Часовниковата кула бе построена отдавна с пари от дарители. И досега цялото градче обичаше стария си часовник, но той не бе доволен от начина, по който се отнасяха с него. Мразеше всяко двукрако същество, което сочеше стрелките му, възхищавайки му се пресилено. Той бе просто часовник, за бога! Приятел беше само с две синигерчета, които бяха свили гнездо в голямата осмица на циферблата му. Те редовно му донасяха клюки от града и той обичаше да разговаря с тях. Понякога те възкликваха:

 

- Защо не обичаш хората? Та те са толкова приятни!

 

А Часовника само въздъхваше и бързо сменяше темата. Не беше вярно, че съвсем не обича хората. Ето, една двойка влюбени, която минаваше всяка вечер под него на път за танци, му беше крайно симпатична. Момичето и момчето се държаха само за ръце. Момчето носеше бяла маргарита, а момичето го целуваше нежно по бузата всеки път, когато й я подаряваше. Момичето носеше хляб за двете синигерчета, които момчето трошеше на дребно. Часовника обичаше и стария надзирател на затвора, който беше петдесетгодишен мъж с побеляла коса. Мартин Димитров живееше сам, защото в малкия град имаха предразсъдъци към професията му, а и си беше малко странен. По цяла нощ къщата му светеше и от нея се чуваше класическа музика, макар и съвсем тихо. Само Часовника знаеше, че надзирателят бе поет и нощем твореше.

 

Синигерчетата изслушаха историите за тези хора, след което си прошепнаха нещо и едното подметна:

 

- А знаеш ли за старата дама?

 

Часовника издрънча: „Не съм я виждал. Явно тя е по-важна от всички, че да пропусне да дойде да ме види!”. Тогава по-жълтото подхвана да разказва:

 

- Вчера летях към Затвора. Заловили онзи, който се сдобивал с храна незаконно и я давал на сираците.

 

- Време беше! - рече Часовника, който смяташе, че законите са над всичко.

 

- И какво стана? - запита другото синигерче.

 

- Чакай, чакай - прекъсна нервно Часовника - нали щяхме да говорим за старата дама?

 

- И дотам ще стигна, де! - изчурулика гневно птичето. - Спри и ме почакай!

 

Часовника само изпуфтя и отмери седем и половина. Синигерчето се зарадва и продължи разказа:

 

- Заловили го и го осъдили на десет години затвор. За кражба. Питали го за роднини и той рекъл, че има майка, и всички ахнали, защото името й било на най-известната жена в малкия ни град - Старата Дама!

 

- И с какво толкова е известна една стара дама? - скептично попита Часовника.

 

- Тя е била актриса. Чак във Франция. Чичо ми е бил там - пропя синигерчето - и казва, че тя е много популярна по тези земи. Върнала се, за да отгледа сина си. Старата дама се облича елегантно и помага на тези в нужда. Та той казал името й и тя дошла и го защитила. Наговорила куп истини и накрая й забранили да вижда сина си! Сега всеки ден стои пред вратите на затвора, вика и плаче, докато не се стъмни, а после си отива.

 

- Не може ли надзирателят да й помогне? - попита Часовника.

 

- Опитал е, но не е успял. Наистина тъжно… - завърши синигерчето.

 

В този момент по паветата прозвучаха токчета, а Часовника добре познаваше този звук. Това беше Юлиана - красива, млада и умна жена, която се беше завърнала от София след нещастна любов. Юлиана имаше каракачанска овчарка, която разхождаше всяка сутрин и отиваше до кафенето в парка сама на чаша чай, с книга в ръка. Часовника знаеше, че надзирателят е увлечен по нея, ала се бои да го признае. Хорските предразсъдъци за разликата във възрастта го възпираха. А в Часовника имаше части на над сто години, които работеха заедно с чисто нова механика, но нима той отмерваше зле времето?

 

След десетина минутки откъм дъното на улицата се чуха хлипания. Този път момичето беше захвърлило маргаритата и плачеше, а момчето тичаше след него с думите: „Кълна се, нищо не се е случило!”.

 

- Но аз просто не желая да сме заедно повече, не разбираш ли? - отвръщаше момичето през сълзи.

 

Часовника се притесни. Двамата влюбени не се бяха карали. Какво ставаше напоследък? Нямаше мир…

 

На Бъдни вечер във вестника излезе съобщение с големи букви, че старият Часовник ще бъде разрушен, а на негово място ще има нов, електронен, последен писък на модерната технология. Часовника естествено не знаеше да чете, а синигерчетата също и затова се чудеха защо хората си шушукат и гледат с тъжни очи нагоре към стария приятел. Тъкмо когато Часовникът отмери десет часа, сирачето дойде с пакет царевични пръчки, които натроши на синигерчетата. За синигерчетата храната беше единствената утеха, защото те от години не можеха да имат яйца. Всяка пролет очакваха гнездото им да се напълни, но това не ставаше. Опитаха всичко - консултираха се с чучулиги и щъркели, но нещата не се получаваха. Женското синигерче - Ева, затъваше все по-дълбоко в онази депресия, в която изпадат повечето майки без деца. Сирачето всяка сутрин им говореше, споделяше какво се случва в сиропиталището, разказваше им копнежите си, а те кимаха тъй ентусиазирано, че накрая то повярва, че го разбират. Детето мечтаеше Юлиана да бъде негова майка. Веднъж тя бе дошла в приюта и му бе подарила гърненце бяло сладко от Трявна, където родителите й имаха къща.

 

Синигерчетата си похапваха зрънца, когато Старата Дама дойде и седна на пейката до сирачето:

 

- Е, дете мое, доволни ли са от храната, която изпратих?

 

Сирачето изрече : „Да, много! Благодаря ви!”. Жената се усмихна и погледна към стария Часовник.

 

- Жалко, че ще го разрушат, нали?

 

Синигерчетата се ослушаха, а Часовника усети как някаква пружинка в него се изопва:

 

- Да, госпожо. Тъжно е. А пък и синигерчетата няма да има къде да свият гнездо...

 

Старата Дама въздъхна, сякаш това и напомни нещо:

 

- Да, права си. Наистина си права. Е, мила, трябва да тръгвам. - печално промълви тя.

 

- Зная, госпожо. Дано нещата се развият разумно.

 

Жената се усмихна: „Да се развият разумно - помисли си тя. - дано, мило дете. Дано!".

 

Часовника беше шокиран от новината, която чу, и най-сетне разбра защо всички са го гледали със съжаление. Синигерчетата кацнаха на върха и го погледнаха тъжно.

 

- Е, какво ще правим?

 

Часовника за първи път се ядоса на своите приятели:

 

- Какво мога да направя? Вие сте птици - можете да избягате, да отлетите! - той възвести дванадесет часа и тъжно изхлопа.- Ами аз? Аз съм просто една машина! Не мога да мръдна оттук! Просто ме оставете…

 

Пружините му жално заскърцаха. Птичките го погледнаха отчаяно. Синигерът прошепна на жена си:

 

- Той не е просто часовник. Нито пък машина. Той е символ, икона. И ние няма да оставим това така, нали?

 

Мартин Димитров в този момент чу познати хлипания пред вратата на затвора. Не се отказваше лесно тази жена! Синът й лежеше вече седмица тук, а тя продължаваше да се мъчи да получи достъп до килията му. Надзирателят излезе и отвори вратите на затвора. Най-накрая Дафна щеше да види сина си, а надзирателят щеше да я зарадва и с новината, че съдът е взел по-справедливо решение.

 

Часовника тъжно започна да отмерва осем часа вечерта с мисълта, че дванадесет часа по-късно ще е само руини. Сега съжаляваше, че е наранил приятелите си и гледаше натам , накъдето бяха отлетели. Миг по-късно небето от мастиленосиньо стана черно. Хиляди птици прелитаха към града право към Часовника. След малко целия покрив бе покрит от врабчета, гълъби, свраки, гарвани, синигери, та даже и един бухал.

 

Часовника учудено ги погледна: „Какво става? Защо е това?”

 

- Да не мислиш, че ще ги оставим да те разрушат? - весело изчуруликаха птичките.

 

- Без часовници - заговори бухалът - и то класически, като Вас, достолепни господине, закъде са хората?

 

- Това казвам и аз - добави свраката, - не може да се изкореняват многогодишни дървета! То е същото!

 

- Хей! - прекъсна я синигерчето. - Какво става там!? Тези светлинки...Да не са ловци?

 

- Не... - за пръв път проговори Часовника - това са стотици свещи.

 

Когато чу добрата новина, Старата Дама се разплака и започна да прегръща надзирателя. После изведнъж се сети за обявата във вестника и поиска мнението му. Изненадващо бе, че този иначе затворен човек споделяше мисленето й. Което означаваше само едно: когато хората защитават нещо, което обичат, те нямат граници. Затова те се събраха на мълчаливо бдение в нощта на Рождеството, за да защитят своя любим Часовник. На малкия площад се изля целият град - всеки държеше свещ и поставяше цвете пред Часовника. Старата Дама агитираше Кмета да не събаря зданието. Всички я подкрепяха! Тук Часовникът видя двамата влюбени, сирачето, Юлиана и надзирателя, видя как хората сочат хилядите птици, накацали по покривите на околията. Но тази гледка бледнееше пред вината, която Часовника изпита. Той бе подценил хората. В тях имаше мир, имаше човечност. Тя просто бе забравена и може би една загуба ги накара да преоткрият доброто в себе си. Той отмери дванадесет часа и разбра - щеше да живее!

 

Часовника живя още дълги години и видя много… През първата пролет видя как двете синигерчета излюпиха, отгледаха и се разделиха с първите си отрочета. Присъства на сватбата на надзирателя и Юлиана в отсрещната църква. Много се зарадва, като научи, че надзирателят вече издава книгите си. Разбра, че Старата Дама и синът й са заминали отново за Франция, където са отворили първия дом за сираци, напълно безплатен. Двамата млади се събраха отново две години по-късно. А Часовника се влюби в една дървена представителка на неговия вид, влюби се в природата, влюби се в живота..

 

А, да! Щях да забравя. Най-вече той се влюби в хората.