Усещане за цветове

Откакто изгубих усещане за цветовете,
Появи се странно видение.
Сякаш от душата ми изплъзна се ръка,

Протегната от генезиса на съзнанието.
Не съм в състояние да спася този свят,
Нито светът ме е молил за такава глупост.

* * *

Жълто като залеза, като едно неубедително
Извинение.
Жълто като шума от прелъстените листа на една
есенна любов.
Жълто като вкус на мармалад след провала на
Една целувка.

* * *

Индиректно се обяснявам в любов
С драскотини на хвърчащ лист,
В кафенето измежду стотина стъклени
очи.
Индиректно сърцето ми озари твоята
Женственост.
Не бързай, моля те,
До края на срещата има още време
За едно черно кафе.
И остатък от една все още запалена
Свещ.

* * *

Синьото усещане на мига,
Накара морето да притвори своите порти.
Накара дявола да си свие опашката,
да тръгне победен от този внезапен миг.
Тъй като реших най-накрая,
Да поддържам ръката ти, преди ... преди
Да скоча в деня.

* * *

Здравей, любима! Минаха много сватби и тъги,
Откакто те чух да казваш
„С теб съм до края на тази вълна,
До другата също, и отвъд океана.
С тебе съм, докато можеш да пееш
Поредния куплет, докато метафорите те
Слушат. И аз ще те последвам, до другата
Гара,
До съседния град, пуст или населен,
С хора нормални, болни, самотни.
Населен с музика, убийства, лъжесвидетели
Или пък пуст град, където сме с тебе,
Кралете на нацията.”.

* * *

Пред портите на бога кацнах.
Не ме чакаха анонимни ангели,
Нито пък невести, черен дъжд, сърдити
Дяволи с обвити опашки.
Пред портите на бога бях просто още един,
Изгубил пътя си, човечец,
С неплатени сметки, неизречени докрай
Слова...
Още един мечтател странстващ,
Без посока в безкрайните пътища на
Глобалната пустиня, хранеща се всеки ден с
Моята душа.
Същата, която се налага да оставя
Пред портите на бога.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Хайри Хамдан
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011