Станислав Стратиев (9 септември 1941 – 20 септември 2000) атакува българското кино, успоредно с театъра и след като е вече утвърден белетрист.
Той е издал детските повести „Пътешествие без куфар”(1972) и „Живот в небето”(1972), сборника с хумористични разкази „Пеещият кораб”(1973), когато обръща вниманието на читатели и критици с повестта си „Дива патица между дърветата”(1972), чиято екранизация под заглавие „Пазачът на крепостта”(1974), осъществена от Милен Николов, се оказва и неговият кинопрощъпалник.
В същата 1974 г. на сцената на Статиричния театър Нейчо Попов поставя първия тетатрален хит на Стратиев „Римска баня”, след който той пише и други знаменити пиеси като „Сако от велур”(1976) и „Рейс”(1980), за да се превърне постепенно не само в стълб на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”, но и в най – играният български драматург у нас и по света с пиеси като „Максималистът”(1984), „Балкански синдром”(1987), „Мамут”(1990), „От другата страна”(1993) , „Зимните навици на зайците”(1996) и „Мотиви за кларинет”(2001).
Удачно е да се разкрие спецификата на прозаичното и драматургично майсторство на Станислав Стратиев, тъй като качествата и пасивите, които той демонстрира в белетристиката и на сцената, ги откриваме и в неговите сценарии.
Станислав Стратиев продължава инфантилната линия в прозата ни, поемайки щафетата от Росен Босев и Янко Станоев, стремейки се да разкрие почтено и откровено съдбата на неговото поколение в „годините на потреблението” и „развития социализъм” от 70 – те – 80 – те години на миналия век, време на относително замогване за голяма част от населението у нас, но и на далавери, връзкарство и на първите симптоми на социалното разслоение, което той разкрива с чувствителните си сетива на опитен народопсихолог и честен творец.
Стратиев се вълнува не толкова и само от начина на трупането или от природата на богатството, колкото от нравствените дилеми и драми, които съпътстват общественото разслоение, съпроводени с неизбежните конфликти между поколенията и с очакваното разочарование у младите, ненавиждащи еснафските амбиции на близките си и същевременно търпящи удари от господстващото у нас консумативно и лицемерно мислене.
В най – едри щрихи писателят се вълнува от сблъсъка между Чиновника – Бюрократ и Нравствения Максималист, между мечтания идеал и грубата действителност, отразяван или със средствата на пълноценната драма, или на неговото откритие – гротескната сатира, като „напрежението между двете предразположения на таланта му (лирико – съзерцателното повествование и фейлетонно – сатиричната оценка на социалните и нравственопсихологическите дилеми на съвременника) определя по – късно творческата оригиналност на Стратиев.”[ М.Иванова 1994 : 359].
Творбите на Стратиев, пренесени на екран са девет.Седем от тях са реализирани приживе на твореца в периода на пика на неговата популярност – 1974 – 1989 г., когато той , заедно с Георги Мишев, Чавдар Шинов и Александър Томов, е сред най – популярните и обичани родни кинодраматурзи и лице на българската киносценаристика, а останалите два проекта се осъществяват значинелно по – късно - в периода – 2003 – 2007 г., когато драматургът вече не е между живите, в киното ни господства малокартинието, зрителят обръща гръб на нашите филмови продукции, а и популярността на самият писател позаглъхва.
Сценариите на Стратиев са претворени на екран от някои от най – добрите български кинорежисьори.
Пълен творчески синхрон той постига само с Людмил Кирков, осъществил блестящи и адекватни постановки на „Кратко слънце”(1979), „Оркестър без име”(1982) и „Равновесие”(1983), но и другите филми заслужават да бъдат споменати, най – малкото защото по тях са работили Милен Николов („Пазачът на крепостта”, 1974 ), Георги Дюлгеров („Гардеробът”, 1974), Илко Дундаков („Слънце на детството”, 1981), Уляна Матева – „Римска баня”(1989), Петър Попзлатев – „И Господ слезе да ни види”(2003) и Анри Кулев – „Врабците през октомври”(2006 - 2007).
Повечето от сценариите са преработени негови пиеси , повести или разкази.
Първоначално той превръща в кинодраматургия повестта си „Дива патица между дърветата”, която във версията ва Милен Николов се материализира в носталгичната драма „Пазачът на крепостта”.
Кинотворбата съм гледал само веднъж по БНТ, но си спомням, че в нея бе запазен отстраненият и очуден поглед на младия Сашко към абсурдите на заобикалящото го сиво всекидневие, както и приглушеното очакване да се случи нещо мечтано и голямо за младия човек – да стане студент и да загърби жалкото си битие на семкаджия и пазач на музеен резерват.
Битийната лирическа одухотвореност на Сашко се сблъсква с отчуждението му и нежеланието да приеме фалша на неговата среда, на подробностите от пейзажа, което пък е и причината за постоянните му житейски и психологически терзания.
Първият реализиран сценарий на Станислав Стратиев не се превръща в киносъбитие, филмът на Милен Николов минава почти незабелязано по екраните, пренебрегнат от публиката и неразбран от критиката.
Дима Димова не забравя отговорността на сценариста – „При обективизирането на повествованието в сценария Стратиев лишава героя от „свое” присъствие, а с това и от редица качества.Същевременно той не съумява да предложи равностойни драматургически ситуации, в които вече самият актьор да има възможността да изгражда образ със стойността на литературния.
Отчитайки слабостите в драматургията, съвсем не искам да намаля взискателността към режисьора.”[Дима Димова 1974 : 6].
Това се отразява и на филмовата съдба на младите Йордан Ковачев и Катя Стоилова, превъплътили се в образите на Сашко и Ася, за които повече нищо не чуваме като ангажименти или филмови участия.
Затова пък следващата постановка по негов сценарий - „Гардеробът” си е откровена провокация и абсолютен творчески експеримент.
Георги Дюлгеров е предизвикан от алегоричния сценарий и прави гротеска на малкия човек , заключен в килера на тоталитарната система, като гардеробът с боботещия глас на Васил Михайлов, се превръща в първообраз на Големия брат, следящ всеки ход на винтчетата на „най – прогресивния строй”.
Ако и да е черно – бял този рядък филм ни разсмиваше преди четири десетилетия и благодарение на убедителната игра на Роз – Мари де Мео – Камелия и Филип Трифонов – Славчо, ни караше да се вглеждаме с критично око в абсурдите на живота, който трябваше да водим тогава.
Много любопитна трансформация претърпява следващият сценарий на Станислав Стратиев – „Подробности от пейзажа”.
Той е публикуван в сп.”Киноизкуство” през 1977 г., кн.6 и на следващата година влиза в производство, ставайки по – късно заглавие на сборник от повести, издаван с успех между 1978 и 1990 г., както и на първия епизод от сериала „Врабците през октомври”(2006 – 2007).
Сценарият попада в ръцете на Людмил Кирков, майсторът на максимално точната , прецизна и адекватна, без груби режисьорски намеси, адаптация.
Само че в случая той използва и излязлата през 1977 г. повест „Кратко слънце” и , акцентувайки на финала на „Подробности от пейзажа”, изгражда окончателния вариант на новия си филм „Кратко слънце”(1978 – 1979) с главен герой максималистът Сашко.
И което е по – любопитно, Кирков реализирва именно този, далеч по – драматичен вариант на сценария.
А с него започва и най – плодотворното сътрудничество в киното ни между сценарист и режисьор, родило три прекрасни филма, влезли завинаги в родната кинокласика.
„Кратко слънце” е сред най – силните български драми , която лично аз сравнявам с прекрасната „Златната река”(1983) на Георги Богданов, заснета с финес и много топлота от Иванка Гръбчева.
„Кратко слънце” и днес пленява с чистотата на поривите на Сашко, с неговия неподправен и неизтребим нравствен стоицизъм, с мотивираната критика срещу оеснафяването на авангарда на обществото ни – работническата класа и срещу късата памет на тогавашните господари на държавата , забравили костите на предците си, загинали в септемврийските пожари на 1923 г.
В екранизацията на Людмил Кирков оголено и зашеметяващо се критикува моралния релативизъм на делника ни, бездушието и покварата на неоеснафа, на чийто фон блести с елмазно отражение чистият и непокварен Сашко, смачкан от желязната пета на материалното и консумативното мислене.
Филмът е с великолепен темпоритъм и отлични актьорски изяви на Вихър Стойчев – Сашко, Росица Петрова – Таня, Антон Горчев – Антон , Никола Тодев – бай Ламбо, Павел Попандов – Ванката, Георги Кишкилов – Крумов, Кирил Господинов – Ганев и Любомир Младенов – Пежото.
Това е и първата творба на Стратиев и Кирков, подложена на остракизъм от социалистическата цензура, въпреки че критичката Лиляна Черноколева се опитва да я защити, размишлявайки за по – различния тип условност на „Кратко слънце”, която „по – скоро характеризира драматургията, отколкото режисьорския почерк.” [Черноколева : 1982 : 4 – 5], докато меродавният Емил Петров заявява безапелационно : „Ние всички се радваме, че Станислав Стратиев вече влиза успешно и стабилно в нашето киноизкуство.След несполуката на „Пазачът на крепостта” сега идва филмът „Кратко слънце”, едно завоевание на днешното ни кино и специално на кинодраматургията ни.” [„Петров 1981 : 199].
Лентата не е преработвана или рязана, просто след първата седмица кинопоказ, тихомълком е свалена от екран и скрита от публиката...
Нещо подобно се случва и с най – зрелия плод от сътрудничеството на Станислав Стратиев и Людмил Кирков – екранизацията на прекрасната повест „Диви пчели”, осъществена с вещина и финес от Кирков през 1983 г.
Творбата печели Сребърен медал в Москва, но е пусната на екран веднага след Коледа и девет месеца, след като е готова в гротесково окастрен вид.Критиците обаче не знаят (или се правят на разсеяни) за ампутирането на филма и като цяло го приемат (съвсем заслужено) за приносно постижение на нашето киноизкуство.
Показателна е оценката на Искра Димитрова – „за пръв път непримиримостта между нравствения максимализъм на героя и моралната аморфност на делничното ни поведение, е изведена като драматургично състояние на света.За пръв път се воюва с такава яростна сила за хуманния ни идеал, за привеждане на житейските норми в съответствие с него, за човешката мярка, предопределена също от него.В този смисъл проблемът за компромиса във филма е видян и разгледан като всеобщ проблем.Като проблем и на индивидуалното, и на творческото съзнание, а следователно и като социален проблем – нали най – ярък изразител на общественото самосъзнание е творческото съзнание.[Димитрова 1983 : 46].
Неда Станимирова прониква до екзистенциално ниво – „Привидно баналната конструкция те (авторите – б.м.) уплътняват по чеховски с наситено фирософско съдържание, осветлявайки от различни гледни точки основния екзистенциален проблем „Как да се живее?”И което е особено важно, те осъществяват тази си задача с тъй трудно постижимата благородна простота, израз на възгледите им за облагородяващата мисия на изкуството.”[Станимирова 1984 : 5].
Бях сред малцината щастливци, видели в големия салон на някогашното кино „Полтава” във Велико Търново на 21 март 1983 г. ПРЕДПРЕМИЕРАТА на филма в присъствието на творческия екип, включващ и операторът Димо Минев, и композиторът Борис Карадимчев, та знам много добре какво е първоначалното внушение със съкратения финален епизод, който подлага на унищожителна критика безгръбначния конформизъм на филмовия екип, заснел поредния слагачески опус, пренебрегвайки нравствените завети на самоубилата се касиерка на продукцията Елена, за да съм наясно КАКВО ГУБИ като внушение окастрената творба.
Не крия, че това е един от любимите ми български филми, който винаги гледам с удовоствие.
Това е и най – съкровената изповед на Криков и Стратиев за мисията на тяхната професия и труд, техният „Амаркорд”, а същевременно е и проникновен и честен поглед към панаира на суетата в българската филмова общност, където всичко е за продан – от талант до съвест и е много по – важно да си мобилен и адаптивен, отколкото ангажиран и талантлив, за да направиш подобаваща кинокариера.
„Равновесие” се помни и днес с прекрасния си кастинг, в който откриваме имената на Стефан Данаилов – Актьорът, Ваня Цветкова – Актрисата, Георги Георгиев – Гец – Сценаристът, Константин Коцев – Режисьорът, Пламена Гетова – Елена, Павел Попандов – Милко, Мария Стефанова – жената на сценариста, Лъчезар Стоянов – Операторът , Екатерина Евро – Мария и Невена Симеонова – майката на Елена.
Най-хубавото на тази екранизация е, че Кирков е съхранил драматичния заряд и нравствения патос на литературния първоизточник (повестта е великолепна, но и оригиналният сценарий със своята полифонична структура, тежнееща към киноромана е също на завидна висота), превръщайки филмовия вариант в пълноценен и стойностен творчески продукт.
Сравнително най – лежерно и безметежно протича заснимането на филма „Оркестър без име”.
Но и тук сме свидетели на подозрително протакане до излизането му на екран.
Творбата е снимана през 1980 и е готова през 1981 г., но има премиера след половин година, за да взриви родния бокс офис и да се превърне, заедно с „Любимец 13”(1958), „Топло”(1978) на Владимир Янчев и „Два диоптъра далекогледтво”(1976) на Петър Василев – Милевин по сценарий на братя Мормареви , в най – популярната и обичана българска кинокомедия.
Гледайки я днес, откривам в нея и критичен патос към тогавашната система на художествената самодейност, в която вегетират кандидатите за естрадната слава, и бичуването на еснафските инстинкти на Миташки, и горчивата трансформация на българската мечта, превърнала четирима амбициозни музиканти и натрапената им вокалистка Рени в изпълнители на омръзнали евъргрийни в миризливото капанче, преживели и предателството на Рени, избягала с Италианеца, и саможертвеното поемане на щафетата от Ваня...
Този филм , снимките на Виктор Чичов и музиката на Борис Карадимчев , са познати на всеки българин.
Култови са образите и репликите, които пласират от екрана Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Попандов (легендарната тройка от бъдещата естрадно – сатирична формация „НЛО”, стартирала през 1983 година!) и Филип Трифонов, които дръзко играят с малките си имена, подкрепяни от такива обичани професионалисти като Антон Радичев ( мъжът на Пепи и също част от екипа на „НЛО”), Димитър Манчев – Миташки, Мария Каварджикова – Ваня, Екатерина Евро – Рени, Иван Цветарски – Пешев, Николай Николаев – Италианецът и Георги Русев – бай Петър...
„Оркестър без име” има огромен зрителски успех и доби култов статус като една от легендарните и незабравими български комедии.
Критиката е дружелюбна и ободряваща – „И дали противоречията на човешката природа могат да бъдат преодолени? Едва ли – ни отговарят авторите чрез дълбоката лирична интонация на своя весел киноразказ, приобщавайки се към зрелостта на мъдреците.И все пак това не им пречи да воюват, защото какво би бил Санчо Панса без Дон Кихот?”[Черноколева 1982 : 4 – 5].
За съжаление около тази продукция с годините се образува своеобразна аура за очакването на втора серия.
В началото на 90 – те години на миналия век Стратиев пише сценарий за втората част, после го преработва.
Изненадващо за реализацията му няма пари, а и някои от звездите се съмняват в качествата му.Според Георги Мамалев „сценарият не беше добър.Говоря за първия вариант.”
Направих си труда да прочета „Оркестър без име II” от 1995 г. в изданието на Станислав Стратиев „Избрано”, том 2 от 2003 г.на изд. „Труд”.
Не споделям мнението на Мамалев.
Текстът е силен и въздействен, изпълнен с нега и мъдра печал, фиксирайки болезнените промени у нас и митарствата на четиримата приятели – музиканти в Германия през 90 – те години на миналия век.
Разказът тече плавно и уверено, образите са свежи и убедителни.
Появява се в нова светлина дори Рени, която урежда гастрола на някогашните си колеги в замъка „Рехнагел”!
Налице е и опит за индивидуализация на пресонажите, дотолкова, доколкото Филип е доста по – обвхватно разкрит, включително и с личната му драма с Паула.
Възхити ме „морският” финал, търсещ връзка с прочутата първа част.
А фактът , че Генчо Генчев сега отново използва „германската връзка” ме кара и да съжалявам, и да съм нащрек от новото начинание.
На 12 декември 1995 г. Людмил Кирков си отива от този свят,наследилият го постановчик Георги Стоянов се отказва да снима не след дълго, а на 20 септември 2000 г . умира и самият Стратиев.
Сега по различни телевизии и в интернет се появява трейлър с очаквания нов филм „Оркестър с име”, дело на Живко Ботев, музика Борис Карадимчев, оператор Александър Крумов и по сценарий на Генчо Генчев.
Не мога да коментирам „Оркестър с име”, най – малкото защото още не е показан по екраните, а и одисеята по събирането на необходимите му средства от близо 2 милиона лева е дълга и мъчителна , но ако и в лентата да се завръщат част от прочутите актьори Георги Мамалев, Филип Трифонов, Павел Попандов и Екатерина Евро, блести незаменимото отсъствие на сценариста Станислав Стратиев, което за мен лично е големият минус на готвената с любов амбициозна филмова продукция.
През 1981 г. излиза по БНТ единственият детски филм по сценарий на Станислав Стратиев – „Слънце на детството”, дело на режисьора Илко Дундаков.
От този филм имам съвсем бегъл спомен.
Знам, че е излъчен на девети септември 1981 г., че се опитва да предаде без дидактика и нравоучение безметежния детски свят на Стратиев, и че в лентата на Цанчо Цанчев и Илко Дундаков наред с асовете Невена Коканова, Славчо Пеев, Коста Карагеоргиев, Домна Ганева, Иван Цветарски, Димитър Манчев, Лъчезар Стоянов и Георги Кишкилов участват и младите Васко Василев, Сава Момчилов и Кръстьо Керестелиев.
Последният заснет приживе тв филм по Станислав Стратиев е „Римска баня”(1989), дело на Уляна Матева.
В духа на модните за онези години тв спектакли, междинен етап между тв театър и тв филм, Матева успешно екранизира прочутата пиеса на Стратиев, запазвайки нейния сатирично – изобличителен патос, смело прибягвайки до изразните средства на сатиричната гротеска.
Ценен неин помощник се явява прекрасният Кирил Варийски, претворил с неподправен блясък драмата на своя герой – небезизвестният Иван Антонов, собственикът на римската баня в хола си от времето на прословутия император Помпилиян...
А за вещата и убедителна телевизионна адаптация помагат операторите Димитър Цонев, Александър Глушков и Александър Хаджиев, сценографът Димо Костадинов и музикалният оформител Димитър Герджиков.
По тази причина и зрителските коментари по интернет форумите са красноречиви – „Стратиев е неповторим творец.Голям талант в малка България”.[Leliun ]
Минават цели 14 години преди да излезе следващият филм по сценарий на Станислав Стратиев, дело на режисьора Петър Попзлатев – „И Господ слезе да ни види”.
За съжаление той излиза след смъртта на знаменития ни сценарист, чийто разказ „Посетени от Господ”, е в основата на филмовата постановка.
Като гледах наскоро тази продукция останах с впечатлението, че това е един друг, различен, меланхоличен, европеизиран – в смисъл с желание непременно да бъде пласиран във Франция – филм по Станислав Стратиев - толкова универсален , трагикомичен и проблематичен, че като че ли е загубил връзка с корените на онази специфично негова драматургия, която го правеше ценен, обичан и конвертируем в България и по света.
Иначе и аз се забавлявах с приключенията на френския социолог Франсоа Дени – Филип Волтер, дивящ се на етническия и религиозен мир у нас ,толкова близо до Косово, на Владимир – Самуел Финци, заемащ всички длъжности в селото от кмет до пощальон, на писателя – франкофон – Ицхак Финци, мечтаещ да гледа отново „Европа`51” на Роберто Роселини в местния вегетиращ киносалон или на контрабандиста Борис – Владимир Пенев, правещ и невъзможното, за да помогне на умствено изастаналия си брат...
Освен със стилната режисура на Петър Попзлатев , изящната операторска работа на Емил Христов и Ели Йонова и деликатната музика на Антони Дончев филмът остава в съзнанието ни най – вече със спомена за сатиричното перо на Станислав Стратиев, чийто разказ е едновременно и тъжен и смешен, но както винаги - актуален и ефектен, поставил пулс на проблемите, конфликтите и абсурдите на нашето време.
Последен засега към света на Станислав Стратиев посяга в своята осемсерийна тв адаптация за БНТ „Врабците през октомври”(2006 - 2007) Анри Кулев.
В основата на сценария на Стратиев са легендарните лапидарни разкази за Паскал, които публикува през 1997 г. във вестник „Стандарт”, изпълнени с печал, сатирично жило и философска задълбоченост.
„Врабците през октомври” разказва за село Дервент, издъхващо с достойнство, но борещо се с живота от памтивека.
Неусетно заживяваме с хората от селцето, с неговите чешити – Паскал, Йеремия, кметът, фрау Клаперман, шефът на енергото, а същевременно поглъщаме и парчетата живот – скални рисунки, факти, сюжетни хрумки, ловни сцени...
Свидетелства за жизнената среда – ясни и изчистени – за хората, животните и обстоятелствата.
Великолепната камера на Светлана Ганева, минималистичната партитура на Любомир Денев и проникновената режисура на Анри Кулев са безспорните достижения на сериала.
Но не бива да пренебрегваме и блестящата игра на актьорския състав, в който се открояват Наум Шопов - Ангелът, Петър Попйорданов - Паскал, Иван Иванов - кметът, Деян Донков - съседът, Малин Кръстев - Анани, Любен Чаталов – шефът на оркестъра, Валентин Танев - Йован, Мая Новоселска - Пилето, Стефка Янорова – жената на Паскал, Цветан Алексиев - Йеремия, Линда Русева – фрау Клаперман, Калин Арсов – шефът на енергото, Мая Лисичкова - кръчмарката...
Трудно ми е да гадая как би се развила творческата съдба на Станислав Стратиев през последните две десетилетия.
Сигурен съм, че ако бе жив в годините на възход на българското кино, настъпили след 2006 г., той щеше да се радва поне на две премиери – дали това щяха да бъдат „Врабците през октомври” и „Оркестър с име” – знае само Всевишният.
Аз осъзнавам друго – че неговото място в челните редици на българската кинодраматургия сега е празно и че той си остава незаменим.
Защото именно днес, в условията на финансова криза и творческа експлозивна креативност, която върна родния зрител в киносалона за новите български премиери , отсъствието на Станислав Стратиев е още по – болезнено и осезаемо забележимо...
Библиография:
[Димитрова 1983], И.Димитрова, „Равновесие”, сп.”Киноизкуство”, год.38, 1983, бр.12, стр.46
[Димова 1974], Д.Димова, „Пазачът на крепостта”, сп.”Филмови новини”, год.20, 1974, бр.5, стр.6
[Иванова 1994], М.Иванова, , „Речник по нова българска литература 1878-1992”, С., „Хемус”, 1994, статия „Станислав Стратиев”, стр.359
[Leliun 2009], Leliun,Zamunda.net, 27 декември 2009
[Петров 1981], Е.Петров, , „Подемът”, С., НИ, 1981, стр.199
[Станимирова 1984], Н.Станимирова , „Равновесие”, сп.”Филмови новини”, ”, год.30, 1984, бр.1, стр.5
[Стратиев 2003], Ст.Стратиев, „Избрано”, том 2 , „Драматургия”, С., „Труд”, 2003, стр.393 - 519
[Челноколева 1982], Л.Челноколева , „Оркестър без име” , сп.”Филмови новини”, год.28, 1982, бр.2, стр.4 - 5
---------------------------------------------------------------------------------------
© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011