Част от битието

*
*
* * *

Сърцето ми прескочи. През дъжда
на пресекулки към студените дървета
да навести обезлюдените гнезда,

над нощната дъбрава да посвети.
Изгря, залезе, после пак изгря.
Като отчаян славей изпиука,
отърси си дълбоката вода,
събра си силите в два хлабави юмрука
и, взело се в ръце, пое си дъх,
преди да продължи из самотата
от лед към жега и от спад към връх.
Прозря, че сън е пътят за „оттатък”.

А после… разгоря му се жарта.
С прераждането пепел в кръв превърна.
Политна. И от края на света
сърцето ми при тебе се завърна.

Зимна лагуна

Сипкав облак се срутва
над панелните грънци.
Чай от кишаво утро
с резен кисело слънце
преизпълва простора
и изтича в морето.
Гизнат сумрачни хора
по взаимни шосета.
Ти ме водиш през себе си
подръка (със сърцето)
да намерим в мъглилката
лодчица незаета

- - -

Чайки в синя игра
си премерват небетата.
Ситата топлина

в пепел връща надвзетото.
Морни призраци влачат
водорасли от скреж,
а поети глупясали 
накамарват копнеж
върху скъсана струна,
заземена в калта.

Знам прекрасна лагуна,
но оттатък е тя.