откъс
С Владимир Василев се запознах по следния начин: преди да го видя, но когато вече се бях запознал с Николай Лилиев, аз едва спирах пред вратата на неговия апартамент, но не посмях да позвъня. Той беше създал в мен такъв респект и представляваше за мен толкова голям авторитет, че аз се страхувах както от посрещането, така и от изпращането. Добре, че тогава (а то е било 1947 и 1950 г.) не съм се запознал с него, защото стиховете, които показах по същото време на Н. Лилиев, едва ли щяха да лу направят онова впечатление, което през 1951 г. му направи поемата ми „Касандра”. Моята интуиция ме е предпазила от това. Когато написах, обаче, драматическата си поема „Касандра”, аз вече знаех, че работата ми не е лоша и че заслужава той да я прочете и да си каже компетентното мнение. Споделих това с брат си – Любен Лепавцов, аптекар в София (починал през м. май 1957 г.) Той ми каза, че имал познат, който бил близък на Вл. Василев. Предадохме ръкописа на „Касандра” и зачакахме. Мина време и проф. Христо Панчев (музикант), който беше изселен в Ловеч, получи отворена картичка, която ми донесе (и която остана завинаги у мен) и в която, между другото, Вл. Василев му пише да имам и че за сега впечатленията му от поемата ми „Касандра” са „изключително добри, отлични”. По-късно научих, че когато познайникът на моя брат (и до сега не научих името му) му предал доста обемистата поема (4400 стиха) той не искал да я приеме, колебаел се дали да я върне. След това, когато намерил свободно време, почнал да чете, поемата го увлякла, той я прочел до края и после още веднъж цялата. Критиката, която получих от него, е възторжена. Той, без да ме беше виждал, ме поздравяваше за големия успех. Преди да изпрати картичката (рецензията), Вл. Василев ходил в аптеката при моя брат, запознал се с него и споделил отличните си впечатления от „Касандра”. Зарадван, брат ми веднага ми писа много сърдечно писмо. Той вече ме поздравяваше като поет, добил признание от най-големия наш критик, приятел на Яворов. Когато се видяли за първи път, Вл. Василев надълго и нашироко го ръзпитвал за мен – за живота ми, за работата ми и пр. Тук отварям една голяма скоба, за да кажа, че брат ми като дете и юноша се е опитвал да пише стихове. Той дълги години беше абонат на „Златорог” (литературно списание, което излизаще непрекъснато 24 години под редакцията на Вл. Василев и Николай Лилиев). От книгата – делото по заговорът срещу Стамболов и убийството на министър Белчев, по което дело баща ми Спас Д. Лепавцов е осъден на смърт и присъдата му е заменена с 6 години затвор в окови, се вижда, че баща ми се е интересувал от литература. Негов брат – д-р Иванчо Лепавцов - лекар, починал млад е пишел стихотворения, но нищо не е запазено от него.
На 4.VІ.1952 г. , към 9.30 ч. сутринта с моя брат посетихме Владимир Василев в дома му на ул. „Борис” І 80 (София) – на най-горния етаж на една кооперация. До тоя момент аз не бях виждал Вл. Насилев, освен на снимка от младите му години, вероятно от времето, когато е бил директор на Народния театър. Моят брат го познаваше от предната година. Както вече казах, Вл. Василев сам го потърсил в аптеката на ул. „Граф Игнатиев” и ул. „Патриарх Евтимий”, на която брат ми беше управител и която за момента беше най-модерната аптека в София – негово дело. Полюбопитствувал да се запознае с брат ми, както и да научи нещо за мен. Усещах стеснение при мисълта, че отивам при тоя човек с празни ръце, че трябваше да му занеса нещо от Ловеч, защото знаех, че той бедсвува. Но аз също не бях по-добре. Накарах предварително проф. Хр. Панчев да му пише за моето положение. Усещах стеснение още и от това, че в навечерието на тръгването си за София научих, че жената на вл. Василев – дълго време боледуваща от рак – е починала преди около 2 месеца, по време на моето мэбилизиране в гр. Никопол. Позвъних. След малко вратата бавно се отвори. Един възрастен мъж се появи на полуотворената врата. Той позна брат ми, който ме представи. С уморен глас Вл. Василев ни покани да влезем. Трябваше да минем през един голям хол, за да отидем в кабинета му. В хола, украсен с картини и портрети, бяха седнали две възрастни жени, които тихо разговаряха. Вероятно са говорили за скъпата покойница, тихо, през сълзи. Ние бяхме нарушили разговора. А вероятно се бяха върнали от гробища. Впоследствие научих, че Вл. Василев ходил на гроба на жена си всеки ден. Кабинетът на Вл. Василев представлява не много голяма стая. С влизането в нея, насреща се вижда широка писалищна маса, отрупана с книги и ръкописи. Зад нея столът на писателя, а зад гърба му библиотека с няколко рафта – открита, с български и малко немски книги. В ляво имаше пружинено легло, покрито с одеало. Пред писалищната маса имаше два стола, на които седнахме с моя брат. Над библиотеката имаше портрети на наши артисти в цивилно облекло, и дигизирани и гримирани в съответните си роли, с автографи. В страни се виждаше и портрета на Елисавета Багряна от младите й години. Отгоре над библиотеката имаше голям акварелен портрет на жена с хубави ръце, с пригладена коса, с леко ироничен поглед и иронично свити устни. Това беше покойницата – Цвета. Когато Владимир Василев седна на писалищния стол срещу мене, аз имах възможност да го разгледам по-добре. Възрастен, над 60 години човек, с побеляла (но не бяла) коса, със сивобели мустаци, по средата пожълтели (вероятно от тютюна – по това време той пушел по 4 кутии цигари на ден). Едра глава, високо и щироко чело, скърбящи очи, поглед, в който пробягваше отвреме-навреме горчива ирония. Писателят има среден ръст и сдържани, бавни движения.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Съст. Васил Колев, редактор - Георги Мишев, предговор - Марин Колев, "Владимир Василев. Писма до Ловеч", ИК "Чернат", 2011