Утро
Пиян до синьо, идващият ден
пресича плахо нощни булеварди
и пада с дъх бензинов, повален
от циганските водни гвардии.
Надвесени, с помръкнали очи,
се взират в него уличните лампи.
Денят в операционната мълчи,
недоизпял пиянските си дитирамби.
С кръвясало око – като циклоп,
такси отнася нощната си жертва.
Единствен оцелял в панелния потоп –
будилник – сетни мигове отмерва.
Заспива като дракон паметта
в подземните тунели на душата
и – обладан от странна суета –
плакат разкъсан странно се подмята.
Изплува слънцето като жълтък
сред утринната светлина разтворен.
Повяхва мракът – стъпкан стрък,
изтръгнат от алеите из корен.
Стари хора
Телата им не знаят морския загар
познати са им само радостите прости.
Светът се разминава с тях по гарите –
не спира никой край ограбените острови.
Прелитат самолети в ниското небе –
от своите гнезда забягнали, безродни птици, –
играят над главите им избелени
на битието делничната репетиция.
В невидимите рани самота кърви.
Замислени за виното, пръстта и хляба,
забравят грохналите телевизори
и милват в шепите библейската си ябълка.
Урок
Бе научен да провиждаш в мрака,
да отгатваш всеки силует,
търпеливо своя дял да чакаш,
в светло съзаклятие приет.
Бе научен в делниците да потъваш,
да се сливаш с всичко с лекота
и когато от тревоги си разпъван,
да си свиркаш весело с уста.
Бе научен да обичаш всичко живо,
но посегне ли към теб смъртта,
с дулото, студено и парливо,
да запушиш същата уста.
* * *
Отвързан, мракът като злобно куче
излочи светлината и готов
е вече и кръвта без жал да смуче
на забранената за нас любов.
Излишен е семейният коран:
на боровете сенките кръстати
са смътните контури на капан,
стаен, в отвъдното да ни запрати.
Къде е изживяното преди?
Кой порива открадна и кога ли?
Звездите нови кой ще нареди?
Кой в мрачната вселена ще те гали?
Шутът
Щом клюката като вълна заля високия им праг,
за блага вест приеха те налегналата го поквара
и припознаха пак в лицето му опасен враг,
на гръб преметнал старата олющена китара.
Какво сближаваше ги? Първородният им грях?
Работническо-селският им произход или това, че
той просто силно искаше да е един от тях,
на рамото на генералско чедо да поплаче?
Но затова, че беше змей-горянин, самострък
и Господ сам по челото го бащински целуна,
от ада чер му заделиха трети кръг –
по милост го приеха в тайната комуна.
Как безогледно се раздаваше докрай,
как се разголваше душата му пияна,
привиждаше му се, че там е земен рай,
а те отдавна бяха му приготвили казана.
Как се надяваше, че е разбран и чут,
как ловко го обкичиха с дрънкулки и звънчета!
Пред тях за нищо той не ставаше, освен за шут,
бе сляп за горделивостта предвзета!
Сега пристъпва в капището им…Кади
тамян на дявола рогат. Едва ли
ще бъде същият, какъвто бе преди.
Избрал ги? Той? О, не! Те него са избрали!
Другото небе
Не тук – а някъде далече там, където
не тегне черен труд, борба за залъка,
не над главите побелели е небето,
не нашето – със слънчевата залъгалка.
То дреме мързеливо като гущер,
недоубито, някъде на припек
из паметта – в градината сушава
зелени само са на лудостта игрите.
Макар осаждена, душата – лястовица бяла –
на катерача с дързостта поема
по звездната, осята с дупки магистрала
към другото небе – да го превзема.
* * *
Как искам утре да осъмнем млади
и дрехите ни да тежат от свобода,
от панталона да изтъркам аз калта,
ти смачканата рокля да изгладиш.
Задълго токчетата твои да отекнат,
да разстрастят асфалта загрубял
и клонче от маслина гълъб бял
да пусне върху вярната пътека.
Да стана както някога първичен –
платих за всичко, оправдах, простих! –
да знам, че бъдещето пак ще бъде ничие,
И да съм скитник, в джоба с недописан стих!...
--------------------------------------------------------------------------
Петко Недялков, "Другото небе", София, 2012