Присъствие

Навярно мравките събират тишината
и я отнасят някъде на пръсти.
Полазват по стърчилото на кръста
и го изронват на трошици във земята.

Това е по-далеч от нечие присъствие...
Когато долу Бог замесва хляба:
прегарят нивите и опустяват къщите,
а мъртвите при мравките си лягат.

Небесна стълба

Тревите горчиви нагазих самичък-
през мащерка росна и диви пелини...
Вървях и отъпквах, пропадах и тичах,
по билки животът ми птичи премина.
Танцувах сред вълци, глумях се с овците,
а после, отвътре, внезапно прогледнах.
И някак несетно гласът на пилците
ми сграбчи душата в соната неземна.
Небето ми спусна голямата стълба,
а птиците пееха там, по- нагоре...
И зрееше бавно в сърцето ми кълна,
тъй, сякаш прохождаше в дъното корен.
Небесната стълба ме чакаше няма,
и аз изкачих я, да видя отвъде...
Но нямаше птици, бе пълна измама
и само в душата ми тлееше въглен.
Тогава се срутих. Надолу, надолу...
Земята ме теглеше яростно- сляпо.
Подхванах човешкото камерно соло,
и тъжно припях във съда на съдбата.
Тревите край мене настръхнаха жадни-
стрък мащерка полска, горчиви пелини.
Преваляше миг, от небето откраднат,
а тих метроном ми броеше годините...

Владетелят на думите

Осъдиха Владетеля на думите -
под всяка да напише обяснение.
И той, за собственото си спасение,
започна да ги трие някак влюбено:

Изтриваше планетите, слънцата им,
материалните неща - потребните.
А после взе да трие във душата си
и заличи от нея ежедневното...

Накрая зачерта гласа на Вятъра
и нежните крила във пеперудено.
И чак тогава спря, видял отнякъде,
да светят новите слънца, бездумните!

Преди да слезем...

Преди да слезем долу, при къртиците,
отвътре още дълго ще припяваме.
Това е песен и тъга по птичето,
което в себе си от сън сглобявахме.

Тъй светлата пшеница шепне истини,
а после вятърът без дъх отвява ги.
Преди да слезем долу, като вричане,
което ще разпадне в пепел тялото.

Зимна болка

Понякога насън ще те отричат
и твоят дъх, премръзнал, ще горчи...
Надеждата, прекършено кокиче,
в снега ще е притворила очи.

Понякога наяве ще възкръсваш,
за да отпиеш глътка светлина.
И белите ти, вкочанени пръсти,
ще стоплят нечия, без дъх, вина.

И ще боли, докато в тебе съмне,
или от болката избликне стих.
Че мракът ти е шепотник безмълвен,
а Слънцето - самотен огнен щрих.

...
Молитвен стих

Спонтанно някак си животът в мен се впи,

издишах злобата му и... без дъх останах.
И зазвънтяха всички есенни камбани,
така тържествено, като в молитвен стих...

Като в молитвен дом прииждаха старици -
жени във черно, с плачещи насън деца.
И аз видях, че носеха вместо лица,
лика на Божията майка и Светица.

И стъпките им бяха път през пепелта,
защото те сами във пепелно изтляха.
Молитвените майки, знак за родна стряха,
възкръсваха, за да останат в паметта.