МОНОЛОЗИ
Монолог на душата в плът
Мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек”
в деня на тяхното сътворение.
Битие, 5, 2
О, Боже мой, защо ме сътвори?
Какво от мен очакваше тогава?
Живях в небитие. Ти ме обви
във шепа кал. И ми обрече слава.
И станах тъй подобен на Духа,
изрекъл сам Словата си извечни
в безвидността: „Да бъде Светлина!”
И биде Светлина, и биде Вечност!
Аз станах плът, зовяща Любовта
в тъмата тук. Подобен бях на Тебе.
В среднощен фар и утро след нощта
превърнах се. Земята ме обсеби.
Забравих ли Те, щом се въплътих
в търсач на изпитания и слава?
В мъглата земна Тебе обвиних
за самотата, що ме завладява.
Потайно влезе тя със оня плод,
примамил ме с уханието в Рая.
Но се обади Твоят мъдър код,
що вложил бе във мене – без да зная.
И аз разбрах: решихме с Теб така:
да дойда – със забрава – на Земята.
И да отворя в тъмното врата
на вечната Любов към същината.
Монолог на човека
Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат,
а са като Ангели на небесата.
Марка, 12, 25
Играя на Човек на таз Земя.
Защо ли си избрах такава роля:
да бъда Ангел в плът и в тъмнина,
за Светлина Божествена да моля?
„
Да бъде Светлина!” Бог сътвори ме –
подобие и образ Свой – Човека.
Но Истината тъй и не откри ми...
Остави ме да се смиря – довека.
Да се терзая. Себе си в злина
и във Добро да диря. Най-накрая
да се досетя: Божия ръка
е начертала пътя ми в Безкрая.
И ето: аз достигнах този миг –
да вкуся своята небесна същност!
Дочух отвътре силен вик: „Стани!
Ти в нещо ново, светло се превръщаш!”
Играя на Човек на таз Земя.
О, колко мъдра, величава драма
за мен, родения от Светлина,
завинаги намерил Пътя в Храма!
Монолог на Аза
Аз Съм вечно Съществуващият.
Изход, 1, 14
Бях влезнала в капана на света,
представящ Битието като драма.
Живеех в тъмнина и пустота,
докато не открих вратата
в Храма.
Отведе ме навътре – към съня
на Аза –
зад човешката заблуда.
И от нощта преминах
към Деня.
Душата се събуди!
Стана чудо!
Че съм дете – внезапно осъзнах –
на Времето,
на Бога
и Всемира...
Такава Вечна Същност не е прах.
Щом вечна Същността е,
не умира!
Монолог на сълзата
А когато Иисус вкуси от оцета, рече: Свърши се! И като наведе
глава, предаде дух.
Йоана, 19, 30
Аз съм малката капка
в окото на светлия странник,
дето все се надява да дойде
лъчът на Светлика
и чака
да поникне трева
по плешивото теме на
камъка –
знак за нашето бяло
и бавно Начало след мрака.
А светът ме потиска!
Но пък моя е всяка
Илюзия:
че Доброто безкрайно
ще доплува накрая
до острова
на човеците в Космоса –
тук,
сега,
на Земята,
на която отново ще слезне
справедливият
Господ.
Монолог на Мария Магдалена
Казва и Иисус: Марийо! Тя се обърна и му рече на еврейски:
Равуни! Което значи учителю.
Йоана, 20, 16
„Обичайте!” Какво велико Слово
ни завеща в Душите, Боже мой!
Как искам да Те срещна аз отново,
да Те позная за учител свой!
Ти каза: „На Земята се живее
не само с хляба, трябва Светлина,
която да огрява Същината,
наречена от хората Душа!
Тя е Свети граал! Тя е Кивотът,
грижливо запечатан до мига,
когато осъзнаеш, че Животът
е само кратък път в Безкрайността.”
Разбрах тогава: друго няма смисъл.
Разбрах от Тебе: просто съм Дете
на Миналото, Бъдното, Звездите...
И Мъдростта ми почна да расте.
И станах съд за Истината Свята:
най-верен е Божественият път –
единственият избор на Земята
за Ангелите, слезнали във плът.
Монолог на Юда
И веднага се приближи до Иисуса и му рече: Здравей, Учителю!
И го целуна.
Матея, 26, 49
Предателят на Господа съм аз.
Той ми възложи тази страшна роля:
да влезна във онази черна паст,
предателство наречена от хората.
Те не разбират Светия ми Дълг
към Господа, подал на мене хляба
в онази тъмна нощ на плач и кръв,
на тайнство и любов, и вяра слаба.
Те не разбират. Бог ми повели
да доведа свещеници и стража.
А другите не вярваха, нали
и Петър от Иисуса се отказа!
Учителят въведе мен в това,
което бе предречено в Завета.
На плещите ми метна участта
Предателска! Душата ми е клета
не затова, че пътя очертах
към Вечността, към Светлото, Нагоре.
А затова, че никой не разбра,
че този жест за Господа го сторих.
Защото не със пръст Го заклеймих,
нито с лъжа, нито с горчиво слово!
По челото целунах Го – изпих
на съвестта горещата отрова.
О, нощ жестока – на позор и срам
за нас – децата, слепи за Безкрая!
На кръста го качиха. Той от там
показа ни Пътеката към Рая.
А аз разбрах, че Пътя съм избрал,
преди да осъзная същината:
че щом съм пил от този Свет Граал,
белязан съм от Бога и съдбата.
------------------------------------------------------------------------------------------
© Лина Борджиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012