редактирано, откъс

 

Тръгвах за Германия удовлетворена, че най-после ще купя машина и ще имам своя печатница. Е, малко поопоскана душевно... А и джобът ми бе поизтънял поради стеклите се накуп обстоятелства. Но смело потеглих. Няколко дни преди това огледах внимателно факсовете, справих се и с цените на харесания от мене „Хайделберг“ за цветен печат. Не ми достигаха дадените назаем (и вече изхарчени) пари, затова взех един бележник, хванах телефона и подех акция „Хайделберг“. По телефона – да са живи и здрави приятелите – събрах недостигащата сума за машината. Открих в бележника си страница със заглавие „Заеми“ и до два дни парите дойдоха кеш. Обезпечена финансово, със самочувствие на победител (въпреки душевните си терзания), подгоних чужбините. С мене, за моя сметка, като експерти и съветници потеглиха Цецо Бабаджанов, печатар от „Полиграфия“ АД, инж. Красимир Чакъров – приятел и колега на Стефка Божанова.

 

На летището в Берлин с красив мерцедес и букет цветя ме чакаше господин Шварц, търговец на полиграфически машини. След съответните учтивости – поднасяне на букета, целуване (както повелява етикетът) – се метнахме в колата и запрашихме за Лайпциг. Там бе неговата фирма и там спряхме да разгледаме договорения от мене „Хайделберг“. Цецо и Краси бяха моите консултанти. Те трябваше да разгледат машината (втора употреба), да си кажат думата на професионалисти и след финансовите формалности да извършим покупката. В разменените с господин
Шварц факсове, чрез посредничеството на господин Симеон Доминов, аз бях дала съгласие, но с уговорка, че плащането ще се извърши след огледа. Всичко това беше прието от Шварц и аз изгарях от нетърпение по-скоро да пипна с ръка машината. Не мина и час, когато господин Шварц спря до една сграда и ни покани да разгледаме някакъв „Ман Мюлер“.

 

– Защо да гледаме „Ман Мюлер“, господин Шварц? Нали сме се уточнили, че ще купувам четирицветен „Хайделберг“, цял формат? Знаете, че за него сме дошли!

– По път ни е, госпожо Апостолова. А е хубаво да имате представа от повече полиграфическа техника. „Ман Мюлер“ е хубава машина, тази тук е в много добро състояние. Работила е само три години. Не ви пречи да я погледнете, заповядайте.

– Става! Хайде, момчета, да го погледнем! – и забързах крачката си, за да вървя редом с господин Шварц.

На машината печатаха цветни указания за ползване на боя за коса. Няколко момчета се въртяха около нея. Едва я бях погледнала – естествено, само външния й вид – и извиках:

– Барака! Това е барака. Хайде, Краси, извикай Шварц да продължим за Лайпциг.
Цецо Бабаджанов ме възпря:

– Почакай, Жанет, нека погледнем механиката. Печатът й е добър. Виж, виж...

– Абе, Цецо! Виж каква е ожулена, грозна... Ще ме е срам да я покажа на хората. А и какво ще гледаме повече – нали съм договорила „Хайделберг“. Тръгвай, тръгвай, викай Шварц!

 

В колата Шварц ме запознаваше с качествата на въпросния „Ман Мюлер“, с производителността му, като не пропусна да подчертае, че е доста по-евтин от избраната от мене машина.

– Не ме интересува бе, Шварц! Дошла съм за това, което съм си поръчала, така че карай. Нямам търпение да го видя този пусти „Хайделберг“.

– Нека да спрем и тук, госпожо Апостолова, да разгледате още една машина. Ще ви е от полза. Уговорил съм със собствениците да ви доведа.

Продават я, а е добра машина.


– Ох, Шварц, няма да оглеждам всичките бараки на Германия. Уточнили сме се с тебе – „Хайделберг“. Какво да гледам... – и нервно извърнах глава.

– Жанет, дай по-кротко! За десет минути ще я погледнем, а и да не нагорещяваме обстановката. Уговорил е човекът, чакат ни.

– Добре, Краси, но предварително заявявам, че друга машина не желая да гледам.

Едва влезли, и аз пак извиках:

– Барака! Само дето си губим времето...

Шварц угоднически потриваше ръце и с тих, кротък глас регистрираше качествата на поредна¬та предлагана ми машина – „Доминанта“.

– Краси, моля те, кажи му да млъкне на този Шварц – и му го посочих с очи. – С такива машини през социализма бачкаха всички печатници в България. Не ме интересуват – искам си хайделберга. Това е.

 

Пътувахме за Лайпциг смълчани, почти дремещи в колата на Шварц. Мрачното време навън дразнеше очите ми и аз с досадно безразличие изпусках пàрата на напрежението.

В Лайпциг Шварц пъргаво скочи от колата и ни покани най-напред да се наобядваме. Пътят беше дълъг и имахме нужда да се подкрепим, такова беше мнението на останалите от групата и аз се присъединих към тях. Седнахме в типичен немски ресторант – чист, свеж, приветлив, с подчертан ред. Някъде по средата на обяда, макар възпитаните хора да не правят така, заговорих за работа:

– Господин Шварц, благодаря за хубавото посрещане и желанието ви да ми покажете различни ми печатарски машини. Но аз не мога да ям спокойно. Нямам търпение да видя хайделберга, за първи път ще купувам машина. Сигурно разбирате как се чувствам – вълнувам се много. Да хапнем по-бързо и да ни я покажете. Още сега.

 

Господин Шварц досдъвка залъка си, изпи глътка вино и учтиво се обърна към мене:

– Много съжалявам, госпожо Апостолова, но нямам никакъв „Хайделберг“.

– Краси, добре ли превеждаш? Повтори, моля те, какво каза Шварц.

– Добре превеждам. Каза, че във фирмата му „Хайделберг“ няма и няма какво да гледаме.

– Как така няма?! Нали за него сме в Лайпциг! Разменихме си купчина факсове, уточнихме марката, формата, цветовете, цената, начина на плащане. Какво става? Краси, моля те, говори му бавно и внимателно ме слушай. Тук има нещо сбъркано.

 

Краси се приведе към Шварц и на чист немски език му съобщи всичко, от което се вълнувах. Шварц слушаше внимателно, кимаше с глава и когато Краси свърши, вместо естествена пауза леко се поизкашля.

– Госпожо Апостолова, нито един българин след перестройката не е купувал „Хайделберг“, това е твърде скъпа машина. Българите търсят главно „Ромайорка“, „Планета“ и „Доминанта“. Смятах, че като дойдете в Германия, ще ви покажа няколко и ще си харесате друга машина. „Хайделберг“ нямам.

 

Примижах. Не вярвах на ушите си. Чист ариец и да хитрува по такъв баламски начин! Кръвта, допреди миг развълнувана в тялото ми, бавно заслиза от главата надолу. Усещах лицето си без капка кръв – студено и мрачно като лице на паметник, затрупано от внезапен сняг. Стиснах здраво ножа, с който се хранех, станах, хванах косата на Шварц някъде около тила, дръпнах я назад, поставих ножа отпред на шията му и изсъсках:

– Ще ти отрежа главата като на пиле.

Краси ме погледна облещен, а Цецо се разсмя:

– Много хубаво го правиш, Жанет, като наистина.

– Стига, Цецо! Това не е майтап. Тръгнали cме трима души от България, събрала съм си последните стотинки да ви командировам... и ще се върна като посрана, заради един... Един тъп търговец!

 

Зачервен като залез от късна августовска вечер, Щварц се огледа наоколо, поизправи се и притеснено заобяснява – чул, че в Дюселдорф имало един „Роланд“ за продажба, но не го бил виждал.

– „Роланд“  и „Хайделберг“ са като „Мерцедес“ и „БМВ“ в полиграфията, госпожо Апостолова.

– Тръгваме веднага за тоя Дюселдорф! – заявих без колебание. – Ставайте всички. Хайде, госпо¬дин Шварц, закарайте ни в Дюселдорф. Без хубава машина няма да се прибера в България. И да знаете: ако сега не си свършите работата, кракът ви няма да стъпи в България. Ще разкажа на всички що за търговец сте. Ще ви връщат още от митницата.

       

 

   
© E-LIT.INFO