автобусите изсипват своите кошове -

жената с дете на ръце и със световъртежа
на живота й,
стареца с двете кюфтета, мастика и бира
на равностойност 5 /пет/ лева,

цифром и словом,
анкетьорите на сайтове, безработтни и оптимисти,
гадуларя без мечка,
незнаещ моята песен,
кученцето, което си има кошничка
и стопанка… - надежди стотици
и ако сме точни - техните проекции-човеци
се разпиляват като зърно
по този пореден перон.
И следват поредни врати, улеи, ескалатори,
и мелнични камъни бели,
настроени за фино или грубо млив'о,
според вкусната пита,
според важната пита,
за която сме раждани,
за която ни готвят.

Там някъде, в цепнатините на пода,
ще останем някои
и ако с нас е късмета ни,
ще пропаднем до тлъстата пръст на земята,
корен ще пуснем, гребен ще дигнем
островРъх
от незабелязана ниша,
след досадна киша -
напук на метлата и на сърпа, и на чука.

В глввите ни злато ще зрее,
зародиши нови
с корени жилави, тънки,
разкъсващи
и ще напукат пода,
бетона
сив и бездушен.
И ето диша земята,
и слънце достига.
zаради зърното
и плевелите,
които първи разбиха
ковчега.
Онзи,
с който
за "n„-ти" път
подредихме,
опаковахме и гледжосахме -
погребахме
всичко рошаво и чепато,
мърдащо в неправа посока,
което песен своя си има -
без рими
и без дитирамби.