МОНОЛОЗИ
Монолог на Ева
Тогава Господ рече на жената: защо си сторила това? Жената
отговори: Змията ме прелъсти и аз ядох.
Битие, 3, 13
Все тъй се лутам, Боже, по света,
поела своята проклета участ:
да съм онази – първата жена,
плода която дръзна да получи.
За зло ли, за добро ли чувам пак
гласа лукав на древната ехидна,
що даде ми от тънкия си знак
и от дървото хитро ми намигна
да си протегна слабата ръка
към онзи тежък плод, събрал позора
на моята Божествена съдба –
да стана майката на всички хора.
Те славят и проклинат нощ и ден
момента луд на моето падение.
Но, Господи, те бяха вътре в мен
и молеха за своето рождение!
Как можех да остана в Твоя рай,
да не даря Земята с тези люде?
Дочух змията, тя ми каза: „Знай,
че Божи Дух във теб ще се пробуди,
когато хванеш огнения плод
и потече на знанието сока.”
Тогава аз родих се за Живот,
понесе ме на трудното потока.
Но, вярвай ми, във този страшен час
започнах да усещам, че живея!
И пак да ме затвориш в рая, аз
ще хвана оня плод. И ще успея!
Монолог на Бога
И сътвори Бог човек по Свой образ, по Божий образ го сътвори,
мъж и жена ги сътвори.
Битие, 1, 27
Създадох те, Човек, от Светлина,
Ти стана най-великото Ми дело –
подобие и образ на Духа.
И втурна се към Битието смело.
Оставих ти дърво в Едема, то
бе изкушението и съдбата.
Чрез него съгреши. Добро и зло
игра за тебе бяха на Земята!
Към участта велика ден след ден
вървеше ти в Божествено горене.
Как искаше да бъдеш като Мен!
Но Мъдростта е плод с опасно семе!
Разпъна си Душата между двете
жестоки истини – за злото и доброто.
Ти – Мое крехко, съвършено цвете –
предаде се на плена на окото!
Тогава се сдоби с тъга и мъка,
и тъмнина в студената си зима.
Забрави ли ти Моята заръка,
че Светлината вътре в теб я има!
Създадох те, Човек, не да униваш,
а да откриеш Пътя към Доброто.
Ти Истината в себе си я имаш
и тя те води смело към Живота!
Монолог на Адам
И извика Господ Бог на Адам и му рече: Адаме, где си?
Битие, 3, 9
Аз съм творението Твое, Боже,
което Те предаде нявга в Рая.
Ръка върху плода опасен сложих,
превърнах се в Човека, дето знае
кое добро е, как се ражда злото,
обсебило безсмъртната Душа.
И някак се отдръпнах от Доброто.
Започнах все по-често да греша.
Дали ме изостави? Вън от Рая
се блъскам в тъмнината ден след ден.
Забравих ли това, което знаех:
че съществуваш тъй дълбоко в мен.
И все ме пазиш от греха последен –
да не загубя Пътя към Дома.
Как злото ме засипва – тръпна леден!
А Истината, зная, е една...
Върни ме към Живота! Пътя, Боже,
към Теб обратно аз да извървя!
Знам: този път е труден, бавен, сложен.
Но аз съм плод на Твоята ръка!
Затуй копнея пак да се завърна
във оня топъл, в оня светъл свят
след хиляди години. Пак да зърна
Лика Ти! Да забравя що е ад.
Творение съм Твое, мили Боже,
и имам право да си върна, знам,
единствения смисъл тук Живота,
за който на Земята съм избран!
Монолог на змията
...бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби.
Матея, 10, 16
Змията съм – онази от Едема,
която изкуши човека същ
да пожелае плод и да го вземе –
жената първо, после онзи мъж,
дето позна, че голи са и двама,
че срамна за очите е плътта.
Как страх им облада сърцата само!
И станаха подвластни на греха.
Но мъдри бяха в същата минута –
дървото бе поставено за тях.
И трябваше да нарушат табу-то
на Бога. Аз посланикът му бях.
Играех роля: да ги провокирам,
че знанието знае час велик.
Че, вкусил от Плода, човек разбира
как е Божествен всеки земен миг
от Битието му, насочено нагоре.
Той търси вечно истинския път
към себе си, към Любовта и хората,
маскирали се на Земята в плът.
И този маскарад – пиеса дълга –
е само кратък миг в Безкрайността...
Змията съм и своя дълг изпълних
на пратеник в свещената Земя.
Монолог на Каин
И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби.
Битие, 4, 5
Прости ми, Боже, брата си убих,
сам му отнех потока на живота!
Не знаех, че е смъртен! Потопих
в тъма Душата си. И станах син на злото.
И ето ме – окаян, тъжен, ням,
все търсещ свое място по Земята!
Ти казваш ми, че съм роден голям,
че си ми дал Светлика на Душата.
Но аз я затъмних! Без Светлина
къде да Те намеря, мили Боже!
Усетих бездна, страшна самота.
Събуди се у мене лъх тревожен!
Как съжалявам! Милия си брат
запратих на отвъдното в безкрая!
Разбрах, че на земята има ад.
Единствена мечтата ми е в Рая.
Прости жестокостта ми! Моят грях
е страшният ми данък за Живота.
Че има смърт във този свят разбрах.
И дълъг е на прошката ми срока.
Но ще го извървя! При Тебе аз
отново ще се върна, Боже мили!
Това е в моята човешка власт,
че Ти си ми дарил неземни сили!
Монолог на Авел
Роди още и брата му Авеля. И Авел стана пастир на овци...
Битие, 4, 2
Аз съм човекът, дето предизвика
гнева на своя брат по плът и кръв –
на Каина, когото тъй обикнах.
А той избра да стане грешник пръв.
Баща ми е Адам, а майка – Ева.
Как бих могъл без тях да се явя!
Дочули на ехидната напева,
те тръгнаха към своята съдба.
Откриха същността на Битието:
нас – братята родиха от плътта
на майката Земя и на Небето.
Пораснахме – на Вечното деца.
Обичахме се много, ала всеки
поиска да е малко по-голям
от другия. И тъй си завидяхме,
че Каин ми отне Живота сам.
Почувствах се предаден! Тъмнината
погълна ме... Но после – Светлина!...
А Каин стана бродник по земята,
за да изкупи в скитане греха.
Не просто грях е – аз разбрах тогава.
То беше Божа промисъл – съдба!
Бог бе избрал за него тази слава:
да стане първожрецът на смъртта.
Монолог на Мойсей
Мойсей продума Богу: кой съм аз, та да ида при фараона и да
изведа от Египет синовете Израилеви?
Изход, 3,11
Пасях си аз овцете, мили Боже,
далече във земята Мадиам.
И мислех си: човекът и не може
да иска друго. Бях във Рая там.
Но Ти ме призова. Поиска много
от моята притихнала Душа!
И внесе във сърцето ми тревога:
ако не тръгна, значи ще сгреша.
И тръгнах след дълга си. Колко страшен
и колко дълъг този път е, знам!
Ти, вярвай ми, бях истински уплашен:
какво ли всъщност ще намеря Там?
Покорен бе народът. Страх и мъка
в очите на евреите четях.
Не искаха от робството отлъка...
На злото семената ли посях,
когато им вестих за Свободата,
за родната ни Майка – Ханаан?
О, милите ми, скъпите ми братя,
платиха на съмнението дан!
Но стигнаха Земята. Тя повика
родените на свобода деца.
Неверниците – те се примириха,
в пустинята намериха смъртта!
Аз сам съм четиридесет години.
Дали си струваше да жертвам сладостта
на старото си битие? Какво ли дирих,
немил-недраг, далече в пустошта?
Но Ти ме призова и аз прегърнах
Завета Ти, Той стана моят щит.
Със мантия от Мъдрост се загърнах,
поех след Тебе... Другото е мит...
МОНОЛОГ НА ЙОНА
Към Господа извиках в моята скръб – и той ме чу; извиках из
утробата на преизподнята...
Пророк Йона, 2, 3
Аз бях в утробата на кита,
в димящите му телеса.
Разбрах: Душата тук е скрита
от суетата на света.
И се смалих – едно голямо
и смръщено към мен око
ме гледаше... Как се загърчи
отвътре мойто същество!
И ме погълна тишината –
такава страшна тишина!
А споменът ме запремята
из пясъците на страха.
На прежния фалшив живот
гореше черният му корен!
И самотата ококори
клеясалото си око
към мен – едно огромно нищо,
изтляло в земните си дни...
Какво животът е? Огнище,
в което Любовта горим
със мерзости, лъжи, омрази
и лицемерие, и зло...
И виждам, голо и ограбено,
онуй фалшиво тържество,
в което сляпо се залутах!
Как не усетих малко срам,
когато ме погълна скуката!
И смисъл не откривах там.
О, избави ме Ти, мой Господ,
от таз димяща, грозна смрад!
Това е тъмният ми остров,
апокалипсис, грозен ад!
Но в него осъзнах, че всичко
е преходно, освен едно –
тъй мъничко, неуловимо,
наречено за нас Добро!
Аз бях в утробата на кита
и най-накрая осъзнах
как този сив живот изсипва
по календарите ни прах...
И дните наредени, вяло
изливат бавни часове
на пошлост. А пък тя – махало –
безсмислието ни кове...
В утробата на кита скитах,
живях в корема на нощта.
Пречупих на съдбата скиптъра...
И тръгнах нов към Вечността!
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Лина Борджиева, "Божествени откровения". ИК "Българска книжица", София, 2011
------------------------------------------------------------------------------------------
© Лина Борджиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012