Етюд за три свещи и поет*

Той ще запали три свещи - бяла, червена и жълта -
които са му подарък от някое смугло момиче,
ще сложи вода във чайника, а аз ще броя минутите
и ще се питам гласно дали пък не го обичам.

Той ще се прави, че нищо, нищичко не разбира,
ще домакинства мило, по мъжки - почти съпружески,
ще ми събуе обувките, докато чаят завира,
а пък на мен - защо ли? - ще ми е зло и тъжно.
Той ще седи до мене на един дъх разстояние
и най-любимите стихове на глас ще ми препрочита,
а аз ще топля ръцете си около чашата с чая
и сянката ми отчаяно ще блъска глава в стените.
Той ще се прави, че още за всичко имаме време
и цяла нощ ще люлее на рамото си усмивката ми,
докато свършат свещите и аз си отида - бременна,
вместо с дете от него, с тия - за него! - стихове.

*Тук Виктор само мълком се подсмихна.

* * *

Светът е някак необширен и в раменете - отеснял.
Мелодията е клавирна, наметната с несметен шал.
Пределно камерно е всичко "във виолетовия мрак" -
край езерото зъзнат птички, но лебедът го няма. Пак.
Среброто потъмнява, после потъва тъжно вдън земя.
Светът е двуизмерно плосък. И цяла нощ дъждът ръмя.
Дванайсет капки пих до дъно, тринайстата ме упои.
Пренарисувах новолунието със седем трескави бои.
Светът е някак поизгърбен и вероятно уморен.
Дъждът събуди седем гъби, зави ги с пет листа от клен.
Светът е някак неестествен, щом още дреме призори,
увиснал в клоните на кестена край портата... Не го кори.
Светът не заслужава упрек, че малко ти е отеснял -
черупката му се разпуква. Вали. Почти по Марк Шагал.

Тъй рече Виктор с чаша чай в ръката

Любовта е с дъх на ручей и настръхнала коприва,
на бездомно мокро куче, на градушка в житна нива,
на цигулково цвърчене от цикади посред пладне,
на неделно изречение, в понеделника пропаднало.
Любовта е с дъх на вятър и на дим от суха шума,
на задушен прашен партер, на хотелска стая в Шумен,
на разляно бяло вино и загаснала цигара,
на несбъднало се минало и на бъдеще повтарящо се.
Любовта е с дъх на огън. На Шанел. На Антарктида.
На "не мога" и на "мога". На "когато си отида".
На канела в чай. На "няма". И на декемврийска киша.
Любовта е с дъх на "двама". Ти въздишаш? Но - не дишаш.

Тъй рече Виктор за един познайник

На божа кравичка недей да се преструваш. Няма смисъл.
Дъждът е с глас на чичопей. Небето е с ръкав увиснал.
На сушинка е всяка твар - я под листо, я във хралупа.
В егрека оглушал овчар ридае на кавала спукан.
Нелек сезон е есента - пейзажът в нея е оголен,
та виждаш даже и неща, които волю и неволю
си крил в ошмулен храсталак, сред клони или под коприва.
Усмивката ти е сирак, навярно затова е крива.
Не съм ти огледало. Не. Среброто даже се напука.
Небето е като пране, наметнато върху олука.
Дъждът е просто бъдещ сняг - спокойно, в него пак ще скриеш.
продаденото за петак. От аз и ти не става ние.

Тъй рече Виктор като свърши филмът*
Жената, която сега си отива, е всъщност със злост изоставена.
Била е с един мъж неземно щастлива, отглеждайки в джоба му гарвани.
Била е в грижливо градена измислица - обичана, искана, светла.
Мъжът дитирамби за нея е писал. И с думи измивал ръцете си.
Жената все още се люшка във ритъма на трите синджира от мравки,
на две пеперуди, свенливо подпитващи се дали пърхат точно по график
и на перата, с ята хаотични кръжащи в кристалния глобус...
Жената е в криза, мъжът е в критическата - нормална житейска подробност.
Ах, как се вживяваме в чуждите драми, за хляб и за зрелища гладни!
... Един кандидатец за слава продава зад ъгъла супа от гарвани.

* Виктор гарантира, че нито един гарван не е пострадал по какъвто и да било начин.

Тъй рече Виктор във деня на Йосиф

И мисля за Бащата. И за бащата мисля.
Зачатието - свято. Рождението - с писък.
Грехът е първороден, а ти без грях си втори.
Съмнението броди. Мълвата си дърдори.
Обор, звезда и влъхви. Човешка орисия.
А болката заглъхва в очите на Мария.
Тя мисли за сина си. И за Сина си мисли.
Тя е поела кръста, преди да е измислен.
Кози, овце и крави. Синът си има паство.
Синът ти е прославен, преди да е пораснал.
Синът Му е белязан, преди да е заченат.
И - истина ви казвам - Той знае изреченията.
Той вече знае всичко, преди да го узнае.
Самотен и самичък, Той знае даже края си.
Агнец между добитъка, сред хората - Син Божи,
отвсякъде отритнат, навред ръкоположен,
с чевръстите си пръсти съдби ще определя
и ще сковава кръста си синът на дърводелеца.
Ще си изтрае страстите - нали за тях е пратен.
За Елои - е ясно. Аз мисля за бащата.

-------------------------------------------------------

*Заглавието е мое.  Д. Г.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Маргарита Петкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015