Bulgarien – der treue Vasall des Kreml. In: Stefan Karner, Natalia Tomilina, Aleksander Tschubarjan. Preger Fruehling. Das internationale Krisenjahr 1968. 1. Beitrage. Kriegfolgen-Forschung, Boehlau Verlag Koeln Weimar Wien, 2008, 461-479.
Опитът на ЧКП от 1968 г. да реформира системата на държавния социализъм от съветски тип е прекъснат драстично от интервенцията на войските на петте държави от Варшавския договор. Събитията от 1968 г. разделят историята на Източния блок на две почти равни части – преди и след “Пражката пролет `68”, защото интервенцията нанася непоправим удар върху вярата на източноевропейците в предимствата на тяхното общество, обявило за главна своя цел социалната справедливост .
“Пражката пролет`68 ” оказва влияние върху всички страни от Източния блок. Но във всяка от тях обществото и властите реагират по различен начин на усилията на чехите и словаците да изведат на преден план човешките права и интензификацията на икономиката. Разнопосочна е реакцията и на българското общество и властите, олицетворявани преди всичко от ръководството на БКП. До 1967 г. България вече е успяла да заеме позицията на най-близък и верен съюзник на Съветския съюз – в такава посока вървят усилията на Георги Димитров и Вълко Червенков, но при управлението на Тодор Живков, утвърдил се в ръководството на БКП през 1956 г., това става стратегическа политическа линия . Твърдата просъветска линия на България обаче съвсем не означава априорно отхвърляне на всякакви реформи.
В средата на 60-те години също като средноевропейските социалистически страни и България усеща, че индустриализацията по съветски модел е изчерпала своите възможности, а темповете на икономическо развитие започват да намаляват. Българските власти търсят пътища за преминаване от екстензивно към интензивно икономическо развитие и ги намират в изработената по поръчка на ЦК на БКП “нова система за планиране и ръководство на народното стопанство” . Тя наподобява икономическите реформи както в Чехословакия, така и в почти всички страни от Източния блок.
----------------------
Полският философ Лешек Колаковски, принуден да напусне Полша след студентския бунт от март 1968 г., прави извода, че след 21 август 1968 г. комунизмът се е превърнал от интелектуален проблем във властови. И един от най-известните български писатели дисиденти Георги Марков разсъждава по подобен начин, като припомня: “Не един и двама комунисти от поколението на идеалистите смятаха, че Дубчек се опитва да намери действителния път към комунизма, като изтръгва страната си от джунглата на сталинистката варварщина, като реабилитира хуманното лице на идеала от кървавите ръце на идеологията.” А след 21 август 1968 г. тези надежди се трансформират в риторичния въпрос: “Може ли наистина да се осъществяват комунистическите идеи без помощта на милицията?” Марков, Георги. Когато часовниците са спрели. София, 1992, с. 45-46.
Повече за особените българо-съветски отношения: Баева, И. “Сближението” между България и Съветския съюз (1963 - 1973 г.). сп. Ново време, кн. 1, 1993, 89-111; Марчева, И. Тодор Живков - пътят към властта. Политика и икономика в България 1953-1964 г. С., 2000.
Тезисите на икономическата реформа са обсъдени на заседание на комисията за подготовка на реформата в три заседания, проведени на 29 октомври, 4 и 9 ноември 1965 г., а от ЦК на БКП - на тридневен пленум продължил от 26 до 28 април 1966 г. ЦДА (Централен държавен архив), ф. 1 Б, оп. 34, а. е. 16, а. е. 30.
Това по-скоро сближава отколкото отдалечава България от Чехословакия, особено като се има предвид, че и в двете страни до повратната 1968 година има силни проруски традиции .
Близостта между България и Чехословакия е традиционна , макар че в двустранните отношения няма реципрочност. Българската страна е много по-заинтересова от връзките си с Чехословакия, отколкото обратното. Близостта се дължи на исторически фактори: традиционното присъствие на голям брой българи, които още преди Втората световна война работят (като градинари) или следват в Чехословакия, сътрудничеството между аграрните движения, благодарение на което Чехословакия приютява голяма група български земеделци след преврата от 9 юни 1923 г., участието на българските студенти и градинари в Словашкото въстание от август до октомври 1944 г. и в Пражкото въстание от май 1945 г.
В периода след Втората световна война българо-чехословашкото сътрудничество се запазва, мотивирано от общата съдба на двете държави, станали част от Източния блок, но най-важни вече стават отношенията между двете управляващи партии-държави: БКП и ЧКП. Двете страни реагират по подобен начин на смъртта на Й. Сталин, като през 1953-1956 г. извършат неголеми персонални смени в ръководството, без да засегнат общественополитическите структури. Избуялото интелигентско недоволство и в двете страни е задушено, а за баланс се създава една привилегирована и то не само в материално отношение социална прослойка. Запазват се и различията между Чехословакия и България, които произтичат от по-високото икономическо развитие на Чехословакия и по-големия демократичен политически опит на ЧКП. След Втората световна война сред главните потребители на произведените в България стоки са чехите и словаците, но българският износ за Чехословакия се състои главно от суровини .
В приятелските и взаимноизгодни отношения между България и Чехословакия през 1968 г. настъпва видимо охлаждане, предизвикано от въздействието на два процеса – първият се дължи на задълбочаващите се реформи в Чехословакия през първите осем месеца на 1968 г., а вторият на засилващата се българска критичност към ставащото в Чехословакия. В крайна сметка вторият процес взема връх и довежда до участието на България в интервенцията на Варшавския договор от 21 август 1968 г., въпреки че няма обща граница с Чехословакия (другите четири интервентки имат такава граница). Липсата на обща граница не пречи на българското ръководство да участва активно и в обсъжданията на “чехословашкия проблем” в Източния блок. Обстоятелствата, накарали българското политическо ръководство да вземе участие в интервенцията, начините, по който то се опитва да защити действията си пред българското общество, както и обществените реакции на интервенцията ще представи тази статия.
* * *
Българските дипломати в Чехословакия (от Посолството в Прага и от Генералното консулство в Братислава) внимателно следят започналите още през 1967 г. политически промени в Чехословакия. Указание за това те получават не само от Министерството на външните работи, а и от ЦК на БКП . Българският посланик в Прага Стайко Неделчев предупреждава и за нарастващото обществено недоволство в Чехословакия, провокирано от изключването от ЧКП на тримата писатели Лудвик Вацулик, Иван Клима и Антонин Лим и за отнемането на в. “Лидове новини” от Съюза на писателите . Още по-голям интерес в ЦК на БКП предизвикват информациите за пленумите на ЦК на ЧКП през октомври и декември и за посещението на съветския лидер Брежнев, чиято цел е била “да помирява чехословашките другари” . През декември 1967 г. шифрограмите на посланика от Прага вече са адресирани директно до Тодор Живков и са посветени почти изцяло на кризата в ръководството на ЧКП. Вероятно не е странно, че българските симпатии са на страната на остро критикувания и в крайна сметка отстранен от ръководството на ЦК на ЧКП Антонин Новотни .
Българското ръководство се успокоява, след като продължилият в началото на януари пленум на ЦК на ЧКП отстранява Антонин Новотни от ръководството на ЧКП и го заменя със словака Александър Дубчек. Получаваните от Прага сведения говорят, че новото ръководство продължава линията “за единство и братство на Чехословакия със СССР и КПСС и социалистическия лагер и за укрепване на международното комунистическо движение” . Още по-успокоително е сведението за личния разговор на българския посланик с Александър Дубчек, проведен още на 18 януари 1968 г. Дубчек уверява събеседника си, че след отстраняването на Новотни единството в ЦК на ЧКП е възстановено и не може да става дума за “курс на някаква промяна в досегашната линия на партията”, че решенията са били взети с “пълно единодушие” и с “голям ентусиазъм” – “много другари при пеене на интернационала са се просълзили и той самият не могъл да се въздържи” .
Промяната на първия секретар на ЦК на ЧКП се оказва не край, а начало на персоналните промени в Чехословакия. Много скоро привърженици на реформите заемат основните държавни постове: ген. Лудвик Свобода става президент, инж. Олдржих Черник – министър-председател, Йозеф Смърковски – председател на Националното събрание. Смяната на целия управляващ екип поддържа вниманието на българското ръководство, но не тревожи Тодор Живков, защото той не е забавил как се е утвърдил във властта едва след като е поставил “свои хора” в ръководствата на всички основни партийни и държавни институции . Тодор Живков не участва в първата международна среща на страните от Варшавския договор, която обсъжда положението в Чехословакия. Причината обаче не е подценяване на този проблем, а ангажиментът му с по-важни за България дела. Когато на 23 март 1968 г. лидерите на социалистическите страни се събират в Дрезден, Тодор Живков е на официално посещение в Турция, по време на което е подписана подготвяната в продължение на две години нова изселническа спогодба (предишната е от 1925 г.). Политиката на БКП към българските турци несъмнено е по-важна за Живков от положението в Чехословакия – двадесет години по-късно именно “турският проблем” ускорява и улеснява свалянето му от власт .
Обсъждането на “чехословашкия въпрос” в Дрезден става в присъствието на чехословашките представители, което им дава възможност да защитят своите реформи. В историческата литература са широко известни резките критики към чехите и словаците, отправени от полския лидер Владислав Гомулка и от източногерманския Валтер Улбрихт. Българските представители – Станко Тодоров, Живко Живков и Апостол Пашев, предпочитат да не заемат категорична позиция, а в духа на вече утвърдилата се в БКП практика да дадат на чехословашките представители съвет да последват примера на Тодор Живков: "В борбата за ликвидиране на последиците от култа към личността и нарушенията на социалистическата законност, партийното ръководство, оглавявано от др. Тодор Живков, намери в себе си сили да излезе срещу дребнобуржоазната мътилка, която беше обхванала част от интелигенцията и някои недоволници, особено из средата на неправилно репресираните дейци. БКП даде твърд отпор на тези нездрави явления и това беше от полза за прогресивното развитие на партията и нашето социалистическо общество."
Основната задача на българските представители в Дрезден е да проследят обсъжданията и да ги представят възможно най-пълно пред българското ръководство, за да може то да определи отношението си към чехословашките реформи . Това става на пленум на ЦК на БКП, проведен на 29 март 1968 г., след завръщането на Живков от Турция. Дискусията в ръководството на БКП говори преди всичко за духа на времето и за състоянието на партията. Най-ясна и категорична е позицията на един от старите партийни дейци Раденко Видински. След като изслушва отчета за работата на срещата в Дрезден той заявява: "Особено ми харесва и смятам, че е правилно заявлението, което другарите са направили, че ако Чехословакия не съумее да се справи с контрареволюцията, то ние сме длъжни да се намесим и да я спрем" . Тези думи отговарят изцяло на сталинисткото разбиране за “пролетарския интернационализъм”.
Доста по-конкретно е очертана опасността, която носят чехословашките реформи за българското общество, от отговарящия за интелигенцията Венелин Коцев. Този представител на новото поколение партийни дейци вижда пряка връзка между интелигентските вълнения в Централна Европа и раздвижването в България: “Сътресенията в Чехословакия и някои събития в Полша показват, че и днес, както преди 10 години в Унгария, контрареволюцията започва своето настъпление от средите на интелигенцията и някои политически неукрепнали среди на младежта... От всички сектори на изкуството най-лоша е политическата атмосфера в кинематографията. Новото ръководство начело с Филип Филипов е изолирано. Нездравите елементи държат партийната организация, те владеят Централния съвет на Съюза на кинодейците и се опитват да налагат своя линия на развитие на кинематографията... Прояви на напускане на класовите позиции има и в печата, вестник “Поглед”, телевизията... Напоследък сред младежта никнат някои клубове със съмнителна политическа репутация. Например в средата на март т. г. в Софийския университет е учреден дискусионен клуб на студентите физици. Статутът на този клуб е съшит от анархистични принципи. Програмата на клуба е политически объркана. В нея между другото се предвижда да се покани пред студентите представител на ЦК на БКП, който да даде обяснение защо има привилегии за кандидат-студентите - деца на активни борци против фашизма. На 25 март този клуб е провел първата си дискусия на тема добри ли са вносните филми. Участвали са 300 студенти и професори. Ръководството на клуба е поканило и група кинодейци - политически неиздържани хора. Там се е говорило, че трябва да се пуснат спрените български филми. Невъздържани, арогантни и ругателски изказвания са направили и Васил Цонев, Тодор Андрейков, Александър Александров и други.”
Както се вижда, в ръководството на БКП тревога предизвикват дори и такива умерени искания на студентите, като среща с представител на ЦК на БКП, който да им обясни някои несправедливи правила. Но Венелин Коцев не се задоволява с даването на информация, но предлага и мерки: "Особено необходимо е да се прегледат внимателно кадрите във висшите учебни заведения и се извадят оттам ония, които са доказали своята политическа непригодност. Възпитанието и обучението на студентската младеж трябва да бъде поверено на хора, предани на делото на партията и социализма." Предлаганата нова проверка на “политическата пригодност” на преподавателските кадри връща българското общество към периода от края на 40-те и началото на 50-те години, когато е осъществена политическата чистка в образователната система.
Пространният откъс от изказване на В. Коцев на пленума на ЦК на БКП от 29 март 1968 г. илюстрира истинската причина за загрижеността на "братските" комунистически партии от събитията в Чехословакия – че може да изпуснат контрола върху интелигенцията. Действително през 1968 г. и в България студенти и преподаватели поставят под въпрос такива основни за властта положения като: ръководната роля на партията, специфичната цензура (в България тя се изразява по-скоро в автоцензура), правото на свободна творческа изява. Въпроси, на които при съществуващата политическа система трудно могат да се дадат приемливи за властта отговори.
Изказването на друг член на ЦК на БКП – Делчо Чолаков показва, че консервативните настроения в ръководството на КП са преобладаващи. Чолаков не само предлага драстична намеса във вътрешните работи на Чехословакия, но и показва пълно пренебрежение към евентуалните й международни последици: "И ние сега не бива да се пазим от всякакви груби мерки в Чехословакия, каквито в Унгария се взеха, за да не пишат на Запад, за да не кажат, да не рекат и т. н. Те ще полаят, па ще млъкнат, а ние няма да загубим Чехословакия... Вярно е, че ще навредим малко на международното комунистическо движение, но все пак по-малка ще бъде пакостта."
Единственото по-умерено изказване е на Митко Григоров, който представя БКП в редакцията на международното списание "Проблеми на мира и социализма". Той охлажда страстите с информацията, че не всички комунистически партии са толкова критични към чехословашките реформи. В групата на "разтревожените" от чешките промени в редакцията на списанието са българите, "съветските другари", "представителите на унгарската и полската компартии", но западноевропейските комунисти подкрепят "намаляването на ролята и ликвидиране на партийното ръководство ... че партията няма право да се намесва и налага хора в съответните сектори на икономиката, културата и обществения живот” . Но Григоров е в позицията на попаднал в немилост и неговите думи се възприемат с голяма доза подозрение.
Несъмнено обаче най-голямо значение за определянето на българската позиция към "Пражката пролет" има Тодор Живков. Въпреки че не е присъствал на Дрезденската среща, той вече е определил своето становище. Още на 6-7 март, тоест повече от две седмици преди обсъжданията в Дрезден, на заседание на Политическия консултативен съвет (ПКК) на Организацията на Варшавския договор (ОВД) в София Тодор Живков разговаря с Л. Брежнев и А. Косигин. Тогава по думите на Живков: "изложих нашата тревога и необходимост да се направи всичко възможно, в това число да отидем и на риск, но да не позволим в Чехословакия да се развихри контрареволюция и да я загубим. Какво значи Чехословакия? Чехословакия е в центъра на социалистическия лагер, държава с голямо относително политическо и икономическо тегло в социалистическата система. Ние заявихме категорично пред др. Брежнев и др. Косигин, че трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии." Дали тези думи могат да се възприемат като едно от първите предложения за използване на военна сила за спиране на реформите в Чехословакия? Струва ми се, че отговорът е по-скоро отрицателен, защото целта на Живков е била да затвърди традиционния си образ на верен и сигурен съюзник на Съветския съюз. За това говори както започналото реформиране на българската икономика, така и липсата на военна подготовка за интервенция по това време. Така или иначе, още на този ранен етап, макар и в тесен състав, Живков декларира българската готовност да се решава с оръжие един политически проблем в отношенията между държавите от Варшавския договор. Но глаголната форма, употребена от българския “партиен и държавен ръководител” демонстрира ясно готовността му за българско участие в евентуалния акт на намеса.
Прави впечатление и друго – този разговор за Чехословакия се води без участието на чешките и словашките комунисти, въпреки че присъстват на заседанието на ПКК в София (този факт напомня на събитията, станали 30 години по-рано на Мюнхенската конференция). Официалната позиция на Софийската среща е по-различна. В нея се говори за "подкрепа на новата линия на ЧКП", макар и със забележката, че ЧКП трябва "решително да ограничава ръста и активизацията на антикомунистическите и антисоциалистическите сили в страната" . Като се има предвид разговора на Живков с Брежнев в началото на март, става ясно, че усилията на представителите на ЧКП две седмици по-късно в Дрезден да убедят съюзниците си в демократичния характер на промените, до голяма степен са били обречени на неуспех.
В своето заключително изказване пред ЦК на БКП на 29 март 1968 г. Тодор Живков осъжда ставащото на Чехословакия още по-категорично: "Там действат западните централи. В Чехословакия, както и в Полша, голяма роля играе ционизмът... Това е дело на югославското ръководство, което се опитва чрез Румъния, Полша и Чехословакия да създаде в нашето семейство свое обединение. Няма нужда да прилагаме сталинските методи от миналото, но ние трябва да приложим такива методи, че да внесем ред и в Чехословакия, и в Румъния, а след това да внесем ред и в Югославия." Позицията на Живков потвърждава консервативните нагласи в ръководството на БКП, като допълнително разширява обхвата на желаната намеса – не само в Чехословакия, но и в другите социалистически страни със самостоятелни позиции: Румъния и Югославия. Особено характерно е обяснението, че реформите не са опит за решаване на вътрешни проблеми, а плод на външно влияние, което идва от Запада, но и от “ционизма”. “Ционизмът” е новият враг в Източния блок, появил се след Шестдневната Арабо-израелската война от юни 1967 г. и посочен като основен виновник за студентските бунтове в Полша, съвпаднали по време със срещите в София и Дрезден.
Опитът за демократизация в Чехословакия оказва влияние върху българското общество в две посоки. Едната се изразява в новото раздвижване сред интелигенцията. Под влияние на идващите от Чехословакия вести през 1968 г. българската интелигенция създава нови печатни издания (такъв е вестник “Литературни новини”) и дискусионни клубове (главно сред студентите). В другата посока са действията на държавното ръководство. Тодор Живков, който е едновременно министър-председател и първи секретар на ЦК на БКП, има възможност да избира между двете позиции – следването на чехословашките икономически и политически реформи или предпазването от последиците им. Въпреки икономическата логика, която диктува продължаване на реформите, Живков не се колебае да предпочете спирането им, защото ставащото в Чехословакия изглежда много по-опасно за системата.
Още на 26 март 1968 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение, с което налага строга цензура върху отразяването на ставащото в “братска” Чехословакия. В решението се пояснява, че информациите за събитията в Чехословакия могат "2. да се разработват само от БТА и в. "Работническо дело" и да се предоставят за ползване от целия печат, радиото и телевизията... Засега да се избягва публикуването на полемични статии без специално съгласие на ЦК на нашата партия. На страниците на нашия печат да не се дава място на прояви, изказвания или статии, които имат десен или контрареволюционен характер; 3. МВнР и другите държавни органи да обърнат по-голямо внимание върху дейността на чехословашкото посолство и на пребиваващите в нашата страна чехословашки граждани за спазване на дружеските взаимоотношения, които съществуват между нашите две партии и страни и за избягване на нежелателни за България информации за събитията в Чехословакия; т. 4. Възлага на Секретариата на ЦК на БКП и на съответните правителствени органи, в духа на разискванията на Дрезденското съвещание, да обмислят и предложат на Политбюро допълнителни мерки за подобряване работата на партията с интелигенцията, младежта и по-специално студентите; за преподаването във ВУЗ и работата с преподавателския състав в тях;... т. 6. Да се проведе специален инструктаж с главните редактори на вестниците, радиото и телевизията по събитията в Чехословакия." Това решение наподобява силно ограниченията, налагани при отразяването на ставащото в Полша и Унгария през 1956 г. Също както и тогава, цензурните ограничения засягат не само българските медии, а и действията на чехословашките институции и граждани в България.
Официалното виждане на ЦК на БКП е изразено в брошурата “За срещата на партийните и държавни ръководства на някои социалистически страни в Дрезден” . Тя е предназначена за партийните организации и медиите, а целта е тезите в нея да се лансират и наложат в българското общество.
В ситуацията на нарастваща враждебност на българското политическо ръководство към реформите в Чехословакия идва времето на предварително договореното официално посещение на Тодор Живков в Чехословакия. То не може да бъде отложено, защото срокът на Договора за дружба, сътрудничество и взаимопомощ изтича. Посещението е договорено за 23–26 април 1968 г. и е внимателно подготвено от българска страна. На делегацията е предоставена значителна по обем информация за миналото на българо-чехословашките отношения, но и за политическите промени в Чехословакия, съпроводени с подробни данни за новите чехословашки политици . Официалното подписване на договора силно разочарова българската делегация, защото става без какъвто и да било медиен интерес . Посещението обаче е използвано от Тодор Живков, за да добие лични впечатления за ставащото в Чехословакия и най-вече за водещите чехословашки фигури.
Срещата на Живков с Дубчек е проведена на 23 април, още в първия ден на посещението. Тя е първа за двамата. Дубчек подробно обяснява неизбежността на реформите, предизвикани от вътрешнопартийните и обществените проблеми: липсата на реабилитация на репресираните от периода на “чистия сталинизъм”, лоша работа с профсъюзите, с младежките организации, ограничените права на словашките органи. Той защитава изцяло персоналните промени и новата Програма за действие на ЧКП . Докато Живков още в началото на разговора заявява убеждението си, че чехословашките реформи не са нищо повече от повторение на събитията от 1956 г.: “Искам да ви уверя, че ние желаем да ви разберем, защото ние също имахме такива събития преди 12 години” . Така Живков демонстрира, че не иска или не може да разбере принципната разлика между умерената десталинизация в България през 1953-1956 г. и дълбоката системна реформа, насочена към демократизация на социалистическата система, извършвана в Чехословакия през 1968 г. По-нататък тримата (в срещата участва и премиерът О. Черник) разговарят по икономическите преобразования в двете страни, при което Живков с гордост заявява: “Доколкото знам, нашите системи са сходни по принцип”, но не пропуска да припомни и българската отлика: “У нас цензура няма, но има строг контрол и здраво държим” . Разговорът между българския и чехословашките политици показва, че те говорят на различни езици, а само си дават вид, че говорят едно и също. На следващия ден – 24 април, Живков посещава Братислава, за да разговаря с Васил Биляк. В този втори разговор събеседниците се разбират много по-добре, може би защото България и Словакия са по-слаборазвити, а и Живков изразява симпатии към плановете за федерализация на Чехословакия. В края на разговора Живков отново напомня за основната политическа цел на визитата: “Нашата тревога е тревога на приятели, на комунисти, на братя. Продиктувана е изключително от чисто интернационално чувство.” И за разлика от разговора в Прага, в Братислава той получава разбиране от страна на словашкия лидер.
Спомените на участници в посещението на Живков в Чехословакия показват, че предварителната нагласа в българската делегация е била, че “Дубчек е ревизионист и че в страната се извършва контрареволюция и реставрация на капитализма” . Това обяснява защо Дубчек и Черник не могат да убедят Живков, че целта на чехословашките реформи е да бъде подобрен и заздравен социализмът. Всъщност отношението на българската делегация към Дубчек се променя, но не в положителна посока. След завръщането си в България Живков му дава следната характеристика: “Дубчек може и да е честен човек, но той е със слаб характер, станал е пленник на противници на социализма и на Съветския съюз.”
Две седмици след посещението на Тодор Живков в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев кани в Москва четирима източноевропейски лидери за разговори по “чехословашкия проблем”. На 8 май Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка пристигат, за да обсъдят международното положение и проблемите на комунистическото движение. За разлика от срещата в Дрезден обсъждането на положението в Чехословакия и действията на ЧКП става без чехословашките представители (те са в навечерието на националния си празник на 9 май), което несъмнено дава по-голяма "свобода" в дискусиите.
В партийните среди в България се говори, че резултат от това съвещание е вариантът за разрешаване на "Чехословашкия проблем" с военна сила, който е бил разпратен от Л. Брежнев до ръководителите на 4-те партии през май 1968 г. "за съгласуване" . По неизвестни причини в ръководството на БКП още преди 21 август се говори за "вариант Тодор Живков", но въпреки че Живков подкрепя всички предложения на Брежнев, той едва ли би могъл да бъде негов автор .
Политическият резултат от срещата на петимата партийни лидери в Москва е новата международна среща във Варшава, на която е поканена и ЧКП. Поканата е обсъдена от Президиума на ЦК на ЧКП на 12 юли, но не е приета, заради обществените подозрения в Чехословакия, че ръководството на ЧКП е склонно към съглашателство с Москва. Отказът на ЧКП не отменя планираната среща, а затвърждава единството в блока на петте партии – КПСС, ПОРП, ГЕСП, УСРП и БКП. Известната с особените си позиции Румънската КП не присъства на срещата в Дрезден и след това не е канена .
Варшавската среща на ръководителите на петте комунистически партии е проведена на 14 и 15 юли 1968 г. в доста променени обществени нагласи в Чехословакия – след появата на манифеста “Две хиляди думи” на Вацлав Вацулик, който предупреждава чехословашкото общество за опасностите пред реформите. Във Варшава представителите на петте партии разглеждат "Пражката пролет" главно от гледна точка на влиянието на реформите върху собствените им страни и върху ОВД като цяло. Проличава по-ясно и различният подход към събитията. Владислав Гомулка е най-силно засегнат от това, че чехите говорят "за реформация на социализма, говорят за "нов модел на социализма", за "демократичен социализъм. Ясно е обаче, че този лозунг противопоставя Чехословакия на всички други социалистически страни, т. е. ние в Чехословакия искаме да строим демократичен социализъм, а навсякъде другаде той е диктаторски, тоталитарен социализъм." Валтер Улбрихт е категоричен в необходимостта от намеса: "Изходът може да бъде намерен съвместно с държавите, които граничат с Чехословакия" . Единствено Янош Кадар вижда възможност “да се помогне на позитивните сили, които има в Чехословакия. Въпросът се състои в това на кого и как да се помогне" .
Тодор Живков не се колебае коя от изразените позиции да подкрепи. Той започва изказването си с думите: "Българската делегация е съгласна с оценките, които др. Гомулка и др. Улбрихт дадоха на сегашното положение в Чехословакия. Нашата делегация обаче не е съгласна с оценката и изводите, направени тук от др. Кадар". След което продължава: "всички ние, които сме се събрали на тази среща, носим историческа отговорност за съдбата на социализма в Чехословакия... Това не е вътрешен чехословашки въпрос, това засяга всички нации, цялата социалистическа общност, нашата обща отбрана, Варшавския договор". И завършва: "Без нашата решителна подкрепа здравите сили в страната трудно ще се организират. Нещо повече, отчитайки реалната обстановка може да се каже, че е почти невъзможно тези сили да се организират без такава подкрепа. Здравите вътрешни сили трябва да почувстват нашата решителна помощ, помощта на нашите партии, помощта на нашите страни, помощта на нашите въоръжени сили, помощта на Варшавския договор" . Думите на Живков не оставят място за съмнение в българската решимост за намеса, включително и военна.
Изказването на Живков съдържа и програма за по-нататъшните действия: "В Чехословакия трябва да се създаде революционно работническо-селско правителство, което да възстанови диктатурата на пролетариата като висша форма на демокрацията. Със специален документ трябва да се забранят всички контрареволюционни центрове и организации, да се направи всичко възможно извънредният конгрес да се отложи и да се възстанови и укрепи ЧКП като марксистко-ленинска партия, като ръководна и направляваща сила в братска Чехословакия." Докато на срещата в Дрезден се говори за опасността от страна на антисоциалистическите сили, противопоставящи се на ЧКП, четири месеца по-късно във Варшава главната опасност вече е ревизионизмът на самата ЧКП. Естествено следващият извод е, че тя не може сама да се справи и че трябва да й се "помогне" отвън ("да действаме при тези условия не е намеса, а наш интернационален дълг"), от страна на съюзниците й от Варшавския договор.
Официалният резултат от Варшавската среща е Писмото на петте комунистически и работнически партии до ЦК на ЧКП. То предизвиква негативна реакция не само по света, а и в Чехословакия, за което свидетелстват българските дипломати . Варшавската среща без участието на ЧКП и последвалото я писмо на петте партии демонстрира, че чехите и словаците няма да бъдат оставени да осъществяват реформите си без съгласието на останалите страни от Източния блок. На някои странични наблюдатели ситуацията напомня конфликта между Коминформбюро и Югославия през 1948 г.
Оценката за дейността на българската делегация на Варшавската среща в състав Тодор Живков, Станко Тодоров, Борис Велчев и Пенчо Кубадински е дадена на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 16 юли 1968 г. Пленумът изцяло подкрепя изказването на Тодор Живков и писмото на петте партии . Важността на ставащото в Чехословакия кара Политбюро на ЦК на БКП да свика нов пленум на 24-26 юли 1968 г., на който за последен път колективно се обсъжда "Пражката пролет `68". Както показва работата и на това заседание, колективно не значи разнообразно. Оценката се изразява в осъждане на позицията на ЧКП, изложена в отговора на Писмото на петте и на опитите на ЧКП да свика международна комунистическа среща. Следвайки оценката на в. “Правда” ръководството на БКП приема, че ЧКП "се опитва да ни заблуди, че в Чехословакия няма контрареволюция... да печели време за отдалечаване на Чехословакия от Съветския съюз и Варшавския пакт, на конгреса да изберат ревизионистично ръководство" . Официалният български отговор възпроизвежда позицията на ръководителя на БКП Живков, заета във Варшава, като най-близък и верен съюзник на КПСС, подкрепящ безрезервно всяко решение на Леонид Брежнев .
Лятото на 1968 г. в Източна Европа се оказва време не за почивка, а за активна дейност. В България най-важното международно събитие е откритият на 28 юли в София Девети международен фестивал на младежта и студентите. Още при подготовката му българските организатори се тревожат за влиянието, което членовете на чехословашката делегация могат да окажат върху българската младеж. Затова те следят внимателно състава на чехословашката делегация и не допускат в България групи , които не са проверени и чийто външен вид не отговаря на строгите социалистически критерии за външен вид . В българския печат е публикувано и съобщението на БТА от 31 юли 1968 г. под заглавието “Опит да се помрачи атмосферата на фестивала”, в което остро се критикува поведението на чехословашката група.
В общата оценка за младежкия фестивал специално място заемат критиките към чехословашките представители: “Ръководителите на чехословашката делегация не криеха, че тяхната основна цел е да използват фестивала, за да популяризират политиката на новото чехословашко ръководство... За тази цел използваха както най-масови прояви, така и всички дискусии и семинари... И при официалните изказвания и особено в личните контакти чехословашките делегати говореха преди всичко за грешките на старото партийно ръководство, под една или друга форма намекваха за намеса в техните вътрешни работи, отричаха, че контрареволюционните сили представляват заплаха за социализма в тяхната страна, развиваха мъгляви теории за конфликта на поколенията, за ръководната роля на партията по отношение на младежките съюзи (в Чехословакия щяла да бъде създадена конфедерация на младежките съюзи), които щели да работят под ръководството на Националния фронт и навсякъде подчертаваха необходимостта социализмът да бъде съчетан с пълна демокрация и свобода както у тях.” По време на фестивала чехословашките представители са наблюдавани внимателно и от българските служби за сигурност .
В началото на август 1968 г. в хода на чехословашките реформи отново се намесват петте страни от Варшавския договор. След двустранната среща на 1 август между представители на КПСС и ЧКП в Черна на Тиса , на 3 август в Братислава се срещат представители на комунистическите партии от петте страни с ръководството на ЧКП. Позицията на българската делегация е в пълно съгласие с вижданията на останалите четири и подкрепя официалното комюнике . Българските критики към чехословашките реформи не са тайна за чехословашките власти, които неколкократно протестират срещу различни публикации в българските вестници, повтарящи измислици за западногерманска намеса или за американски танкове .
* * *
В следващите дни на август интересът вече се насочва не към политическите преговори, а към подготовката на военната интервенция. Тъй като България няма пряка граница с Чехословакия, тя подготвя две мотострелкови полка – Елховският и Маришкият, с 2164 души личен състав за включване в съветските войски. На 21 юли полковете са закарани до военноморската база Атия (южно от Бургас), откъдето са качени на съветски военнотранспортни кораби и откарани в Западна Украйна, на границата с Чехословакия. В нощта на 20 срещу 21 август те са вдигнати по тревога и достигат до Банска Бистрица в Словакия, където охраняват местния ретранслатор и пътя за град Зволен .
Повече от месец след началото на интервенцията българският военен министър армейски генерал Добри Джуров докладва пред Политбюро на ЦК на БКП за българското участие. В Докладната записка от 30 септември 1968 г. се съдържа конкретна информация и за съпротивата на словаците – те организират барикади по пътищата, замерят колоната с камъни, създават нелегални организации и изразяват несъгласие с интервенцията в пресата (характерно е заглавието на една от статиите “Победени, но не покорени”) . Българските войски дават само една жертва – младши сержант Николай Цветков Николов убит на 9 септември 1968 г., когато се е опитал на автостоп да стигне до Карлови Вари . Двама български войници Константин Петров Стоянов и Петър Димитров Иванов се опитват да избягат и да се присъединят към чехословашката съпротива, но не успяват и са заловени . Само един от българските войници, участвали в интервенцията много по-късно разказва за преживяното , но публикуването на неговите спомени съвпада с началото на прехода в България и се губи във вълната от критични публикации, характерни за онова време. Съветската оценка за българското участие в интервенцията се изразява в награждаването на почти една осма (250 войници и офицери) от двата полка с ордени.
Официалните сведения, които българското политическо ръководство получава от Прага, както и реакцията на чехословашкото посолство в София показват съвсем ясно, че не само обикновените чехи и словаци, но и представителите на ЧССР и ЧКП се противопоставят на интервенцията . За разминаването между предварителните намерения и реалностите говори и това, че българските вестници са принудени да сменят заглавията на съобщенията си за интервенцията, след като интервентите не успяват да създадат ново чехословашко правителство, готово да поеме отговорността за поканването на войските на ОВД . Интервенцията силно влошава и отношенията на Балканите, където се оформя още една разделителна линия – този път вече между България и социалистическите Румъния и Югославия .
Пропагандните центрове в България полагат големи усилия да защитят интервенцията. Те подготвят “Бяла книга” с материали на българските кореспонденти в тираж от 30 хиляди екземпляра, организират многобройни публикации в основните български вестници със заглавия от рода на: “Варшавският договор – братски договор за братска помощ”, “Интернационализмът в действие”, “Суверенитет истински и суверенитет лъжлив”, “”Новият модел” на социализма и контрареволюцията в Чехословакия”. Радио София излъчва 12 материала за Чехословакия за времето от 10 септември до 3 октомври 1968 г., а телевизията – документални кадри,