Речен наниз

Два бряга – стръмни, гладки.
По тях със насърчени пещерни тела се свличам.
Заклещват ме бедрата ти в незабравима схватка.

Материята вихри нашето обичане.
Откраднахме отново Рая –
нанизваме го на закотвеното вричане.
А Бог обгръща нашата интимна стая
с останките от щедрото събличане.
С прошарен гръб от зейналите твои длани
на повече от педя цяла нощ не плавам.
Доволно сме взаимно изтерзани
сред пепелта от дневното тщеславие.
Навън все още светофарни минувачи
с хилядолетен навик между пропасти телата си провират.
Какви катастрофални изнудвачи
са миговете ни преди заспиване!
Но тази нощ сме будни до задгробие ...
Да, тази нощ е наша, само наша!
Два стръмни бряга сочат твоето предплодие.
И аз като изряден воин си презареждам патрондаша.

В свечерения залив

Твоят поглед се спря върху пъпа ми.
Като коркова тапа той заплува в зениците ти.
Нежният бриз опакова потръпващото ти тяло
и онемя в безсилието си
да го отнесе зад дюните.
Игриви песъчинки нащърбваха остриетата си
в дълбините на кожите ни.
Плажът опустяваш е като манеж
при стачка на циркова менажерия.
Ти докосна с ухо подножието на гръдта ми
и дочу припевите на подводните течения.
Доближих устните ти и ги опитах –
сред потопа от сол продължаваха да сладнят.