Като главен специалист на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) Юлия Огнянова пътува из страната. Гледа театрални постановки, анализира и изказва мнение на публични обсъждания. Тя е впечатлена от младите режисьори Леон Даниел и Вили Цанков. И двамата са извън стереотипа!

 

 

В Русе Леон Даниел поставя „Неспокойни дни“ на Борис Илиев. Творбата е остро социална и нечувано смела за

времето си. На „ура“ е приета и постановката „Ромео и Жулиета“ на поканения за гастрол в крайдунавския град Вили Цанков.

 

 

 

Юлия Огнянова е възторжена до седмото небе. Ромео (Иван Кондов) не е „красиво, влюбчиво момче, което се катери по балкони“. Той се мъчи да осмисли обкръжаващото. За него любовта значи освобождаване.

 

 

Юлия е възхитена. Тя вижда своя дух вграден в постановката, вижда себе си.

 

„Ах, тоя мост вместо балкон, той е като протегната ръка, като „здрасти“. Прав си, Вили, Ромео не се влюбва в Жулиета, както не се беше влюбил и в Розалина. Той и сега е влюбен в любовта, но тая любов е весела и свободна. За нея може и да се умре. Всичко е до време, любовта – също. Но да се чувстваш свободен – това е завинаги...“ Такова е режисьорското виждане, според Леон.

 

 

Юлия Огнянова и Вили Цанков много скоро стават семейство. Може би точно в този миг пламва искрата на бъдещото триединство, което ги отвежда в Бургаския театър и което никой не успява да разруши.

 

 

* * *

 

 

За да опознае театрите, Юлия Огнянова продължава да обикаля със седмици Южна България до Бургас и Варна. Когато има сили, стига до Русе. Репетиция, обсъждане, вечерен спектакъл, разговор – изморително.
При разговори с творческите екипи Юлия казва:

 

 

– Ако ви подскаже това, което казвам, че сте го имали отвътре, но не сте го осъзнавали, тогава го ползвайте. Но ако виждате, че ви плаши, забравете. Това е противопоказно. Тогава вие вътре имате две сили, които една с друга се бият.

 

 

 

И подробно обяснява. Върши някаква сложна възпитателна работа. Когато вижда противоречия между младите и старите актьори и техните разбирания за театъра, казва на Башев, а той я възпира:

 

 

– Не се занимавай, Юлия, с това. Казвай ми на мен.

 

 

– Башев, да дадем на директорите свобода да правят сами репертоара. Когато вземат сами решения за постановките, ще проличи къде нивото е ниско. Така, когато за всичко се съветват с КНИК, те няма как да разкрият възможностите си.

 

 

Той е лаконичен:

 

 

– Бързаш, Юлия, бързаш.

 

 

Реакцията на Башев е, че не му е дошло още времето. Той се надява, че това тесногръдие в разбирането на социалистическия реализъм ще отмине. Когато нахлуят младите, специалистите, тези неща ще се изживеят.

 

При зачестилите публични обсъждания на най-интересните постановки в страната театралите започват да изказват мисли, без да държат сметка за това дали в залата има хора от министерството или от партийни комитети. Но тази свобода не трае дълго...

 

 

 

Доста скоро започват да се проявяват и други гласове. Един от тях е на Камен Зидаров. След обсъждане на най-хубавите постановки той се изправя войнствено, за да ги обвини в предателство към социалистическия реализъм.

 

 

“Тъкмо обратно – това е инвазия на западния модернизъм.”

 

 

Юлия Огнянова му опонира след всяко негово изказване. Казва, че това е елементарно разбиране на социалистическия реализъм. То стеснява кръгозора на изкуството. Реализмът е да пренасяш на сцената реалистични образи. Но не е художествено да има много обяснение. Трябва да знаеш, както художника, какво да пропуснеш, къде какво да сложиш. Казва, че формата, която налага, е по-голям реализъм от техния. Защото съдържа по-голямо обобщение. При един синтез премълчаното дава по-голям резултат от всичко казано и нарисувано. По-голяма експресия има за формата. Камен Зидаров не е убедителен. Той иска да види познатото, а Юлия Огнянова привнася към познатото.

 

 

Зидаров става все по-злобен. Не може да се примири, че не приемат съветите му.

 

 

Юлия е все по-непреклонна в защита на новаторството. Тя не разбира защо е тази омраза и присвояване на правото да бъдеш съдник. Защото още не е прозряла ситуацията в България и манталитета – че каквото е наредено от партията, това е Божията истина...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Откъс от книгата на Румяна Емануилиду "Театърът АБ", Издателска къща "Знаци", 2010
{jcomments on}