Сърце


Сама съм пак
в притихналата вечер.
И нечий топъл смях ме ледени...
Сърцето ми е орех разсъблечен.

И всеки може да го нарани.
Прицелват се.
Приятел… Неприятел…
Решето стана голата ми плът!
Но…
стига ли се влюбен в пролет вятър!
И връща ли се пътник насред път?
Целете се.
От обич съм пияна!
Разнищвайте ме, дяволски стрели!
На камък ще поспя…И пак ще стана!
Сърцето – орех.
Див! И костелив!

 

 

Залък хляб…

 

Недовтасали, рошави мисли
ме разпъват.
В съня ми безумстват!
Търся отговор – да ги осмисли.
Без фанфари.
И без празнодумства.
А връхлитат и ровят нахално –
без условности – право в Душата.
Сгромолясана катастрофално –
пълзешком –
търся път... в небесата...
Няма скрито-покрито.
И няма
нито явна, ни тайна квартира.
Всяка истина, всяка измама –
свое място и образ намира.
Пада залезът – жълта секира.
Приземена – небето прегръщам.
Топла капчица – в облак се свирам.
И при вас –
залък хляб – се завръщам.

 

 

* * *


Животът е урок.
И... сметка.
За умния.
И... за глупака.
Върти ни - шеметна рулетка.
След утрото... нощта ни чака.
До святост - сатанински огън.
Разкош. И нищета.
Измами!
Ту принц, ту просяк.
Изнемога!
А вечността... на пир ни кани.
Суетност. Скука...
Мелодрами!
Към заник
Слънцето търкаляме.
Животът не е дар, а заем.
Урок! Без право на повтаряне
........
И е тъжно.
И страшно!
Защото...
Хищни сенки разкъсват тъмата.
Пир среднощен - за гладни хиени.
Безутешно ридае Душата.
Ням свидетел.
На връх. И падение.

 

 

Самотие 


Люлее се нощта –
в лилаво-синьо.
Ухае на живовляк.
И метличина.
Луната –
къс припламнало огниво –
след спомените безотказно тича.
Под вкочанения предел –
безчувствие –
бучи тепавица – порой самотие.
По дланите й – акварелно-пусти –
пулсират резедави тъжни ноти.
Пастелно-притаена в сухи клони
знамението пролетно сънувам.
А сянката пълзи –
безсънен спомен –
и стихнало –
Небето ме целува.

 

 

* * *


В морето от илюзии –
щастлива –
на утрото в прозирната сълза –
риданието в златен сок разливам.
Безмилостно окършена лоза.

 

  

Въпрос


По законите строги – на Бога,
кой претегля днес правда, злина?
Антихристи!
Копаем си гроба.
Не простили едничка вина!
Тук – охолство. И слава.
Без мяра!
Там – троха.
За сиротна Душа!
Недоимък. На хляб.
И на вяра.
Люлка свята от грях натежа!
Все си търсим наместник –
Месия.
И очакваме земния Рай.
Оскотяхме – в заблуда до шия…
А Месията – с райския пай!
Дух Свещен е загърбен.
В тъмата –
грохнал старец –
денят крета бос.
Леденеят сърца – в маранята…
Ще открием ли Своя Христос?

 

 

* * *


               В памет на свекърва ми

 

Когато нямаш нищо и си сам -
към покрива дори недей поглежда.
Спасение... недей да търсиш там,
а си отгледай - в шепичка - надежда.
Когато бродиш в шумния рояк,
за всекиго -
невидим и безличен,
а си оставаш сбъркан особняк -
помни, че още можеш да обичаш.
Когато те препъват - не ругай.
И... не търси от сития утеха.
Прости на всеки.
И му пожелай
Душа - под нокът -
китка белодреха.
Когато нямаш хляб дори - без срам -
с житейската си простичка дилема -
Разпятието си спомни.
И сам
Страданието превърни в поема.

 

 

Виновна съм!

 

Виновна съм!

За всичко. 

И за всички.
За старците –
предъвкващи корички.
За болните протестни ветрове.
За сивите звезди… и цветове.
За бълващите ситост лимузини.
За звездните ни мисли – по чужбина.
За властващите, фрашкани профани.
За сбръчканото детство – наркоманно.
За тъжните зачатия-усмивки.
За клиниките – с болни – от запивки.
За Слънцето – потулено зад Облак.
За просяка – с каскет от людска злоба.
За парното. За тока. За водата…
И... Риска –
да прекрачиш зад Чертата!
За капката – озонно-магистрална.
За Корена – мъждукащ по спирала.
За утрините – сивобездиханни.
За жалкото очакване – измамно.
За немощния порив – нощновиещ…
Виновна съм.
Виновна!
Аз. А…вие?

 

 

Филигранно

 

Постилам на Живота –
целомъдрен –
в очакване… на топлите значения.
В стъменото поднебие ги търся –
интуитивно, опипом –
на чаша тежко вино –
резливо и пенливо –
тръпчивата житейска сладост.
Обагрена в рубинено надежда
насъщно оплодява тишината,
покръстена с нестихващата лудост –
очакване за път,
предначертан кармично.
Когато ме споходи –
дали ще стана цялостно завършена –
Грешница – осмислена и опростена…
Плюс и минус – в равновесие.
Две същности на цялото и съвършеното.
Реална нереалност?
Приказна измислица?
Или… потайностите – зад Чертата?
Не знам… Не знам…
Но… пак постилам на живота –
все тъй – на пълна чаша плюс и минус
/проблясъци – от светлото и тъмното/.
Рисувам с думи филигранни знаци –
просека – в проекция –
между небесното и земното
/нетленното и тленното/ – прозрение.
И чакам – Светлината на душите.
Защото...
Сред сивота,
студенина и злост…
Над бездна от бездушие –
увисвам.
Прозирно,
непомръкващо око –
сънувам те
в най-топлите си мисли.
Звездите шепнат –
светлинки на длан.
Щурецът
все така ме подлудява.
Душата ми – смълчана –
грее там,
в изстраданите думи –
засияла…
Видение мечтано…
Топъл свят!
Посявам те.
И чакам утро росно.
Вещая дъжд.
Да избуиш – във цвят!
Не смогна ли…
Знам – друг ще те докосне.

 

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Страданието и светлиците на откровението

 

В „Следсънища… и още нещо”, между датите и годините на един живот, има невероятни картини – в унисон или контраст – с вътрешния свят на човека. Впечатляват философските открития, епитети и поетични сравнения, като „думи от дъжд и прозрения”, „да провидя как денят възкръсва”, „пространство, спряло изведнъж”, „Вали на провала! А е сухо в душата ми…”, „хищни сенки разкъсват тъмата”, „Мелодия божествена – Душата, узряла ли е за насъщните неща?”, „трошици звезден хляб”, „В цветопис любовта да се плисне във душите – излъскани в постно”. И още, и още… Потъваме в жив и почти осезаем сгъстен драматизъм и… ненадейни просветления в тъмнотата. Чрез контрастите се докосваме до позицията, търсенията и представата на авторката за света. В търсене на мостове за бъдещето, тя ретроспективно се връща към живота на тези, които е изгубила, разговаря с тях и продължава живота там – отвъд, в другото измерение. Душата живее винаги в два свята, и това е толкова естествено, колкото убедително, със силата на словото, ни го представя Донка Василева.

 

Още в началото тя ни въвежда във всекидневните форми на действителността, грабва вниманието ни и ни подготвя за едно невероятно пътуване в два свята – светът на сънищата и светът на следсънищата. Между тях е Душата, орисана да взема и да дава – чрез страдание и радост. Това въведение подготвя читателя за обективирането на лирическото „аз” чрез изстрадани и преоткрити истини. Отварянето на „сакралните” съновидения, превръщащи се в реалности чрез „…да провидя как денят възкръсва, припознал доброто”, както авторка ни доверява, е нещо логично и определящо завършека на житейските етюди. „Със този свят отдавна съм наясно!” – възкликва тя в програмното стихотворение – късче живот за дългото пътуване през насечената линия на съдбата на една жена, минала през всичките психофизически състояния на жената в промисъла Божий и реализирала се – професионално и творчески. Пълнокръвен живот, достоен със своите измерения за ореола на творческите си превъплъщения. Чрез действителните житейски събития и преживявания авторката търси връзките с духовните измерения. От знаците и посланията в съновиденията се озоваваме в прозаичната житейска реалност, където има от самота, страх и копнеж по друга форма на живот, до реакциите на захвърлената във времепространството душа, търсеща смисъла. Така ставаме съпричастни, съпреживяваме страданието, радостта, обикновеното незначително и недостижимото велико състояние на духа. Пътищата към истината са автентични. Поетическото съзнание е изградено върху девет стъпала, въздигащи се подобно библейски глави от Книгата на живота. Като започнем от първото стъпало, наименувано „Магарето” и минем през „Мотиката”, „Острието и присъдата”, „Тръненият венец”, „Ако отворим сетивата си”, „Силата на мислите и думите”, „Ключът… или прозата и поезията”, „Тунелът… и звездиците”, стигаме до силно въздействащата поанта – откритието „Има такава любов…” Кулминацията достига своя връх с градацията в „Безлюбовие”, като антитеза на любовта с голямо „Л”, последвана от авторовата позиция: „Не съм песимист. Нито пророк. Сетивата ми реалистично се взират в битието ни, в което бавно, но сигурно, обезсмислени от трусовете и сривовете в ценностната ни система, избледняват и си отиват добротата, милосърдието, любовта и вярата, а все по-безмилостно властват демонични изкушения и страсти”. Това е позиция- вик, че не така трябва да се живее и че има и друг път – пътят да разбереш себе си, ближния си и Бога. Кулминацията ескалира във философската поема „Апокалиптично”, в последвалите есеистични размисли и стихотворението, в което откриваме откровението за виновността – на автора и човека. „Виновна съм! Виновна! Аз. А… вие?” – възкликва Д. Василева. Виновна – за смисъла на Вселената, любовта, живота и… продължаването на този смисъл по спиралите на Провидението. За читателите остава завещанието, съдържащо се във въпроса „А… вие?”, чийто отговор се крие в двата свята на „осветляване” в прозаично-поетичното повествование. В диалога между Душата и действителността.

 

Силата на драматизма в тази книга ни прави съпричастни на стремежа на Д. Василева да търси и открива святи истини, водейки диалог с видимия и невидимия свят. Мотивите за страданието, за болката по загубеното, за търсенето на отговори, визиращи смъртта, издигат авторката до нивото на големите ни поети от времето на средата до края на миналия век. Човешкият дух е свръхчувствителен и с възможности да достига до смисъла и да открива истините, но… когато човек сам съпреживее, през страданието и светлиците на откровението съдбата си и намери пътя към отговора на въпроса за вечността и удовлетворението. А той е, че не си живял напразно. Дори и за това, че си решил да споделиш всичко, колкото и да е трудно. Тук е скрит и отговорът на въпроса „Кой съм? Откъде идвам и накъде отивам.”

 

Новата книга на Донка Василева, чиито откровения са свързани с една невидима, мисловно-образна и емоционална есеистично-поетична словесна нишка, е още едно доказателство, че за твореца няма граница между поезия и проза, щом борави със словото филигранно. За да мине през различни духовни равнища, Д. Василева преплита своите душевни измерения, въплътени в лирическия субект, където мисълта и чувството взаимно се допълват, а философските откровения се вписват в текста като органично цяло, представяйки ни цялостния духовен живот на личността на авторката.

 

                                                  Димитър ПЕТРОВ

 

 

Внезапен дъжд от думи и откровения

 

Донка Василева е наименувала поредната си литературна рожба с интригуващото заглавие „Следсънища... и още нещо”. Всъщност това е една задъхана откъдето и да я погледнеш книга – чете се задъхано, образите в нея живеят задъхано, предполагам, че и задъхано е написана. Защото, както признава авторката, родилото се под перото й се е върнало при нея „внезапно, като връхлетял дъжд от думи и прозрения.” Нали сте усещали как внезапният дъжд връхлита и додето успеете да откриете стряха, вече сте мокри. За рукналия словесен дъжд в тази книга няма да потърсите подслон, т.е. – едва ли ще оставите недочетени на един дъх страниците й. Защото всеки ред в нея е едно прозаично-поетично откровение, което авторката е изтръгнала с болка от сърцето си и ни го предлага в името на доброто, любовта, вечната човешка мъка и радост.

 

Мнозина ще открият между тези редове себе си. По-точно нещо от себе си – изживяно, премислено, чакано и недочакано. Мнозина ще намерят и отговори на въпроси, които са ги изгаряли, затваряли са или отваряли врати пред тях, оставяли са неща от миналото неизяснени и още по-неизяснени от бъдещето. Но споделеното в проза, миг след последната точка, преминава в ново, този път поетично откровение. В чиста и вълнуваща поезия, благодарение на която Д. Василева отдавна е позната на мнозина. И когато дъждът от думи обсеби цялата същност на читателя, той сигурно ще си спомни казаното от Волтер, че „Нищо не е така трудно да се каже на хората, както истината”. Сентенция, която авторката е сложила като мото на книгата. Като признание, че от всяка нейна страница ще ни посреща истината. Независимо колко добра, или лоша е тя.


                                                  Иван ДЖЕБАРОВ

                                                                                                                

   
© E-LIT.INFO