* * *
Светът ме омагьоса с красотата
на кроткото си битие...
Вървя нататък.
* * *
Малък остров сме ние
и чуден –
в паметта на мечтите се будим.
* * *
Приключи тук играта
много стара.
Човечество,
стоиш на свойта гара?
* * *
Пламна в мен, запалена, Душата,
дръпна струната на самотата
тишината...
И запя.
* * *
Зная, че съм тук, за да обикна
себе си, Земята и света...
Щом успея, мигом ще политна
към просторите на Вечността.
* * *
Този свят върви и се усуква
по спиралата на труден път.
Циреят на болката се пуква...
И човеците ще се спасят.
* * *
Силата на нашите несгоди
кара ни да бъдем оптимисти,
щом в Душите болката заброди,
за да ни извая чисти.
* * *
Радостта ни прави съвършени,
за да сме полезни за сърцата
/скрили от света несгоди земни/,
търсещи спасение в мъглата.
* * *
Всеки земен миг ме провокира
да вървя в безкрая си –
нататък.
Докога ли?
Път ли е,
не спира.
* * *
Зная, че достигнах този връх
в тишина и паметно търпение,
скътала в човешкия си дъх
свръхчовешка болка...
И смирение.
------------------------------------------------------------------------------------------
© Лина Борджиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2013