За смисъла

Не се научих да подреждам думите така,
че смисълът на естеството
да бъде ясен.
Но нима животът на дърветата и храстите в гората
има ясен смисъл,
или събореният в пропастта
безмълвен камък
историята си ще разкаже ден по ден,
дали ще проговори кръстът върху църквицата стара,
или тревата ще даде логично обяснение
за хлорофила в крехките си вени,
човекът може ли да подреди живота си
преди със него да се раздели
за малко или повече –
да седне на отсрещната страна
да види хълма, облака зад него и небето,
първо синьо, а в същността си черно,
неписаното съобщение за дъжд и гръмотевици…
Самотна работа е смисълът
и всеки
сам себе си ще разчете.

Ключ

Няма ключ под сърцето ми.
Всички врати и прозорци са отворени.
Празно е
като пред смъртта –

тя е ключът.

Аз съм само една дума,
написана с различни букви,
от голямата книга
пълна с герои и разкази,
с тайни и намеци,
със сълзи и пух от усмивки,
книга, започната
между чашата с кафе
и синята въздишка на топлото мляко в теб,
с твърди корици,
изгризани от детски зъбчета,
с мастилени петна от измислици.
Можеш ли да намериш в нея
зелената азбука на тревата
и жълтия маркер на слънцето,
изгубената следа на усмивката
стисната между устните?..
Можеш ли да повярваш на онова,
което е изтекло между погледа ти
и пътя под дърветата
и не се е спирало по-нататък в книгата,
да повярваш само на една-единствена дума
от твоето изречение? Можеш ли?
Щом цветовете и звуците са безкрай,
защо думата е само една,
за да бъдеш неин верен пътник,
или
роб,
или
бог,
за да тръгваш и да се завръщаш
без някой да те пита
какво се е случило с времето и неговите облаци,
с капките на минутите
и зелените чадъри на храстите, проснати под небето,
с моретата и техните удавници?!..

Дори от тебе да остане само сянка
няма да изгубиш ключа.

Сряда сутрин

Пейзажите трептят,
сякаш капчица вода е капнала
върху лицата им –
раздалечават се
и се събират,
пак,
и пак…
Няма ги на срядата разхвърляна
неясните говорения,
избухналия шум от ранните мотори на колите
в понеделник,
пълните ръце на улиците с цветове и форми,
когато идва петък,
синкавите облачета от млеко в събота
понесени във мрежите на вятъра…

Сякаш нищо не започва и не свършва,
само капчица е капнала в лицето на пейзажа
и търпението се превръща
в скръбен знак
върху сивото чело на календара.

30 април 2014

…и столът,
с графиката си на бавен розов слон,
леглото до прозореца,
протегнало нозе към светлата акация,
за въздуха е сякаш закачено,
книгите -
със постоянството на дните и минутите
наравно с думите и буквите ми,
и вратата –
зад нея някакво пространство
от идване и заминаване,
приличащо на приливи и отливи
във изхабеното сърце на самотата,
огледалото –
защо не вижда нищо то
от миналото ми,
потънало е в настоящето,
прашасало, с петна във остарялото сребро,
а няма спомени.
Как само е измамно да си жив
и да си мислиш,
че нещо ще се случи зад очите ти,
че чашата с кръвта ще се разлее в друга форма
и бавното сближаване на пода и стените
е само нещо бавно,
и болката е бледа уличница
кръстена
в реката на отминалата улица,
а не е твое бъдеще,
и семето, дори не помниш името му, как пониква
във други слабини,
по други рижи острови
насладата му разцъфтява с алчни цветове.
Реките вече са пресъхнали -
останали са само кухите ребра на лодките,
необяснимата им анатомия,
весла безмълвни, като паяци с изсъхнали нозе,
и корени, загърнали в прегръдките си девет бала сухи пясъци,
петна по устните,
червило върху зъбите…