Животът като портрет

Мой олющен портрет – огледало в картонена къща,
ти с очи ме следиш, страж при всяко внезапно обръщане.
Ако бързам през теб, ще започне на края началото.

Дух от моята плът, ще прикриеш ли цветното
                                                                              с бяло?

Беше млад и зелен, после огнен и риж като лятото.
В есента ореолът ти си пренесе по шумата златното
и спокойна дъга на очите ти в синьото легна.
Малко влага потече, но безцветният лак я постегна.
А до теб – натюрморт: препариран орел. С рак и щука.
И сушени цветя, но за тях на кого ли му пука?
Ти сега си в очакване – да те спуснат задълго в мазето.
Докато дойдат внуците - да познаят живота в лицето ти.

Така

Така искам.
Да лежа на поляната,
да се слея с тревите,

да вегетирам.

Виждаш ли онази звезда –
горе, третата
вляво.
Само тя се движи
сякаш.
Прилича на мен,
когато лежа,
а умората ми
се движи.