Късен, непубликуван ръкопис на Пламен П.

                               Детето: “Тате, защо не идем на битака?
                               Не искам вече в парка! Там има само
                               лелки и дървета”

По-мазен и от гъша трътка,

животът ми се вижда вече друг.
Опитах всичко.
Дори любов по покрива на чуждото нещастие.
(Валяха ме звезди,
прогонените от комина гларуси
пикираха над мен
и цвъкаха по грешното ми тяло.)
Спокойствие!
Навсякъде продават вече жълти вестници.
С хартията, която им остана
от лозунгите по стените,
сега набират розовото бъдеще.
На път към Новата империя.
След ляв завой
платното води все надясно.
(Опасно е да имаш днес посока своя.
Все някой “-изъм” ще те връхлети,
душата крехка ще погуби.)

Съгласен! Щом може гратис - значи гратис.
Пикайте срещу вятъра и дишайте дълбоко!
Нали и вятърът е ваш - другари, хора, господа.
Аз вече нямам нищо.
Аз, малкият човек, ще си остана вкъщи.
Ще пия вино. Като петлите
ще се прехвърлям през дуварите
и ще кълва от чуждата трапеза.
“Жени и хляб!” (не “Вино и жени!”)
е новата агитка на героите.
Хей, какво ще сме без вино, български мъже?
Защо мълчите? Поне за виното, за Бога,
защо мълчите?
Стачкувайте!
Ругайте!
Убивайте!
Рушете!
Кръвта ви взеха, а не станахте герои.
Сега и виното. След него пък какво...
Кажете ми, по колко божи капки има
във новата цена
на виното, на ябълката от лъжливата градина,
на мъжката ви пот, попила бързо във браздата
с тръни?
Мълчите ли?
Така е. Ще мълчите!
“Не сме народ, не сме народ, а мърша.”
Да ме прости и старият поет.
Прекрасна рима: “мърша - свърша”.
А нашето?... То бе късмет.
Ще се обади кътникът, я стар гастрит
ще сгърчи бичето ни тяло.
(Каквото яло - яло. Душа да има занапред.)

Сега на темата. След мене на битака!
О, не ме боли.
От много обещания и дълго чакане
да дойде светлото ми бъдеще
си имам по мазол на задника и във ухото.
(Не факел, господин Канети, не факел, а мазол.
На Русе всичко е спокойно.)

Аз чакам още. Не бистря политиката.
Ще пийна биричка, ще ходя като слон
между сергиите.
(Трохи от чуждите трапези и цял черпак
в копанята на късичките ни уши
от музиката на съседите.)

Та - скоро беше Празника.
Върху трапезата ни скромна
поставихте бутилка с тирбушон.
Зачакахте Човека.
Той трябваше да дойде,
Добрия дух да пусне.
(Обаче и да си отиде!)
Какво пък - за него славата,
за нас - духът.
Това се казва сделка.
Ала Човека не дойде.

 

Неизписани лозунги по стената на Демокрацията:

               Обруганият комунизъм не става по-добър!
               Пощаденият палач е трън в петата на паметта!
               Лъжливите надежди са нашите последни пристанища!
               Когато поетите мълчат, говорят вестниците!

Провикване на младеж, неотпътувал зад океана, пред сергията на своето его:

“Първо, вземете си парите!
Това в сергията не се продава.
Можете да гледате, да цъкате
запалки и език
обаче
това в сергията не се продава.
Запомнете.
Какъв ти тук морал! За друго става дума.
За страх, за егоизъм; за мойто
его.
От тях не става политика.
Понеже те са твърде прости,
низки,
   обикновени,

      човешки

         неща -
добре на всекиго от вас познати.
Когато не говорите по микрофоните.
Когато не щурмувате екрана и трибуните.
Когато се наливате като мливари
пред жените си.
Когато се напъвате в сакралните пространства
на леглото
и там,
където,
казват, даже царят ходел сам...
Така че - скрийте си парите!
Сглобете си тротомобилите и се спуснете
по стръмното на новата си кариера.
Не искам да ви зная -
пазарът е затворен до разсъмване.”

Ще чакам още. Ще бистря политиката.
(Надеждата крепи глупака.)
Ще препрочитам нещичко от Вазов.
Ще се обличам с дрехи от битака.

Избирам си Иванчо Йотата.

Не искам повече да ме освобождават.
Омръзна ми от светли дати.
За Бога, пощадете календара!
(А казват пак се готвел някой.)

Избирам си Иванчо Йотата.

Хора, недоброжелатели или пък врагове,
повече не ни освобождавайте,
защото в календара ни от празници е тясно.
Оставете ни да се освободим от себе си!

Ваш: Иванчо Йотата

По-постен и от кост на риба,
животът ми се вижда вече друг.
Опитах всичко.
Дори по покрива на чуждата сполука чуках.
Ала Човека не дойде.
Какво ли чака?
Да се разплуят търговците във храма?...

               1991, Варна

Без думи
На Владо и Велизар

Я, внимавай! Мирно!
Равнение надясно!
Минава мъжкото приятелство.
Трудно е за доразказване,
понеже толкова отдавна
е написано.

Не го търсете в думите.
Там има място за жени.
За знойните жени,
за тъмните желания
да бъдеш пръв,
но и да си последен,
излизайки от бездната,
която те завърна във живота.

Ах, тъмните желания,
с които чупим портите
на потното си раждане.
Блажено пребиваване
във времето и в нищото.
Но то са само думи, тленни като тялото.
А аз си мисля
колко вярно е невярното ни племе.
Когато трябва...

Нехае за езика
мъжкото приятелство.
Нехае за гъгнивата му влажност,
изплюла думите за любовта –
разбирай за жената.
Защото женската любов се храни с думи.
И влачи вълчия търбух
на този зъл натрапник
по друмищата на устата,
додето сетният му спазъм
се откъсне с вик и си отгледа ехо.

А мъжката любов мълчи над чашата и стене.
Премного болка
и преголяма сила,
с която да мълчиш е като
да повдигаш планината.
Защо ли?

Защото мъжкото приятелство е
отмъстително самотно занимание.

И само за мъже,
които възли стягат –
да станат стъпала къмто небето.

Там женските комети
мятат огнени коси
и мият с кръв зелената ни кожа.

Опашката, опашката е най-виновна.

Геройство или срам –
аз зная, всичко е във нея.
И ако с нещо някак ви предам
или не мога да гърмя из храмовете на жени,
вършеещи с бедра земята,
ще я отхапя.

Да ми тежи наместо езика.
Тогава няма да мълча.
Слуга на думите
ще си свистя камшично –
любимец на жени, неравен между равни.

Но стига! Посрещайте парада
на нощните приятели, които пиха шумно,
преди да ме напуснат.
Лек път! И слушайте тръбата!

               2009, В. Търново

 

* * *

Откакто точим пачите пера върху скалите
потъва камъкът и времето мълчи.
Слугите носят пресни плодове.
Препълват кратерите с вино.

Кои са тези пратеници под звездите?
Оракули на нашите прокълнати желания!
Не! Ще ги познаете по двете черни змии
над герба им от лунни дискове...

С мълчанието и нощта провисват дните ни.
Потъва камъкът, а времето мълчи.
Пирът започва. Стичат се годините...
И всички, всичко бавно се повтаря...

 

* * *

Отвън гърмят войските на презрените.
Армада от безумци – разсипници на Рим.
Как ненавиждам мирното ни племе
в олтарите на мъдростта. И вярата ни,
че ще дойдат достойните патриции на любовта.

От как се помня – все този поход на приматите.
Тържеството на победите от тук до там.
Изядено е вече вимето на кравата
и гърлото кърви от древни предсказания
до писмената тъмни. Да пием до разсъмване...

Разсъмна вече. Бокалите попиват от утайката.
Мъжете спят под облаци от дим.
Мълчи земята и сънува пирамидите,
в които ври заключено последното писмо
на нашето отдавнашно отсъствие...

               Испания, Албасете – 31.12.2009 – 01.01.2010 г. през нощта около 12

Елегия за дървото

               На Анчо Калоянов

Гредата, която лежи над главите ни,
вече триста години мълчи и сънува
още триста години живот във дървото –
връстник на Шишмана.
Далеч, далеч от тук е родено дървото.
Навярно в Карпатите корени мъртви
все още прегръщат скалата.
Навярно се питат чий покрив крепи
такъв великан. И дали среброзъбия
танц на брадварите си е струвал
труда и парите.

В Арбанаси сега е спокойно.
Огромно, дървото подпира с плещи
товара свещен на годините.

Все някой ден Дунава пак
ще замръзне.
Ще свие дебела кора
за краката на карпатските вълци.
И тогава пръв от първите
учителят наш ще отвори вратата
и високо ще каже:
“Влезте, дружина – дружина вълчета!
Отропайте се о прага, отърсете кожусите!
Добра среща вълчета като момчета,
да ви е здрава гърбината!”

И ще налее на всички ни чашите.
А ние ще пием до дъно.
До дъно и повече ще горчи от пенливото.
И от зеления стрък в единия край
на гредата, с който всичко започва.
Преди и след нас. И винаги,
когато ни няма...

               02.08.2010 г., 18 ч. В. Търново

 

***

Да те напие някой – ще е след сълзата,
която бавно слиза от скалите,
и се разбива с трясък върху земната
вода
на лявото предсърдие.
От там,
от там започват всички пътища.
Към старото небе
и новите ни смърти.
(Не ме очаквай ти на прага,
вратите не залоствай.)
Децата кротичко завий
и разтвори за миг небето
над старото гнездо.
Отвън е още зима.
И зимно ще е дълго, дълго...
От полета ти стръкче перушина
ще се откърши - подарък за безумци.
На мястото, където е било,
перцето леко,
ще кърви.
Ще е червено..
Понякога и капка кръв ще се стече.
Така от бялото ще те боли.
От бялото - до споменните зъбери
да старостта,
подир която няма
Нищо.
Освен сандалите.
За тях ни трън,
ни камъче в петата
има смисъл.
Да пием! Какво че ще боли след капките нектар!
Нали се имаме
за живи...
Да пием и за Другото подир смъртта,
което смива времето
и прави път
на всички,
познали силата на любовта.

Пазителят на гнездото

Страхувам се да те направя част от себе си.
В мен има толкова тъмни луни,
че вечер не смея да запаля лампата,
докато се събличам.
Два вълка ближат раните си
и ръмжат един срещу друг.
Орли кълват месата ми
и хранят прилепите на покрива.
Душно е.
Наследих дом без прозорци
и врати.
Толкова ми е неудобно да повярвам
в прераждането,
че си затварям очите
и се препъвам в думите.
Мълчанието е моята котва.
Само то ме спасява
от безтелесната страст на ветровете.
Сега разбираш ли защо
не те целувам преди разсъмване?
Най-добре е да тръгваш.
Там, отвъд хоризонта,
те очакват добри богове.
Събуди ги до един и им роди деца.
Когато децата пораснат,
ще станат птици
и ще намерят обратния път
към гнездото ни.
Ще долетят,
за да изкълват очите на
тъмния си
баща – пазителя на гнездото.
Едва тогава ще влезеш в мен.
Една тогава ще претършуваш
всяка дреха
всеки джоб,
всеки ъгъл
на страхливата ми душа.
Но ако намериш даже зрънце
златно сияние
ще си сигурна,
че това съм аз –
най-слънчевият мъж
в тъмната паст на
гнездото.

 

Другият в мен

Есента не може да избяга.
Едно дете залисано е стъпило
върху опашката й
и тя сега скимти, скимти.
Скимти и стене ветровито.
Или пък плаче за изгубения си език.

Не, не може да избяга лесно тази есен.
Опитвам се да привлека вниманието на детето.
Правя му различни знаци и гримаси.
То ме гледа, смее се, немее.
Колко ли така ще мога още
да го занимавам?

Помръдне ли – и край!
Връхлита зимата.
Земята се стопява.
И вместо нея – сняг.
Ветрове с ужасно остри зъби –
не знаят милост.
Върлуват вместо есенните.
Безчинстват ледовито.
Ще ме сковават те целия,
ще стана крехък и чуплив.
Дори детето, което ме фиксира
(оттук изглежда разногледо)
ще може да ме потроши
с кутрето си на динозавър.
(Не знаете ли, децата ни са
преродени динозаври!)

Детето в мен стърчи в градината
и стиска с боси пръсти
змийската опашка
на страха.
Опашката помръдва, движи се.
Излиза, че е жива.
Змията я отхапа и избяга.

Докога ще си стоя така ли?
Какво да правя!
Да хукна бос подир змията?
И къде, простете ми, ще стигна?
До някой синур?
Под прага ли на стара,
проядена от червеите къща,
в която не живее никой?
Дори мухите тук са мъртви.
Единствено прахът се вдига
и се стеле,
раздвижван от невидими криле.

Повярвайте,
змията ще ме заведе при себе си.
Синоним на
тъмно и дълбоко.
Няма връщане от там.

Спасението е едно –
да пипна змийския език.
Да го изтръгна от
якия му корен.
Само тъй ще се сдобия
с мечтаната опашка.
Метла, камшик за дяволи
и всички подли твари.

Или пък не, ще присадя
проклетия език на мястото на своя.
И вместо да просъсквам разчленено,
ще ви говоря с двоен глас.
Ще чувате ужасни, двойни думи,
преди устата да ги изговори.
Камшик за мисълта,
метла за естеството.

Но рано е.
За есента дори е рано.
Макар че вече остарях.
И май се уморих.
Не помня от кога
преследвам змийския език.
Не помня от кога
си късам змийските опашки.

Сърбят ме рамената, подлеци!
Току виж
поникнали криле на динозавър...

               септември 2015, В. Търново