Детство

 
Той стои все така гранитно
изправен, с помътнели от
нощното вино, зеници ....

Той стои – юбиляр е...
Гранитен къс време...
Не човек, а портрет и представа...
Ние тихо минаваме покрай него
на пръсти по опънати страшни въжета

Толкова сив е асфалтът на
нашето детство, че очите
на гълъба, взрени
в небето – не молят, те
просто са мъртви – но асфалтът
ги скрива безмълвен

и гласчето, обесено
с връзка, потъва сред шума
на нестихващ глух тропот....
Той стои – юбиляр е ...
,
Гранитен къс време ,
с потъмнели до лудост, зеници...
.

Нарцис

От думите
не става огледало...
Умират те неутолени...
Над тях -
камбанен звън...
Небе...
Недостижима простота....
И песен...

Ускорение

Пишем бързо
с тирета въздишки,..
в междуредията тихо
се свличаме....
Не остава по нищо
от нас в тази
страшна тирада на Времето

Този век ни ограби съвсем –
той ни взе не машинката стара,
със звънтящото многоточие,
а мълчанието между рефрените,
дето сенките бавно
рисуват незавършеното Очакване...

Наклонената ос на Земята –
нашата адска последна Голгота ...
Някой луд все крещи срещу ни,
че умираме толкова бавно -
сякаш никога не сме живели...