Докато чете стихосбирката „59 отстояния“ читателят разбира ,че авторът е ерудит, космополит и философ.

Той се чувства еднакво добре и в дебрите на историята, и по пътищата на географията ,и в имагинерния свят на философията. Практически всички области на живота са извор на неговото вдъхновение.

Стихосбирката съдържа два цикъла - „Като приказка“ и „Далнина“.

Първият носи заглавието си от едноименната балада. В нея популярни от народните приказки мотиви са вплетени чрез нов прочит в интересен сюжет с неочакван край. Традиционните фолклорни образи на осемте братя , тяхната сестра и змеят носят интересни актуални идеи. Вълшебният свят е алюзия на днешната глобална и бореща се за толерантност съвременност.

Стихотворението „Конфуций“ още в самото начало на стихосбирката дава възможност на читателя да преоткрие проекцията на миналото върху днешния човек. То е показателно за стила на цялата книга- носи в себе си откровеност и загадки, теми за размисъл и мелодичната напевност на стиха. То е първото интелектуално предизвикателство.

Ще насоча вниманието ви и към седем стихотворения, които са своеобразен поклон към таланта на великите световни мислители и творци- Гьоте, Хьолдерин, Андре Шение, Яворов, Никола Вапцаров, Васил Воденичаров, Кант, Драгомир Шопов.  Впечатлих се от творбата ,наречена „Смъртта на Гьоте“. И ще се спра по-подробно на нея. Докато я четях - в главата ми звучеше реквиема на Моцарт и си представях сцени от филма „Амадеус“. Не знам защо направих тази вътрешна връзка. Вероятно заради мащаба на гениалността и трагизма на физическия край на нейния носител. Белият стих и смесването на българския език с немския- във възгласа „Лайт, меер лайт“- допълнително нагнетява тягостната атмосфера. Но стихът е създаден в градация- от ужасяващия край се минава през отъждествяването на Гьоте с неговия герой Фауст, за да се достигне до преклонението в пантеона на великите:

От Омир до теб отстои само крачка,

а ние не можем да стигнем нозете ти.

Но не само европейските класици вдъхновяват Боян Ангелов. Ще ви представя и стихотворението „Ненагледност“- публикувано във втория цикъл- „Далнина“.То носи посвещението „На Никола Вапцаров“. В него са прлеплетени трите същности на поета- и интелектуалеца, и космополита, и философа- а не на последно място- и патриота. Какво имам пред вид- В стих, в който се използват особеностите на фолклора- планината е наречена „Ирин Пирин“, се говори за Мадрид и Фамагуста, включва се военна и техническа терминология,свързана с корабоплаването/рул и пропелер/, разказва се за днешния ден на Испания. Биографичното, личното е погледнато през призмата на Вапцаровия герой. А той от своя страна има своето отражение в настоящето. Поантата е в последните два стиха:

Умелото боравене с типичните за Вапцаров образи, вплетени в собствените преживявания на лирическия герой, водят до изводи – контрасти с миналото, и в последна сметка апотеоз на Вапцаровия талант и житейски подвиг.

Когато прочетох стихосбирката ,мислено групирах стихотворенията и сега ще представя втората група- посветени на различни географски точки от света. Заглавията са „Скопие“, „След Струга“, „Германия“, „Берлин“, Разстояния“, “Будистки танц“ и „Виена“. Общото между тези стихотворения е споменаването на специфични за съответното място особености ,както и възхищението от красотата и историята им.

Ще се спра по-подробно на „Разстояние“. Както и в останалите- това е своеобразен туристически пътеводител- ода за Ваймар. Споменати са паметникът на Шекспир, музеите на Кранах, Гьоте , Хердер. Хотел „Елефант“, в който са отсядали великите. Говори се за хубавата бира в кръчмата, където Шилер е творил. И още- катедралата и музиката на Бах в нея. И точно на финала- което е и стилът на Боян Ангелов- идва провокацията към читателя:

Великолепно всичко е във Ваймар-
от Бухенвалд на осем километра.

Споменаването на концентрационния лагер изведнъж дърпа пердето на възхищението ,за да разкрие друг пласт от историята и особеностите на тази част от Германия.
В третия тип стихотворения, които условно класифицирах в стихосбирката-отново има пътуване, но към себе си. Като всяка стойностна поезия и тази на Боян Ангелов отразява неговия вътрешния мир- размисли, терзания, колебания.В тази категория е и стихотворението „Едикула“, което води от древността към настоящето . Заглавието означава „ниша в стена за поставяне на статуя на божество.“

Самата творба е изповед , стон на страданието, вик за човечност в диалог с любимата жена.

Стиховете варират от дълбоко интимната самопреценка в „Непохватният“ до социална ангажираност и критичност в „Помръкнала е реката“ и „Предимството“. Стихотворението, което авторът е избрал да постави на корицата носи заглавие „Всъщност“. Трите куплета представляват три риторични въпроса, а анафората, която акцентира върху въпроса „какво“ има две функции- да наведе читателя на размисъл към съответния въпрос и да създаде уникална мелодичност. Както и в голяма част от другите стихотворения - кулминацията е на финала:

какво е
една планина без извор
и бъдещето без избор.

Интересното в поезията на Боян Ангелов е това,че той не е рязък в оценките си, не е директен, а предпочита да поставя предизвикателства пред читателя си- да го провокира и интелектуално, и морално. Поетът се втурва в словесна еквилибристика, смесва културните пластове и извайва едни съвършени произведения. Всяко стихотворение носи в себе си много мисъл и желание не просто да излее натрупано вътрешно напрежение, но да завърти читателя в поредния ребус, да го накара да преоткрива философски и житейски истини в сложните метафори. Стихосбирката е един своеобразен поетичен Еверест, който се изкачва бавно. Стихотворенията изискват многократно четене и всеки път води до преоткриване на нови и нови детайли и още по-дълбок смисъл.Но те не са само интелектуално предизвикателство. Като лирични произведения носят и цяла палитра от чувства.

Стиховете в „59 отстояния“ са предизвикателство не само към разума, но и към емоцията. Когато се потопите в тях, ще потънете в необятния свят на една ерудирана личност и ще изплувате с няколко пъти по 59 отстояния по -напред в личното си пространство.