а казваше „уъ” и псувните му звучаха много хард. Често се налагаше дъщеря му, която работеше като сервитьорка отсреща в бистрото „Лекият бриз”, да идва да си го прибира като табуретка.

Та, накратко, Лимонадения Джо не беше с всичкия си. Тоест, имаше си акъл момчето, но някак беше на ръба – все в небето ще зяпа или ще храни гълъбите. И все нещо си мълвеше. Не мога да кажа, че обноските при нас бяха на висота – имаше си яко екшън. Но хората от блока специално Лимонадения Джо го обичаха, защото винаги поздравяваше, когато слизаше да си купи лимонада. Винаги им показваше уважение. Затова, когато някой подхвърли да оженим най-после младежа, за да не пропадне в тия кални времена и да спре да живее вечно в мъгла, идеята се прие с ентусиазъм. А и толкова кисела беше тая зима, че бъдещата сватба ни се стори направо като подарък свише.

Веднага се излъчи инициативен комитет, в който влязоха по един представител от вход – таксиметровият шофьор Майната от А, фризьорката Мими от Бъ, дребният гангстер Шпица от Въ, редовият фейлетонист Жилото – сиреч аз, от Дъ и т.н., и т.н. За председател избрахме пенсионирания даскал Ботев, защото той, въпреки алкохолния си дефект и пернишките монолози, беше най-грамотният от нас. И още на учредителната сбирка степенувахме проблемите. Първо, трябваше да се излъска имиджа на Лимонадения Джо. И второ, да му се намери булка.

В началото Лимонадения Джо го пое фризьорката Мими. Тя му изпраска такава рейнджърска прическа, че после, когато минеше край блока, алармите на колите писваха. След Мими с него се зае масажистката Сузи, за да го сдобие, тъй де, с необходимия минимум сексуален кураж.

През това време ние мъжете се събрахме в култовото за квартала заведение „Лекият бриз” отвъд булеварда и разхвърляхме останалите задачи. Аз трябваше да го направя известен. Дребният гангстер Шпица пое задължението да изтръска казината наоколо, за да обезпечи финансово сватбата. Таксиметровият шофьор Майната пък трябваше да се оглежда на четири за булка. А Ботев, допивайки шестата си бира, се удари в гърдите и се закле да превърне Лимонадения Джо в истински оратор. Насрочихме следващата сбирка пак тук след седмица и се пръснахме, кандилкайки се в мъгливата зима.

Минаха обаче повече от три седмици, преди да се съберем отново. Наближаваше Новата година и всеки гледаше да върже гащите за празника. Аз например бях заринат с поръчки за фейлетони, бичех като малоумен и едва сколасвах. Наложи се дори да разровя старите си публикации от „Стършел”. Добре че работите ми повечкото бяха на общочовешки теми и с лека промяна на имената и на някои дребни идеологически детайли успях да ги пласирам до последното парче. В калабалъка успях да спомена в текстчетата на няколко пъти и Лимонадения Джо.

Следващата ни среща в „Лекият бриз” започна приповдигнато, защото празниците чукаха на вратата и вече загрявахме. Щом ни донесоха питиетата, започнахме с докладите. Пръв се изказах аз. Описах творческите си мъки. След което показах публикациите и гордо млъкнах. Дребният гангстер Шпица също беше кратък. Той стовари на масата един бая тежичък сак и млъкна с достойнството на истински професионалист, попипвайки пресния белег на дясната си буза, който му придаваше вид на масайски воин. Най-многословен беше Ботев. Той надълго и нашироко сподели проблемите, възникнали в хода на обучението, но накрая и той гордо щракна с пръсти и нареди на сервитьорката да извика ученика му.

Лимонадения Джо дойде и седна при нас. Момичето му донесе една лимонада. И всички зачакахме най-важния доклад, на таксиметровия шофьор Майната, който беше натоварен с тежката задача да намери булката.

Тук обаче бяхме ударили на камък. Офертите бяха крайно незначителни – някаква разведена шивачка с две деца от „Сухата река” и една музикална редакторка стара мома от БНР с изкуствени зъби, заклета фенка на гладолечението.

- А може би и на безконтактния секс – изхили се Шпица.

Май бяхме на път да се провалим.

- Абе вий сте идиоти бе! – ревна Ботев. – Няма да се предаваме! Ще му намерим на юнака булка, ако ще света да обърнем.

В този момент зад Лимонадения Джо застана сервитьорката. Тя положи ръцете си на раменете му и рече:

- Ако позволиш, татко, вече няма нужда. Ние с Благой решихме да се вземем.

- Кой Благой бе? – люшна се назад като прострелян Ботев.

- Благой от Софстрой! – изръмжа Шпица. – Лимонадения Джо се казва Благой – що не вдяваш?

На сватбата в „Лекият бриз” се изсипа целият блок. Три дни ядохме и пихме, както се изразяват колегите детски писатели. Лимонадения Джо не остави микрофона.

Освен да говори, оказа се, че може и да пее. Аз, като си пийнах, по стар журналистически навик изпаднах в размисъл. Едно нещо не успявах да проумея – дали нашите задружни усилия измъкнаха Лимонадения Джо от мъглата, или това стори силата на любовта. И се обърнах да питам Ботев. Но той от дълго време водеше някакъв монолог със себе си на пернишки и не ставаше хич за такъв сериозен разговор.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Деян Енев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012