В невъзможно възможното чудо на мрака
куп звездици потрепват сред приказен дзен,
а пък аз - лунатично безсънно ги чакам
всяка нощ с някой стих да се вгледат във мен.

И стихът да пристъпи съвсем идилично
или, все пак решен на магичен размах,
да покаже за сетен път нрав на езичник
с две-три шепи от рими в сребристия прах.

Свидно всичко да бъде - сюжет, прерисуван,
донанесен, измислен във багра и щрих,
да прилича домът ми на мъничък Лувър,
а навън късен гларус да стеле триптих.

Той е толкова тъжен с вселенския шепот
на изящния прилив, заключен в рапан,
а пък аз тук събирам го, топля го в шепи -
сричков наниз - безкраен и неразгадан.

Но нали затова всяко чудо е вещо,
Божи промисъл сетило с дух или плът,
за да чуе пак оди, изгрели на свещи
миг преди всички приказки в мен да се взрат.