O, Канада!
                                     

Mоите страни са много, и аз препускам из тях като див кон с много пяна в ноздрите.

 

Слизам от рейса, а насреща небостъргачи. 

 

Влизам в небето, морето, океана, прелитам над живота си, открадвам ли самолети или те ме крадат.

 

Земята ми, любов. Другата земя, флуидна мечта. Поглъща ме с прегръдка, а аз я питам: коя си ти, познаваме ли се изобщо? При теб ли ще остана цял живот?

 

 Тя не отговаря. Пее ми песни, дърветата са сини от небето над тях, въздухът е чист, а аз стоя на спирката и се въздържам да прегърна целия свят през тази земя. Моя ли си ти?


О, Канада!
….

 

Докато бях в Канада, едно от нещата, които ми минаваха през ума през цялото време, най-вече в тежките моменти, бе как ще се завърна в България и ще казвам на всички: „Не емигрирай“. И това с ясното съзнание, че изпитанията и емоциите са различни за всеки. Като с желязното клише, че едно е да си турист или пребиваващ за кратко, а съвсем друго да се опитваш да започнеш живота си отначало, на друго място, да си съградиш дом наново. Колкото и универсално явление да е, емиграцията във всички случаи е единично, уникално, съвсем лично за всеки човек преживяване. Нещо, което дори не смееш да си признаеш понякога, а именно, че си решил да напуснеш една страна - твоята родна, - за да заживееш в друга, към която имаш или трябва да добиеш вътрешната настройка да ти стане родна. Но няма как. И не е само защото всичко е толкова до болка различно. Дали е до болка познато или до болка различно - май аршинът тук не е познатостта или различността, а болката. Докато боляло, значи си жив. Идеше ми по едно време да ударя коляно в земята и дълбоко да се поклоня на всички емигранти. Струваше ми се неимоверно изпитание да оставиш съзнателно толкова милиони неща, образи от познатия ти опитомен свят и да се хвърлиш в нещо, за което може и да си се подготвял психически и по всякакви други начини, но никога не можеш и да подозираш какво те чака там. И за мен основното изпитание не беше географско, не беше материално, а изключително емоционално. През няколкото ми години в Канада в мен се отвориха такива емоционални бездни, каквито не съм и подозирала, че са възможни.

 

Живеехме в апартамент в по-тихите части на Ванкувър и си спомням как все гледах през големия прозорец, виждах тихите блокове наоколо, подухваното от вятъра канадско знаме на отсрещен прозорец, парченцето океан и планината отсреща и си мислех, боже, какво правя тук. Защо ми е толкова самотно и тихо? Защо толкова много вали? Аз ли валя вече вътрешно, в мен ли тече неспирен дъжд от сълзи, или всичко е съвсем обяснимо и ще свикна - с този прозорец, с океана, с планината. Будех се всяка сутрин с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението - ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането. Аз съм си пътят, истината и животът. И не, самотата пак беше повече вътрешна категория, иначе край мен имаше много хора, изключително много хора. Моите състуденти, после приятелите, колегите. Все пак живеех в университетски кампус и нямаше как да не срещна ако не целия, то поне половината свят там. От Щатите, Индия, Китай, Мексико, Иран, Германия, Израел, хора отвсякъде, с културите си, с нагласите си, всички обединени от емиграцията, всички преживяващи я по свой си начин. Имахме своите несъгласия с Канада, разбира се, поредното противопоставяне на майката и мащехата. Категориите ми бяха в непрестанно движение, разместване, обръщане наопаки. Естествено съм сравнявала непрекъснато с познатото ми, с българското. В много моменти в полза на Канада, но май в още повече, в полза на България. Защо ли? Заради общността, може би, и то моята си общност на приятели, родни неща, някаква си моя вътрешна география от уют и познатост, която никъде не ме напусна. И дори заради онази национална и езикова общност, за която се учи в учебниците, но която пак някак самичък трябва да осмислиш. Помня първия път, когато се завърнах след близо три години в Канада, пътувах в софийски трамвай, и българското ме заля отвсякъде. Усетих общност с моя народ, странно нещо, което никога допреди не бях изпитвала. Усещах хората в трамвая като свои. Беше ми уютно. На мен, която винаги съм се чувствала поне мъничко като чужденец в България. Много размишлявах. Много се гърчех в дилемата: да остана или да се прибера. Много говорех с България по Скайп. Търсех съвет, да си дойда ли, какво ще заваря, дали няма да съжалявам горчиво за пропуснатия друг свят, в който детето ми „уж“ има по-добро бъдеще? Сънувах кошмари как се прибирам в България, а там, разбирайки, че няма връщане назад към Канада, сънят се превръща в ужас. Последната година непрестанно гледах българска телевизия. Беше странно, болезнено. Моя приятелка, малко по-отдавна емигрирала в Канада, ми казваше как емиграцията е като да почине някой близък: как минаваш през период на шок, после дълбока печал, примирение и свикване с мисълта. Но през каквото и да минаваш, дълбоко вътре нещо твое силно липсва, няма го с теб, и то непрестанно. А през цялото това време Канада нахлуваше в мен с всичките си специфики. Невероятната тихоокеанска гора, насред която имахме късмета да живеем няколко години. Прозорчето, което се отваряше и нахлуваше най-чистият въздух на света. Спорадичната поява на койоти, еноти, орли в непосредствена близост. Мечтаните разходки по брега на океана, като филмов декор с небостъргачите отсреща. Приятелите ми, колеги, състуденти, други емигранти, цветна тълпа. И най-интересните разговори на света. Интимното, близко запознаване с толкова много различни общности покрай няколкото прекрасни, силни приятелства. Детето ми, което играеше в детската градина с целия свят. Уникалната възможност в един ден да смениш духовното си местообитание н-брой пъти. Канадските ми млади приятели, които ме запознаха с културния Ванкувър, с местата, които са „куул“, с местните интелектуални сборища. Благодарение на тях посетих ъндърграунд концерти, поетични четения, присъствах на различни културни събития и съм обменила безброй думи с хора отвсякъде и с най-различна нагласа към света. Постъпателното овладяване на този чужд свят и огромният, зверски напън да се науча да го съпреживявам, да го разбера, да го обикна, да го опитомя. Постепенното овладяване на английския език, който владеех уж и преди това, но там наистина навлезе в мен до степен на дълбоко разбиране, познаване и удоволствие от овладяването му. Мислех си през цялото време как националното ми чувство постепенно заглъхва, за да отстъпи място на нещо доста по-космополитно и възприемащо всичко, любопитно към всичко. Не че и преди не съм била такава. Та нали дълго преди да влезем в Европейския съюз приятелите ми в София ме наричаха „европейката“, демек „космополитката“. Имах много близка приятелка индийка, която отвори Индия за мен по уникален начин, и то от индийската женска перспектива, която е безкрайно интересна. Имах приятелка китайка, която пък ми отвори очите за Китай, пластове навътре, за които не съм имала никаква представа. И в цялата ми тъга имаше прелестни моменти на единение с хората, на „потлаци“ (както се наричат там сбирките, на които всеки носи сготвена от него храна), на обмяна на светове. Моментите, в които обаче оставах сама със себе си и със собствения си вътрешен монолог надделяваха и може би именно там, в тези моменти, се скри червеят на неприемането, на несвикването, на тъгата по познатото, по моя си тукашен български свят. Разпространеното мнение сред емигрантите във Ванкувър бе, че петата година е решаваща, че тогава нещата започват да се обръщат в посока приемане и постепенно асимилиране, ако щеш. Аз така и не стигнах по петата си година.

 

Дали съжалявам, че се завърнах в България? В никакъв случай. Напротив. И досега, вече година след това, искрено се радвам и се чувствам добре от решението си. А интересното и най-хубаво нещо от цялата работа е, че заради отдалечаването и живота ми на другия край на света, всичко в мен някак се преобърна и България за мен вече не е старата ми, оставена навремето родина, а една нова територия на изпитание, в която всеки ден отново и отново опознавам и овладявам света. И не мисля, че съм загубила онзи, канадският си свят, той си е в мен, като моя паралелна вселена. Но тук ми е по-радостно, по-споделено, моментите ми сама са толкова ограничени, че чак понякога изпитвам съзнателен копнеж по самотата. И, честно казано, не ме интересува толкова какво е политико-икономическото положение, или какво е медийното настроение. Интересуват ме онези неща, които ме радват тук и правят тази радост да надделява над всички други приоритети в живота. Интересува ме близостта на любимите ми хора и то до такава степен, че космополитността изобщо повече не ме вълнува. Интересува ме дълбоко фактът, че когато попитам дъщеря си, харесва ли ти в България, тя вика с пълно гърло:

 

- Дааа.

 

- Искаш ли да идем пак в Канада?

 

- Може, ама за малко.

 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Съст. Невена Дишлиева-Кръстева, "Куфарът на брат ми", ИК ICU, София, 2015

                                                                                                                                                                      

   
© E-LIT.INFO