Беше късна августовска вечер и той беше навел глава над листите си. Мислите му се сипеха като дъжд от буреносен облак, а уморените му пръсти със сетни сили стискаха пачето перо и се опитваха да настигнат скоростта, с която течеше мисълта му. Мастилото се разливаше по страниците му, изцапваше пръстите му и дори успяваше да заличи някои от написаните думи. Младият писател, с онзи пламък в очите и смелост в сърцето, обаче търпеливо галеше с перото листите и търсеше красотата в думите. Бедното и окаяното му състояние не го откъсваше от призванието му, защото именно писането беше неговата страст. Вече цяла седмица той прекарваше летните си нощи, стиснал пачето перо, а сутрините се срещаше с много и различни литературни критици и издатели, но никой от тях не намираше магията в словото му. 

Беше поредната късна нощ, в която той бе положил лакти на масата и нежно изпълваше страниците в красиви и пленяващи думи. В огледалото срещу него се отразяваха буйните му къдрици с цвят на кестен, които скриваха сивите му, потънали в мисли, очи. Сивотата им издаваше умората му, но той бе запазил младостта и чистотата на искрения си поглед. По слабото му лице бе набола брада, а хлътналите му скули прикриваха душевния му глад и самотата. По пода на мрачното таванско помещение, което обитаваше, се виждаха следи от мастило и разхвърлени листи, а пречупените пера бяха тъжно разпилени. В посивелите му завеси се беше пропила миризмата на догорели свещи, а восъкът се разтапяше по мебелите в стаята и застиваше на място. В тази мрачна, изоставена, забравена част от света се случваше най-прекрасната магия в живота на авантюристичния писател. Любовта му към писането беше покорила съзнанието му, преследваше го дори в съня му и не му оставяше спокойствие. Той копнееше, жадуваше написаното от него да има значение за някого, да нахлуе в нечий живот и да остави трайна следа, да нарани със сладка болка, да накара нечие сърце да потръпне, да изгори и да остави белег.

 

 След поредната му сутришна среща със студените и начумерени издатели той пое по прашните улици по пътя към дома. С наведена глава и ръце, впити в топа листи, той крачеше бавно и несигурно. В един от тези моменти, когато стъпките му монотонно се изпреварваха една друга и очите му търсеха контраста в еднообразната сива улица, той не усети как срещу него полетя силуета на едно младо, русоляво момиче, което отчаяно разпери ръце срещу него. Той усети как тялото й ще се блъсне в неговото като в бетонна стена и, от страх да не го пречупи на милиони парченца, той несъзнателно захвърли листите си и хвана момичето в топлата си прегръдка.

 

Страниците се разпиляха из прашната улица, а сините й пронизващи очи гледаха право в  неговите. Русите й къдрици галеха грубите му пръсти, а забързаният ход на сърцето й разтрисаше земята под краката им. Младият писател срамежливо отдръпна поглед, а момичето се откопчи от здравия му хват. Закачлива усмивка заигра по устните й и, след като поднесе извиненията си, тя се представи:

 

- Името ми е Виктория – каза тихо и срамежливо и повдигна поглед, за да прецени реакцията му. Той се усмихна бодро и със завидно самочувствие изпъчи гърди и съобщи:

 

- Казвам се Уилям, но всички ме наричат Били. – Звезди заблестяха в очите й и, като видя разпилените по улицата листи и пачето перо, което уморено лежеше зад ухото му, прецени, че това момче притежава магията на перото, вълшебството на словото. Нейната страст пък беше да се гмурва в красотата на думите и да живее в приказния свят на илюзорното и измисленото. Уилям не остана сляп за този пламък в очите й, който разкриваше нежната й същност. Почувства сакралната връзка между двама им и като прецени, че може да й се довери, й разказа за съдбата на самотния писател, който среща все затворени врати. Покани я в дома си, позволи й да се докосне до изстиналия восък и да усети миризмата на догорелите свещи. Дори сподели с нея най-приказните си творби, които макар магията, която носеха в себе си, бяха отхвърлени от безсърдечните издатели. 

 

Виктория стана главна героиня и извор на вдъхновение за него. Той движеше перото си в ритъма на нейните сърдечни удари. Обрисуваше красивото й снежнобяло лице и златните й дълги къдрици, нежните й ръце и изящното й тяло. Историите му, вдъхновени от нея, бяха най-искрените и прочувствени творения, които бе създавал до сега. Но дори това съвършенство на литературата не срещна одобрение.

 

Нощите на Уилям неусетно минаваха в писане и умората ясно се четеше по лицето му. Една мрачна утрин Виктория открехна вратата на дома му и го завари положил глава над изписаните листи. Лицето му беше изцапано с мастило, а пръстите му грижливо стискаха пачето перо. Тя тихо пристъпи към него и остави на масата, върху изписаните листи, бележка с надпис: „Открий магията на словото и я сподели със света”. До бележката грижливо постави чисто ново перо. Когато той се събуди, Виктория си беше отишла. Беше напуснала дома му, беше си тръгнала и от града, но тихите й стъпки бяха оставили следа не само по пода на таванското помощение, а и по сърцето му. 

 

Уилям прочете бележката няколко пъти и когато потопи перото в мастилницата сякаш електричество прониза тялото му. Виктория му бе оставила не обикновено паче перо, с каквито бе писал до сега, а изящно перо от пеликан. Не вярваше, че тази птица можеше да му донесе желания успех и да предаде посланието му на света, но когато хвана несигурно перото от пеликан в ръката си, по листите му се разля една грабваща и трогателна любовна история с трагичен край. Магията бе сътворена.

 

Неосъществената му любов живееше и дишаше върху страниците му. И последната крачка към сбъдването на тази мечта беше направена, когато тази любовна история разтопи ледените сърца на издателите и те се съгласиха да осъществят срещата на това произведение със света. 

 

Щастието преливаше в сърцето му, а очите му грееха в радостни слънчеви лъчи и си спомняха за изящната Виктория, която отключи магията в сърцето му и му поднесе вълшебното перо от пеликан. Това крехко творение на природата донесе в живота на младия писател надежда и утеха, вдъхна му кураж и отвори пред него портите към земята на вечното вдъхновение. Поведе го по пътя към царството, където приказното слово царува, а истинските писатели държат в ръцете си само пера от пеликан. 

Унилият авантюрист се превърна в смел мечтател, който, здраво стиснал перото, уверено рисуваше приказни истории. Изпълнен с надежда, той се втурна към таванското помещение, нахлу вътре нетърпеливо, грабна перото и  с треперещи ръце написа името си под историята: „От Уилям… Шекспир”.

 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------