Веса пристъпваше тихо. Правеше се на безшумна. Като лисица, гладна за кокошчици и едва дочакваща да се свечери. Навън светлееше. Беше ранен следобед, но ролята на лисица й отиваше. Не искаше да събуди мъжа си, заспал преди двайсетина минути. Щеше й се да довърши домакинската работа и да си провери електронната поща.
Тринайсет години започна от септември, откакто мъжът й остана вкъщи. Залежа се. В началото се съпротивляваше на болестите, заканваше им се, но постепенно използваше силите за охкане и недоволство. Избухваше често и мърморенето му приличаше на внезапен силен вятър, омотал се в орехово дърво. Силеше се да се измъкне, напъваше жили, и преди да се освободи, обрулваше орехите. Падаха за няколко минути и настъпваше тишина.
Веса си поплакваше. Идваше й на ум, че нейното страдание е по-голямо от неговото, но дори да го измереше на кантара, животът не беше магазин за плодове и зеленчуци. Носеше си товара – понякога като бебе отпред, до гърдите, друг път наместо раница. Душата й пееше тъжни песни. Голяма певица ставаше. Ден след ден добавяше думи и краят на концерта се изместваше.
Тялото? Ако душата се спасяваше някакси с пеене, то тялото замръзваше. Втвърдяваше се. Като ледена безкрайност, където нито един рибар не идва да пробие дупка и да лови риба. От недокосване кожата загрубяваше и изгуби мекотата си. Преди се оглеждаше дълго пред огледалото, мажеше се с тоалетни млека, сега се мушкаше в хавлията и огледалото скучаеше. Какво да му гледа на забравеното си женско тяло. На петдесет е, но по-рано беше и на четиридесет и пет, на четиридесет.
Мъжът й дишаше и говореше, но любовта беше извън възможностите му. Физическите движения и емоциите предвещаваха опасност за сърцето му.
А Весиното сърце? То се озърташе като в празно гнездо. Надяваше се той да се възстанови, да стане, да я пожелае с очи и ръце, с устни. Но той се отдалечаваше от нея. Отдавна беше се заключил, а младостта в нея живееше. Тя я усещаше как мърда и я бута да излиза. Да я стъпче ли, да я полее с вряла вода, да затръшне вратата? Младото тяло като простор с много окачени дрехи се белееше на слънцето. Хващаше погледа, ухаеше на зрялост. “Заприличала съм на самотница. А не обичах самотата... и всеки нов ден е само залез. Нищо повече.” Недоволството й нашепваше, че изход има. Виж, Снежа, съученичката. Вдовица е от година и половина, а си намери приятел и заживяха заедно. И щом се съберат двете на кафе й надува главата с хвалбите си какъв късмет е извадила с този мъж. По-млад от нея, красив и все се върти в кухнята да готви. Веса се прибираше с главоболие след срещите им, сякаш е прекалила със слушането на високо пусната музика. “Весенце, опитай! Хвърли се във водата. Докога ще си седиш като девственица на сушата?”, разпалваше още бързата кръв Снежа.
“Това ли е решението? Не съм вдовица, нито разведена. Мъжът ми е болен и се грижа за него.” “А за теб кой ще се погрижи? Старостта идва. Нейният влак се движи без закъснение!”, настървено завършваше дружката й.
“Приятелка ли ми е Снежа? Не мисля, че би ми говорила така, ако беше най-добрата ми приятелка?”, съпротивляваше се Веса и й отмиляваше пиенето на кафе в срядата и в съботата...
На връщане от пазар краката я отведоха към уличката, където бе къщата на първата й любов. Не се доближи. Поспря и отдалеч наблюдаваше оградата и прецъфтяващите рози. Засрами се от избледнелите спомени и се обърна. Миналото я пареше от старото си място, подмамваше я да надзърне. Той замина да следва в един град, тя в друг. Не попита никога какво се е случило с него, избягваше да търси пресечни точки.
Сърдеше му се, че не й написа дори едно писмо и си наложи да го забрави. Донякъде успешно. До разболяването на мъжа й. Сега време за спомени само да искаш.
У дома изрови албумите и намери неговата снимка. “На моето момиче с любов”, беше написало осемнайсетгодишното момче. Затвори очи и се понесе нагоре и надолу в ритъм с виенското колело на препълненото със страст лято. Вечерта целуна образа му и засънува розови облаци и дръвчета с розови цветове. На сутринта се събуди не петдесетгодишната жена, а осемнайсетгодишното момиче. Времето й замириса на забранени и скришом изпушени цигари. Снимката като икона грееше от нощното шкафче и я успокояваше, и напомняше, че е обичана.
Ако бе продължила по улицата, още стотина метра, и достигнала до вратата на градината, щеше да прочете името на своето момче. То беше мъртво от две години. Но любовта е сляпа и измисля разни трикове, за да я следваме и да й вярваме.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Христина Панджаридис
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011