Опити

опитвам
да не ти казвам че боли
да не намятам гърбицата на съчувствието
да не гледам шапката на фокусника с двата гълъба
да не питам какво е щастие и какво нещастие

 опитвам 

да не избирам между кожата и дрехата
страха и поражението
обесеният въпрос и истината –
зачерквам, написвам, зачерквам
приведена над думите

опитвам
да играя на “сляпа баба” с нея –
(без очакване на смъртта не пишеш поезия…)

не знам дали ще те видя вече

сама пия слънцето
без помощта на бъдещето
целувам деня
без помощта на нощта

опитвам
да живея в това плахо тяло
приведена над думите
жива съм още,
а разговорът ни не е приключил

опитвам
без да те плаша без да ти казвам
че съм изпила горчивата чаша
опитвам да изгоря счупеното крило
да не те наранявам с моята болка

да я взема с два пръста
и да опитам да направя от нея
нещо което пее
или някой който плаче

опитвам
да вдигам ръката си
да я движа бавно в мъгливия хоризонт
да мисля
ще ме приеме ли живота отново
и какви ли звуци изтръгва вятърът
от счупената цигулка

….

мисълта, че тази бреза ме обича
че приближавам към нея
че тя ме очаква…

Поети

ти си ми брат. брат ли си ми?
като чистотата на небето те виждам
като листо от дървото ми те разбирам
като керемида на покрива ми прилепваш
като бисер в мида те чувствам
като своя кожа те усещам
като брат те обичам. обичам ли те?

да си ми брат, а не да изглеждаш
да не навеждаш очи когато ми говориш
да не губя ум и думи и дъх когато си близо
да седя в скута ти спокойна като ябълка в кошница –
невъзможно!
по една река плуваме, но лодките ни са различни.

толкова нежност, толкова нежност към моя брат!
пръстите ни почти не се докосват
защото може да се парализират когато се вкопчат.

брат и сестра сме в едно, чувствам го:
„услужи ми с ръката си,
с устните си, със сърцето си –
да те погаля, да те целуна, да те обичам,
но не приближавай! ”

едва-едва прошепвам
и се отдалечавам.
вземам вечността и ти я подарявам.

Горене

цял живот
до корен горя в тези пожари.

сега сезоните разперват крила като гарвани
продължават нагоре и отвъд –
а горенето не престава.

гори от върховете на мозъка в синьо и златно,
гася с води от реката на мъдростта –
не угасва
гори от ръцете като факли запалени
пръстите ми окапват
гори от кожата като китайска хартия.

(горене като жертвоприношение
на стари езически богове
а аз самата обвита в бяло платно - на кладата...)

в тази късна любов пак съм първата изгоряла,
припуквам в нощите с кобалтово сини пламъци.

(“късно е, късно е !”– шепти вятърът

и разпалва въображението...)

гори от сърцето ми
последвало образа на ловеца
със смешната пушка
и с убити трофеи на колана.

ловецът с бадемовите очи
и нежните думи...

не ме слушай, само си говоря
забърквам коктейли от думи
не трябва да ме чуваш, да ме виждаш
така изтръпнала нелечимо.

„и залезът над площада гори” – ще кажеш,
ще ти се усмихна – далечна и недоизказана
ще премълча
епопеята на изгорялата жена.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Илеана Стоянова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2013