Хисар

Прониквам в теб през крепостния зид, през
останките на крепостта, разбита
от набези на влюбени и варвари...
Непоносима сладост: стършелът
е кацнал на смокинята, но тя
не трепва...

Дойдох, за да си ида.

Кабиле

                       На баща ми

Под моста на Тунджа минава реката зелена и бавна.
Рибарите въдици мятат и мяркат се жълтите плувки
с червените връхчета в тежката смрад, в маранята неделна
на този следобед... А кой ще отвърже пробитите лодки
и с тях ще заплува към другия бряг, към брега на върбите,
където го чакат лъкът и колчанът, стрелите кой пак ще
запрати по тия невидими - бягащи сенки - мишени?
Наистина тъй ли минава животът ни, както реката
зелена и бавна покрай бреговете с рибари и мрежи,
които очакват поредния улов - напразно, напразно...
Стрелата свисти и се счупва във въздуха лепкав и тежък.

Бреговете на Чая

На майка ми

Книжарят ще врътне ключа и ще хване баира по залез,
а, сресал мустак, кафеджията пак ще почерпи със сладко
смокиново всеки, поръчал кафе с леблебия... По залез
дъхти на мастика и мента измития под в кафенето
с трикраките столчета, с масите, с таблата, с картите. Гали
каиша бръснарят и бърка сапуна в легена, димящ пред
вратата... А леля ми чака книжаря да дойде по залез,
под мишница стиснал поредната книга с живота на други
герои... По залез, по залез, когато се готвиш за утрото...

Реката бълбука, сотирските плочи на покрива светят,
умити с роса и със слънце... Сред колците с ранни домати
книжарят се щура, преди да потегли за работа, сякаш
си търси ключа за дюкяна... А тия домати отсреща
така и не щат да узреят...

В полите на Аязмото

Черешата е напъпила. В двора
жената обръща градината.
Какви ти очи? Каква ти Мина?
Лае пес зад стобора.
По обед, либе, мъжът е Пейо.
(Вечер е, казвам ти, Яворов.)
Нито бременни, нито ялови,
булките плачат, вместо да пеят.
Хващам кюрека - с дръжката
пробвам, казвам ти, почвата.
Черноземът оттук започва.
Нататък, либе, е същото.

Гара

„Карам влака“ - каза Антония,
когато я попитах какво прави
в другата стая, в другата стая,
на пети март две хиляди и пета,
в десет и трийсет и една,
когато бе точно на три
и девет месеца, и седем дни,
а влакът беше направен от пъзел,
а аз бях на четирсет и една,
и четири месеца, и нула дни,
и ще ме вземеш ли, ще ме вземеш ли
и в кой вагон - попитах, - да се кача
в този влак, сглобен от пъзел,
от въображение и може би
от липсата на влак, ту-тууу,
трака-трак, пуф-паф, паф-пуф...

Лета

Застанал на брега, където
погребвах своите учители,
приветствах чужди ученици,
ни тук, ни там, о, Харон, Харон,
разлом на векове, мостове,
обречен опит за съюз -
ще се повториш ли, ще се
повторим ли, повтарям ти?