Баща ми Еудженио, който преди един век карал осемнадесетата си година, живеел в Сицилия, в селцето Мадоние, където бил роден. Научил се да чете и пише, но понеже бил от бедно семейство, единственото което го чакало в живота бил селският труд, маларията и гладът. Какво бе ставало в Италия, откак се бе родил, нямал никаква представа, защото в селото не идвали вестници и единствената връзка с чужбина били редките писма от емигранти в Америка.

Бил чувал, че някъде там зад планините съществуват големи градове като Палермо, Неапол и Ню Йорк, че светът е голям, но винаги заплашен от войни, от земетресения или от някой общ потоп.

За Апокалипсиса на Сан Джовани или за Нострадамус, предсказал повечето важни световни събития, никога не бил чувал, а какво предрекли Оруел и Фатимската Дева тепърва щяло да се разчуе. Но ето из ония години в селото се пръснал слух, че на 31 декември, точно в полунощ ще настъпи краят на света.

Него ден на свечеряване мъже, жени и деца изоставили къщите си и се изнесли в полето, със смътната надежда да се спасят, когато къщите им рухнат. Всяко семейство взело най-ценното каквото имало, най-вече добитъка. Насред полето разпалили големи огньове, заколили кози, прасета и кокошки и взели да ги пекат на набързо стъкмените шишове. В полето дотъркаляли цели бъчви вино за да има с какво да утолят жаждата си и да се напият.

Баща ми разказваше, че небето било осеяно със звезди и че нощта била безветрена. С брат си Пепино и с други големи момчета не останал в полето. Един час преди полунощ се присъединил към тях и се върнал в селото. Момчетата били решили да дочакат края на света на площада пред църквата. След като минали по обезлюдените улици, отишли и седнали в средата на площада срещу часовника на камбанарията, чиито стрелки в лунната светлина показвали единадесет и половина. От високия насип на площада се виждали огньовете запалени в полето, чували се гласове, лаене на учета и мучене на крави. Голямото плюскане било в разгара си. Междувременно стрелката на минутите се качвала по циферблата и наближавала точката на полунощ. Гласовете долитащи от полето замлъкнали. От този миг участта на мъже, жени и деца проснати на земята, както и на оцелелия добитък била в ръцета на Господа.

Момчетата се вкопчили едно в друго. Къщите наоколо всеки момент щели да рухнат, камбанарията щяла да се срути, земята да се разтвори. Баща ми, който не изпускал от поглед едва доловимото движение на голямата стрелка, с мъка прошепнал: «Пепи, какво ще стане сега?» Тоя мой чичо Пепино, когото не помня, защото умрял от холера малко по-късно, успокоил братчето си: «Само миг ще трае» - казал - «няма дори да усетим».

Часовникът ударил полунощ. Баща ми стиснал очи и усетил, че брат му здраво го притиска към себе си. Колко продължило това, не знаеше. Помнеше само, че още през нощта жителите на селото се завърнали в къщите си обезумели от радост, но също и донякъде разочаровани и потиснати. С брат си и с другите момчета на площада, отишли в полето при гаснещите огньове да доизядат месото и доизпият виното, нахвърлили се върху останалата храна и каталясали спали докато изгряло слънцето.

Какво друго чакало баща ми след страха от края на света е лесно да се каже: повиквателна в казармата, тъй като освен емиграцията само военната служба давала възможност да се напусне острова.

На двайсет години отишъл, естествено пеш в Калтанисета да тегли «номер», защото по онова време теглели по жребий колко ще служиш войник, можели да те вземат до три години За голямо свое щастие, баща ми изтеглил най-големия номер.

Взели го в казармата за три години и го пратили да служи в Марке¹. По време на големите маневри полкът му тържествено минал пред неаполитанския принц², който тринайсет години по-късно бил провъзгласен крал на Италия. «Принцът» - разказваше - «яздеше на голям кон и на тоя кон изглеждаше като дете, толкова беше дребен. Особен вид седло го придържаше да не падне».

В края на 1887-а баща ми бил пратен да се бие в Етиопия. И той както дядо ми по майчина линия, който през 1853-а участвал в Кримската война без да знае срещу кого воюва, не помнеше добре боевете, в които бе участвал, но от един бой пазеше точни спомени, така че може да е било при Догали³, защото говореше за внезапно нападение, в което бил избит цял батальон на италианската войска. Голям разказвач като Омир, когато последният описва действията на Атридите, и той споменаваше изгрева на слънцето, без да държи за астрономическата истина, но целейки с едно едностишие да улови същината на въпроса.

«Него ден» - казваше - «битката беше кръвопролитна. Протече почти безшумно: малко викове, малко гърмеж на пушки, няколко взрива и яростен ръкопашен бой със саби и щикове, така че бойното поле бе застлано с убити. След като оплячкосаха каквото можаха, етиопците се оттеглиха. Бяха толкова многобройни, че нямаше как да ги надвием. Всички италианци загинаха».

Тогава го питах, как е успял да се спаси, но първия път, когато му зададох този въпрос, пък и после не ми отговори. Чак когато станах на петнайсет години, ми разказа по какъв начин се беше спасил.

«Водех едно голямо муле» - каза - «видях го, че лежи мъртво до мене. Една граната беше избухнала между краката му и го беше изкормила, червата му бяха пръснати по земята. Скрих се в корема му и мършав и дребен какъвто бях се сместих целият заедно с краката. Шуаните⁴ кръстосващи бойното поле за да довършат ранените, не можеха да ме видят. Междувременно утолявах жаждата си с влагата на белите дробове и стомаха на мулето. Дъвчех каквото попаднеше и от време на време си поемах въздух, повдигайки козината на животното. Когато падна нощта и наоколо нямаше вече жива душа, излязах и нарамил белите дробове на мулето за да имам какво да дъвча през деня, се запътих към лагера, откъдето батальонът беше тръгнал. Над полето кръжаха орляци гарвани. Към обед пресрещнах един ескадрон на нашата кавалерия».

Не казваше повече, но това беше достатъчно за да си представи човек всичко: битката, убитите, слънцето, осеяната със звезди нощ. Да усети тишината на боя, учестеното дишане на войниците, свистенето на сабите, шуртенето на кръвта, малкото пушечни изстрели и жегата.

През 1888-а баща ми, болен от треска, бил репатриран във военната болница в Таранто. Престоял там два месеца. «Още си спомням» - казваше - «че когато писах вкъщи, че съм жив, сложих датата: три осем 1888».

Уволнен от армията, отишъл в Неапол да прекара остатъка от времето до връщането си в Сицилия, където нямал никакво желание да се прибира. В Неапол се натъкнал на един свой роднина, служител в някаква управа, свързана по договор с Данъчната община. Той му уредил работа на същото място, където баща ми останал, дори след като сицилиански подизпълнители заместили финансовата полиция, към която се зачислявал роднината му.

Останал в Неапол от 1888-а до 1908-а, отдавайки се на сладък и безгрижен живот. Свирел на китара и мандолина, имал хубав глас и желязно здраве. В компанията на бръснари, митничари, експедитори и други такива, с които се бил сприятелил живеел от празник до празник.

Когато бях на двайсет години, веднъж на дъното на един куфар, сред купчини неаполитански песни и кутии струни за китара, попаднах на множество любовни писма от Нанел, Люси, Агатин и Маргьорит, които сърце не му бе давало да изгори, когато от финансовата полиция го прехвърлили в митницата, още преди да се ожени в Луино, на брега на Голямото езеро през 1908-а.

Луино, гранично селище на железопътната линия Генуа-Белинцона-Готардо, въведена в експлоатация през 1882-а, притежаваше голяма международна гара и представляваше важен граничен митнически пункт, по-късно изместен по значение от железопътния прелез Киасо.

Баща ми решил, че Луино е най-доброто място, в което да прекара останалата част от живота си, да се задоми и да има деца, нищо че бил прехвърлил четиридесетте. С женитбата не бързал. През 1912-а се венчал с Виржиния Мафеи, тринайсет години по-млада от него, от местен пиемонтски род свързан с Голямото езеро⁵.

Следващата година по Великден, който се падал на 23 март, с часовник в ръка стоял пред вратата на стаята, в която майка ми раждала. Било по обед и искал да засече с хронометър мига на раждането ми, което станало точно тогава - по обед, това ми го е казвал безброй пъти за да ме накара да повярвам, че всичко което си бил обещал се било сбъднало с точност. През 1913-а новият век и той едва отваряше очи, но събитията се сипеха. Голямата австро-унгарска империя се клатеше в основите си и заплашваше да повлече в рухването си цяла Европа. Търсеше само каква беда да си навлече и тази беда, както често става, беше войната.

Италия стъпи в огъня на войната през май 1915-а, когато бях само на две години.

И докато на 5 март 1915-а пред скaлàта Кварто и неcъразмерно големия паметник на Хилядата⁶, който стои там, д'Анунцио произнасяше прочутата си реч, целяща да тласне Италия в конфликта, аз прохождах в къщата ни на улица «Феличе Кавалоти», където бях роден.

Умът ми още не беше в състояние да побере фактите, бях целият зает със спъвания, търкулвания и премятания. Спомените ми започват от момента на изтеглянето от Капорето⁷ през октомври 1917-а. Още помня изтривалката на прага на хотел «Поща и Швейцария», който се намираше и продължава да се намира, но сведен до магазин, в дъното на улица «Кавалоти» пред пристанището, на няколко крачки от нас. Бях застанал пред изтривалката, на която бяха написани загадъчните за мене думи: «Добре дошли». Слънцето жулеше прага на хотела.

Някакъв мъж дойде изотзад, стъпи върху изтривалката и си изтри подметките. Разбрах за какво служи влакнестото плаче, но не и какво значи надписът «Добре дошли».

«Като порасна» - си казвах - «ще прочета какво пише, но дали ще доживея този миг?»

Майка ми същия ден беше потънала в сълзи. «Идват германците» - казваше - «и всички ни ще отрепат. Загубихме войната и всеки момент ще влязат в Милано. Тежко ни и горко!»

В главата ми войната наподобяваше някакъв ужас, някаква непонятна загадка като надписа на изтривалката в хотел «Поща и Швейцария».

«Какво ли представлява» - питах се - «тази война, от която всички ще умрем?»

От пролетта 1918-а взе да се долавя известно съживяване, носеше се слух че войната е на път да свърши. Значи войната беше нещо като болест, от която човек можеше да умре, но можеше и да се излекува.

Една сутрин над пристанището на лодките, само на петдесет метра над водата прелетя аероплан. Видях пилота на командния пулт, разкрачен така сякаш седеше на трикрако столче. Носеше военна фуражка и гетри. Този аероплан ми се стори предвестник на нови времена: войната свършваше и хората почваха да летят. Бях се научил да разгадавам тайните наоколо.

Нямам други спомени от тая година, чак до есента, когато гръмна мир, мир който оповестиха с друга непонятна за мене дума: примирие.

Въпреки недоумението, в което ме хвърляше тази почти непроизносима дума, не можех да не забележа, че взривът беше яростен, бесен. Всички търчаха по площада и крещяха като луди. Кафенетата, гостилниците, хотелите бяха претъпкани с народ. Промъкнах се в кафене «Клеричи», но бързо се скрих под една мраморна маса да не ме стъпчат. Няколко дена по-късно по площада разнасяха и после изгориха дрипава кукла, подобие на Франц Иосиф, императора обявил войната.

Започваше нов живот, на аз не виждах особена разлика от предишния до следващото лято, когато като призрак се появи големият мор. Хотел «Поща и Швейцария» бе превърнат в лазарет, готов със своето «Добре дошли» да подслони войниците заразили се от «испанския».

Умираха по двама-трима на ден и разнасяха наоколо заразата, която косеше и местното население. Майка ми и брат й, вуйчо Пиетро, се разболяха, но оздравяха. Затова пък на брега на Долното езеро, в селото на майка ми, умряха дядо ми Джулио Мафеи, войник от Кримската война и от обсадата на Гаета, леля ми Мариана и леля ми Доменика.

Баща ми зает с грижи за майка ми и нейния брат нямаше възможност да се грижи и за мен, затова скитах гладен по улиците и стигах чак в околностите, където късах плодове останали по клоните. Но което ме спаси от гладна смърт, бяха чиниите супа на умрелите. Всеки ден влизах в хотел «Поща и Швецария» и се въртях из стаите между болните от «испанския». Някой път на масичката до леглото на някой току що умрял войник или досами сламеника на земята на някой умиращ забелязвах чиния неизядена супа, която мигом изгълтвах. Друг път самите болни, които вече нямаха никакъв апетит, поглеждайки ме с полуизгасналите си очи ми подаваха чинията си още пълна с бульон или супа или ми я посочваха сложена на пода.

На следващата година, когато «испанският» изчезна, в нашия край се почувства нещо като раздвижване и съживяване. Тази 1920-а година престъпих прага на сградата, в която се помещаваха началните класове.

От Похода към Рим⁸ през 1922-а нямам никакви спомени. Бях във второ отделение и си имах достатъчно други грижи, защото вместо да уча забравях дори това, което ме бяха научили в първо. Два пъти повтарях трето отделение и затова през 1924-а ме преместиха в един религиозен колеж в Интра. Понеже и оттам ме изключиха, две години по-късно ме записаха в друг един колеж - «Де Филипи ди Арона», в който както научих впоследствие, били възпитани Виргилий, Август, Цезар, Данте, Бокачо, Петрарка и още много много други славни личности, чак до Наполеон и крал Виктор Емануил III, още господстващ.

Завъртяно през 1922-а, колелото на историята отново засече. Фашизмът в Италия укрепваше и страната затъваше в «черното двадесетилетие». През 1928-а ме приеха «авангардист»⁹. Фашизмът бе вече взел на прицел младежите, които през 1944-а щяха да бъдат свикани под знамената.

На седемнадесет години, през 1930-а, емигрирах във Франция, но през 1933-а се озовах в Триули и после в Триест.

«Отлитат, ах, как бързо отлитат сладките години от живота ми!» - повтарях думите на Метастазио¹⁰. Действително, сладко живеех на младини, дори и улисан в службата и живеещ скромно. Погледнато отстрани не вършех кой знае какво, но за мен всеки ден беше събитие. Бях в плен на любовта и приключенията, поглъщаха ме книгите, омайваха ме разказите за миналото. Бях успял да си намеря работа в една адвокатска кантора, както направил известно време Фосколо¹¹ и както се бил опитал да направи Леопарди¹².

Избухна войната в Източна Африка, която по чудо избегнах, после войната в Испания, докато накрая като пропаст под краката ни зейна Вторият световен срив, който следях ден след ден, по чудо вътрешно и външно невредим, и така до падането на фашизма, до края на германската окупация в Италия и бягството ми в Швейцария зимата на 1943-а.

През 1936-а по стечение на обстоятелствата се ожених и следващата година станах баща.

Баща ми Еудженио през това време следеше какво става на света от къщата ни в Луино, на брега на Голямото езеро, сякаш от кула, от която можеше спокойно да наблюдава бурите на века. Прекопаваше зеленчуковата и овощната градина, като постигаше такива резултати в отглеждането на плодове и зеленчуци, че дори опитен ботанист би му завидял. Беше отгледал златисти и сочни жълти сливи, разкошни на вкус, чийто тайна взе със себе си в гроба. В страната нахлуха немците, тъкмо когато правеше опити да кръстоса патладжан с домат. Някакъв офицер от SS, на минаване покрай оградата, спрял възхитен от сливите, обкичени повече с плод отколкото с листа. Баща ми се направил, че не го вижда, но офицерът го заприказвал.

«През живота си не съм виждал такива сливи» - казал. «Сигурно са сладки като захар! Ще наберете най-малко два квинтала. Дайте ми да ги опитам, само на мене, на никой друг».

«Можете да бъдете спокоен» - обещал баща ми. «На никого няма да дам да ги опита. Дори и на вас».

Какво правеше с тия сливи, така и не разбрах, защото не ги ядеше, а да ги прави на мармалад беше невъзможно, през войната липсваше захар.

След като завзеха Сицилия, Съюзническите сили почнаха бавно да настъпват на север. Първият десант бе извършен в Салерно, вторият в Анцио.

В Швейцария, след като мина първоначалното ми вълнение от бягството, намерих подслон на няколко места, най-напред като интерниран в трудовите лагери, после като полусвободен в библиотеката на един епископ и накрая като почти свободен учител в една международна гимназия, в подножието на Цугерберг, на брега на езерото Цуг. От тъмната височина обрасла с борове току що отърсили се от снега, през април 1945-а чух как лудо бият селските камбани в кантона Цуг, както и на селата между Цюрихското езеро и Езерото на четирите кантона. Беше свършила Втората световна война и почвахме да чакаме Третата.

Излязох от къщи и отидох в гостилницата до въжената линия, където беше пълно с народ. От къщите на местните жители и оборите пръснати из планината се бяха стекли селяни, кравари и дървари и викаха един през друг. Спомних си врявата преди двайсет и седем години в нашето кафене «Клеричи», когато свърши Първата световна война.

Точно тия дни при един печатар издател от Поскиаво, кантон Гриджони, излезе първата ми книга. Беше стихосбирка от 26 поеми озаглавена Чар, от името на някои мандри над нашето село.

Върнах се в Италия в края на 1945-а. Задаваше се нов свят, но стъпките му още не се чуваха. Имаше хора, които бяха предсказали разгромяването на Оста и които винаги бяха вярвали в победата на Съюзниците, но надали друг освен Фатимската Дева беше в състояние да предскаже, какво ни чака след толкова разруха и убити.

В момента мирът беше най-голямото щастие, каквото човечеството познаваше. През годините след войната, докато Италия се надигаше от разрухата, в Европа изчезна пролетариатът. Средната класа, подмамена от толкова възможности за печалба, се опорочи и почна да се развращава от най-слабата си страна, откъм младите, израснали в спокойствие и удобства, не знаещи какво е борба за живот. Роди се отричането, което целеше колата, мотоциклета, еманципацията, свободната любов и правото на невежество - истинско убежище за мъчителното безпокойство от празнотата, отваряща се пред младите обърнали гръб на основните правила за живот.

Из ония години Пиер Паоло Пазолини, наблюдавайки Италия със своя скромен, но пламенен поглед, пишеше: «Ти, Италио, безпокоиш ли се или си спокойна?/ Нима не чуваш в съня си славея на тревогата...»

През 1955-а се ожених, по-разумно. През 1958-а почина майка ми Виржиния Мафеи. Дойде 1960-а, следвоенните години все така се нижеха, времената бяха такива, че се гордеехме с големите промени, които конфликтът беше внесъл в икономиката и политическите партии. Големите сили вече бяха не три или четири, а само две, двама останали на полесражението воини от вече изчезнали армии.

Настъпи кризата на 60-те, с „неокапиталистическата сирена от една страна, отказа от революция от друга, и празнотата, ужасната екзистенциална празнота, която последва“! Така пишеше през 1961-а Пиер Паоло Пазолини, свидетел на епохата и на нейните болезнени гърчове, достойни за „поезия на гражданско неподчинение“, за разлика от предишните, които бяха достойни за гражданска поезия.

През пролетта на 1962-а в «Мондадори» излезе първият ми роман: Чинията плаче.

През 1963-а, като навърши 96 години, баща ми Еудженио взе да говори, че скоро ще умре. Почна да раздава покъщнината, по-ценните вещи, дрехите. В една от стаите, в която беше останала само лежанката, на която нощем спеше и на която прекарваше по-голямата част от деня, умря на 6 март 1963-а сред странни викове и въпроси: «Капитане!» - крещеше. «Амазухите! Залегни. Внимавай! Донна Костанца! Мацамахите! Ох, Киатамоне! Бафичаллах! Госпожице Терезина!».

Изглеждаха като проблясъци в съзнанието му от подвизите му в Африка и любовните му похождения в Неапол между 1888-а и 1908-а.

През 1964-а в «Mondadori» излезе вторият ми роман Триъгълникът.

След като баща ми отиде, сякаш цял един век за мене потъна в земята.

През 1968-а бях разтърсен от убийството на Кенеди, после от Пражкото въстание и от първите опити за изследване на лунната повърхност, увенчани на 21 юли 1969-а с кацането върху небесното тяло, наречено сребърно, на някой си Армстронг и на неговия спътник, чието име малцина помнят. От него ден малко се е променило и нищо не се е променило към добро. През 1965-а, в памет на баща ми, издадох във «Vallecchi» романа си С лице към земята, а през 1967-а в «Mondadori» - Тъпак.

Работех, като писател, редовно. Освен романи и множество разкази, издадох Историята на моя живот на Джакомо Казанов. През 1973-а предадох за печат Преторианецът от Кувио, роман, последван една година по-късно от сборник разкази. През 1976-а излезе Стаята на епископа, а през 1977-а друг мой сборник разкази -  Дяволски рога. След което, все така в «Mondadori», излязоха поредно Палто от астрахан, Убождане в сърцето и Дали ще видя Сингапур?, роман в който оживяваха факти от моя живот, от времето, когато живеех между Фриули и областта на Триест, някъде 1932-1934-а.

За един писател и по-специално за един разказвач, животът е този, който той описва, повече от този, който той живее. Годините между 1960-а и 1980-а са изживени на страниците на това което пишех и по тоя начин лишени от пълнотата, каквато бяха имали предишните. Изредиха се, както се изреждат пред очите на човек зажаднял за картини снимките в един албум. Една поверена на страниците скрита действителност, която обаче може внезапно да оживее и да се напълни с всички наши мисли.

Сега, като гледам назад, виждам като на филмова лента пусната отзад напред почти шейсет години от живота си. Около 1913-а лентата запъва сякаш на това място е надраскана или е снадена с лентата на друг филм. После прожекцията продължава все така в обратна посока до момента, в който баща ми почва да опознава света в своето затънтено планинско село в Сицилия, където бе отрасъл с хляб и лук, без да знае, че го чакат Рас Алула¹³ в Етиопия, военната болница в Таранто, безгрижният живот в Неапол, а после Голямото езеро, на чийто бряг му бе писано да заспи завинаги под тежестта на цял един век, но след като бе потопил във водите му като дребна рибка единствения си син, на който бе предал желанието да разказва, кога по памет, кога досъчинявайки, историята на миналото, стигайки до някоя далечна точка: каква да е точка, дори запетайка в повестта за времето.

 

.......................................................-----------

¹ Марке - италианска административна област на Адриатическото крайбрежие - (бел. прев. Е.-Д.)

² Виктор-Емануил III - крал на Италия от 1900-1946 г. - (бел. прев. Е.-Д.)

³  Битката при Догали - На 26 януари 1887 г., по време на военните действия по завладяване на Етиопия от Италия италианският батальон попада в засада в местността Догали. След отчаяна съпротива всички италианци загиват под натиска на единайсет пъти по-многобройната армия на генерал Рас Алула. - (бел. прев. Е.-Д.)

⁴ Шуаните (фр.) - преданите на краля, тук: етиопците - (бел. прев. Е.-Д.)

⁵Голямото езеро (Lago Maggiore) - езерото Комо в Северна Италия - (бел. прев. Е.-Д.)

⁶ Паметник на Хилядата - паметник издигнат в чест на похода на Джузепе Гарибалди, известен като Поход на Хилядата - (бел. прев. Е.-Д.)

⁷ изтеглянето от Капорето - битката при Капорето е битка от Първата световна война завършила
c разгром на италианците; вследствие успешния пробив на австрийци и германци северозападно от Триест 600 000 италиански войници дезертират или се предават - (бел. прев. Е.-Д.)

⁸ Поход към Рим - на 28 октомври 1922 г. водачът на италианската фашистка партия Бенито Мусолини повежда поход към Рим, което впоследствие му дава възможност да завземе властта и да установи диктатура. - (бел. прев. Е.-Д.)

⁹ «авангардисти» - по време на фашисткия режим в Италия всички юноши на възраст от 14 до 18 години са включени членове на младежки организации - (бел. прев. Е.-Д.)

¹⁰Пиетро Метастазио (1698-1782) - италиански поет и либретист - (бел. прев. Е.-Д.)

¹¹ Уго Фосколо (1778-1827) - италиански поет романтик - (бел. прев. Е.-Д.)

¹² Джакомо Леопарди (1798-1837) - италиански поет, писател и философ - (бел. прев. Е.-Д.)

¹³ Рас Алула Енгида (1827-1897) - етиопски генерал и политик - (бел. прев. Е.-Д.)

 

-------------------------------------------------------------

Превод от италиански: Евгения Динкова

--------------------------------------------------------------

© Пиеро Киара
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023