Диктаторът

Останах няколко дни в хотела, след което събрах смелост да отида в „Холидей Ин“ и най-после да се срещна с Мерна. Нямах никаква идея как да ѝ се представя, нито какво да споделя с нея. Не знаех дали въобще ще ме приеме. Все още бях господин Никой.

Всъщност всичко зависеше от Ивон. Надявах се нещичко да ѝ е споменал за мен.
На рецепцията на хотела ѝ ми казаха, че е изляза рано и е вероятно да се върне към

обяд. Служителят се колебаеше да ми даде допълнителна информация. Тогава извадих международната си журналистическа карта и се оправдах с намерението да я интервюирам. Забравил бях, че съм в Йордания за организиране на медийна среща, но имаше време за всичко. Засега трябваше да преодолея бариерата между себе си и Мерна.

Все още беше много рано. Дали трябваше да отложа срещата за утре? Или да се върна по-късно в хотела? Изпитвах голямо желание да говоря с нея! Боже, та тя бе толкова близо до мен! Реших да я видя още същия ден. Никакво отлагане!

В близкото кафене поисках кафе и наргиле и извадих бележника си. Написах заглавието „Диктаторът“. Нямах никакви намерения да пиша мемоари, но не исках да забравя някои личности, които бяха оставили дълбоки и трайни следи в душата ми.

Някога ходех често на гости при чичо ми Абдалла. Скуката и многото свободно време ме караха несъзнателно да се отбивам у тях.

Чудех се как така името на чичо ми е свързано с милостивия бог, а самият той бе толкова суров и жесток към членовете на семейството си.

Обичайно го намирах легнал мълчаливо, да пуши или чопли семки. Разменяхме кратки реплики и се насочвах директно към братовчед ми Исам. Намирах го да учи. Поради заетостта си със странични работи, Исам се възползваше от всяка свободна минута да учи, за да подобри успеха си в училище. Помагах му, колкото мога, най-вече по математика. Напоследък наблягахме на приложенията на питагоровата теорема.
След час, докато бяхме потънали в решаването на текстови задачи, чух нещо да пада и да се чупи в кухнята. След миг бях свидетел на неудържим скандал. Не вярвах на очите си.

Чичо ми през това време беше в банята. Миришеше на изпражнения. Не беше успял дори да си избърше задника, когато разбрал, че някакъв съд се чупи.
За секунди изскочил и извадил колана от панталона си. Очите му бяха червени, чертите на лицето му – обтегнати. Видях го да хапе устните си. Беше обхванат от необяснима злоба и истерия. Започна да налага жена си с колана.

Не знам как успяхме тогава да я спасим. Като ни видя да ѝ помагаме, той се опита да нападне и нас, сякаш имайки желание да докаже мъжеството си пред безпомощни жени и деца.

Чичо изпитваше респект към баща ми. Винаги внимаваше с действията си в негово присъствие. Може би затова тогава успях да спася членовете на семейство му от допълнителни разправии и бой.

– Кога ще умре? Боже, моля те, прибери го при себе си! – чух Исам да шепне. Плашеше се да не бъде чут от звяра.

Все пак чичо ми усети, че е преминал всички граници, при положение че и той самият е счупил други съдове.

Не разбрахме как и кога бе успял да счупи ръката на жена си, която викаше от силна болка и страх.

Излязох оттам и викнах с пълна сила:

– Чичо, мамицата ти! Да пукнеш дано, колкото се може по-рано! Не си достоен мъж.

– Как може да ме ругаеш, Адам!

– Какъв мъж си ти? Ако си толкова силен и смел, излез да се разберем като мъже, кучи сине!

Самият аз не знаех какво правя. Напълних дланите си с камъни и хвърлих първия към прозореца на спалнята му. Естествено, счупих стъклото. Тогава комшиите ни заобиколиха, а горката жена не спря да вика от болка, въпреки предупрежденията на чичо ми.

Скоро пристигна баща ми, за да въведе ред в този дом. Татко много добре знаеше нрава на брат си и винаги решаваше проблемите тихо и спокойно, но този път не можех да повярвам на очите си. Баща ми удари звяра силно през лицето и щяха да се избият помежду си. Само намесата на съседите предотврати по-нататъшно развитие на скандала.

– Нека я заведем в болница! Не може да се чака, много я боли и страда – викна баща ми разтревожен.

Помогнахме на клетата жена да стане. Съседките ѝ вдъхнаха кураж. Тя едва се успокои и престана да плаче. Сестра ми Абир също се притече на помощ и тръгнахме към спешното отделение на регионалната болница.

Баща ми съобщи на дежурния лекар за трагичния случай, а той се обади на полицая, за да установят причините и детайлите по отношение на тази грозна родна картинка.

– Кой ще отговаря пред властите, господа?

– Баша, аз ще отговарям в качеството си на девер.

– Къде е твоят брат? Къде е съпругът?

– На работа, господине. Тя е паднала, докато чистела дома си.

– Глупости, паднала! Вие за идиоти ли ни смятате?! По лицето ѝ много ясно се виждат следи от удари. Ако не признаете и продължавате да прикривате истината, ще ви тикна всички в пандиза.

– Баша, боже господи, нали знаете нашите традиции и обичаи!

– Веднага искам да разбера кой е подредил Фатма по този жесток начин?

– Баща ми го направи, господин полицай, баща ми – каза Исам и плахо се приближи към офицера.

Тогава баща ми се намеси и поиска да освободят Исам от ролята на свидетел, за да избегне разправия и отмъщение от чичо.

Татко ми тръгна с офицера, за да даде сведения в друго отделение на болницата.
Бързо решиха проблема като накараха чичо ми да подпише декларация, че ще престане да използва насилие спрямо жена си. Това бе единственото наказание, наложено срещу звяра. Сякаш с това биха освободили всички демони, спотаени някъде в гънките на тъмната му душа.

Няколко дни по-късно хората още не бяха спрели да обсъждат случката. Странно бе как мъжете от махалата оправдаваха поведението на чичо ми. Смятаха го за герой и мъжага, който заслужава почит и уважение.

Така е по тези географски ширини. Има много тайни, които ще останат скрити...
Фатма, жена и домакиня със счупена ръка и наранена душа, се чудеше как да продължи жизнения си път. Въпреки всичко, животът продължаваше и при това нямаше голям избор пред никого.

Чичото, известен с мръсния си език, започна да нарича жена си с неприлични епитети, като: „Кучко мръсна!“, „Курво!“ и подобни.

Единствената им дъщеря, Мариам, трепереше от страх всеки път, когато погледнеше баща си в очите. За нея той вече не представляваше онази желана и сигурна крепост, както по-рано. Беше сигурна, че той е способен да я нападне по най-незначителна причина.

Вечерта решихме да посетим семейството на чичо ми. Баща ми искаше да изглади нещата. Страхуваше се от допълнителни действия от страна на брат си. Чувстваше се отговорен и усещаше, че има някаква възможност да превъзмогне последствията от скандала.

В началото чичо ми ни посрещна студено, но скоро се отпусна. Явно бе усетил, че е прекалил и е време да сложи край на семейната свада. Макар да беше доста обиден от татко, който го удари и издаде пред полицията, в името на спасяването на младия Исам. Чичо ми обеща да не се пали за щяло и нещяло, да стане търпелив. Обеща също да не прибягва до насилие.

По някое време той се обърна към мен и викна:

– А ти, Адам, как можа да ме ругаеш и да хвърляш камъни по дома ми?! Това е недостойно, момче!

– Прощавай, чичо! Както виждаш, ние сме кибритлии, лесно се палим. Обещавам да не се повтори!

Пихме кафе, ядохме сладкиши. Чичо ми бе поръчал вкусна баклава, богата с шам фъстък.

През това време Исам се обърна към мен и прошепна:

– Как ми се иска да продължи това време, откраднато от скапания ми живот, Адам!

Усмихнах му се в опит да му вдъхна кураж, за да може да се пребори с реалността.
Единствено Мариам остана с наведена глава през цялото време. Не погледна в очите нито един от нас.

Когато станахме да си тръгваме, чичо ми отиде да се изкъпе. Изведнъж къщата им потъна в тишина и покой, всички бяха готови за сън, а той – изкъпан и обръснат, влезе усмихнат в спалнята и издърпа Фатма за здравата ръка. Тя оказа известно съпротивление:

– Не разбирам, през деня ми чупиш ръката, а през нощта искаш да ме изчукаш?!

– Какви са тия приказки, Фатма? Прогони тези мръсни мисли от главата си, скъпа! Ела, жено, така те жадувам!

Фатма се съблече под завивките. Спомни си, че някога го е обичала страстно, най-вече през първите години от брачния им живот.

Определено е имало красиви и романтични мигове помежду им, но как така той се е превърнал в звяр и диктатор?!

Набързо влезе в нея, набързо се изпразни в утробата ѝ, издаде познатите звуци и тежки въздишки. Обърна се по гръб, прозя се и протегна широко ръцете си. Избърса се, облече широката носия и заспа. Още преди тя да му пожелае „Лека нощ“, той шумно хъркаше.

 

* * *

Тя беше. Не можех да я объркам с нито една друга жена.
Благодаря ти, Ивон!

Видях служителят да ѝ обяснява нещо и да сочи към мен, докато чаках във фоайето на хотела.

Беше облечена с широка тюркоазена блуза и черен панталон, които показваха стройно спортно тяло.

Дори тук, в Йордания, тя се възползваше от всяко свободно време, за да тича.

Сякаш ток ме удари. Така ми се искаше онзи миг да продължи цяла вечност. Бяхме на няколко стъпки разстояние, а по лицето ѝ прочетох изненада. Може да е отегчена от любопитни и досадни мъже като мен. Може би е питала: „Кой си ти? Върви по дяволите!“ Но не съм бил прав. Сърцето ѝ в онзи момент, за мой късмет, говореше друго:

– Ти ли си Ади, мъжът, който настоява да се запознае с мен? Ти ли си мъжът, който е готов да замине в Баку, за да се срещне с мен? Мислех, че романтиците са ценна монета и рядко се срещат.

Значи Ивон не ѝ бе спестил нищо. Тя беше запозната в най-малки подробности с моите чувства и намерения.

– Да, Мерна, аз съм мъжът, който е стоял с часове пред портрета ти в Брюксел.

Засмя се доволна, бузите ѝ почервеняха, вероятно от вълнение и неудобство.

– Защо аз, Ади? Наоколо има толкова много жени! Можеш по всяко време да се срещнеш с красавици на модните подиуми в европейските столици.

– Когато видях лика ти за пръв път, видях слънце, застанало на челото ти, а сега виждам засрамена красавица, виждам луната да придружава сянката ти.

Нямаше как думите ми да не са ѝ повлияли. Всъщност бях доста искрен в онзи момент.

Тя бе изумена от моята изповед, а и бе предразположена, още отпреди да се видим. Излъчваше такава женственост и не можах да се въздържа. Исках да споделя с нея своите вълнения преди да ме напусне вдъхновението.

– Ще пием ли кафе, Мерна?

Тя веднага поклати глава в знак на съгласие, без да сваля усмивката си през цялото време.

– Как е възможно един плакат така да ти въздейства? Аз съм съвременна жена, която търси себе си в това забързано време.

– Мерна, не съм се срещал досега жена с толкова спонтанност като теб. Твоето присъствие, реакциите ти и тази скрита тъга на лицето ти... Ти си друг разказ, какъвто не познавах, макар да съм прочел много. Не зная дали съм напълно прав.

– Но ти не ме познаваш! Такива първични впечатления често са продукт на въображението. Вероятно аз съм различна от първоначалната ти представа за мен. Не съм идеалната жена, имам доста недостатъци, ядосвам се, нервирам се и избухвам.

– И се подстригваш така, сякаш искаш да отмъстиш на целия свят!

– Напротив, исках да отмъстя на себе си. Знаеш ли, Ади? Хванах ножицата и я пуснах на воля да се движи между кичурите ми. Направих го след като се разделих с един мъж. Изгоних го от живота си, а той много държеше на мен, много ме обичаше. Сигурно все още е влюбен в мен. Наранихме се взаимно и това бе моята реакция. Между другото, косата ми е оформена сега. Да беше ме видял тогава!

– Моля те да ме наричаш Адам. Държа на името си и се гордея с него.

– Изглеждаш сигурен в себе си. Не ти липсва самочувствие. Такъв ли си винаги?

– На теб също не ти липсва самочувствие. Такава ли си през цялото време? Къде са ти червилото и гримът?

– Вече знаеш, никога не ги използвам. Уау! И това ли забеляза? Честно казано, навиците ми създават много грижи с началниците. Те често ме принуждават да използвам грим и нямам голям избор, но онзи плакат излезе много сполучлив без грим и червило.

– Това ме привлече към теб. Можеш да си представиш как съм застанал пред плаката с твоя лик, часове наред, без да помръдна. Вълнуваше ме единствено въпросът: Коя си ти и как неочаквано се появи в живота ми? Не беше прост плакат посред пътя, разбираш ли?

Засмя се и прошепна:

– Ти си поет, Адам!

– Приемаш ли поканата на поета за вечеря?

– А ти приемеш ли поканата да дойдеш утре с мен в Петра? Утре е последният ми професионален ден. Приключваме снимките и вечерта се очаква да напусна Аман, но предвид обстоятелствата, мога да отложа заминаването с няколко дни.

– Стига да кажеш, мога да дойда с теб до края на света.

Говорихме на всички възможни езици, даже и на арабски. Разбирах я, сякаш космически език ни свързва. Кръжахме високо, сами, без никой да ни притеснява.
Мерна бе Адам Алтамими в женския му образ. Тя бе изгубената ми душа. Намерих я по никое време, когато имах нужда да възвърна своята човечност.

Мерна, продължавам да боготворя името на тази жена.

Тръгнах рано сутринта към каменния розово-червеникав град Петра, който някога е бил център на набатеите и важна точка на древните търговски маршрути, но в момента бе с единствен маршрут към света на Мерна.

Толкова беше горещо! Климатикът в автобуса не успяваше да облекчи особено това чувство. Може би единствено аз, поради разбираеми причини, страдах от жегата. Автобусът мързеливо изяждаше разстоянието, оставаха двеста, сто и петдесет, сто, петдесет километра.

Стигнах към обед. Изведнъж се намерих между високи планини, в една местност, която бе успяла да напише достойни страници в историята на Изтока. Очаквах втората ароматна среща с избраната.

След като преодоляхме успешно стреса от първоначалната среща, скоро щях да я видя отново. И двамата очаквахме интимни обещания, очаквахме да преминем към докосване и проникване в тънкия слой на облака на човешките взаимоотношения.

През цялото време бях напрегнат, знаех, че е настъпило времето, през което ще мога да се запозная с потайните подробности на нейната женственост. Имах чувството, че пътят води директно към спалнята на Клеопатра.

Наоколо – пустиня, огромни скали, планини и сенки, които прииждат от древността. Какво вълшебство! Какво мълчание и мъдрост! Тази самота ме водеше директно към корените. Моите страстни чувства бяха обвити с фината сянка на Мерна, жената, която се появи в ъгъла на европейския площад и някакво странно съвпадение я бе довело на няколко хиляди километра от онова, „тамошното“, до древността тук, за да разменя с нея желана прегръдка.

Преди години посетих Петра за първи път, но тогава имах среща само с пожълтелите исторически страници. Усещането ми към града в момента бе различно. Вървях през тясното дефиле към сърцето на каменната крепост. Знаех, че трябва доста да ходя, а срещу мен се втурнаха мощни коне, впряг с файтони, единственият разрешен превоз. Възрастни хора и семейства бяха принудени да се возят в тях, поради големите разстояния в каменния град.

Стигнах до вътрешността на града. Стоях пред превъзходната каменна хазна на някогашното царство, сякаш бях уловил аромата на Мерна, докато тя правеше поредната серия снимки, които да запечатат образа, чертите и вълненията ѝ.
Хазната стоеше величествено срещу мен, а слънцето плахо проникваше между високите стени. Продължих пътя си по кафявата пясъчна пътека далече в дълбините на града. Край себе си видях останките на съда, килиите, гробищата, срещу мен се появи и театралната сцена.

Нямаше никакви растения, освен храсти хвойна, които бяха оцелели по върховете на разпръснатите хълмове, а в далечината зърнах моята любов. Въздъхнах дълбоко: „Ето я жената, която кара сърцето ми да скача и да забързва своите удари като нестихващ барабан! Ето я, усмихва се в средата на нищото.“

Приближих се до стройните манекенки, докато те бяха заети да дефилират напред-назад. Мерна бе облечена в коприна. Усмихна се когато ме видя, докато уверено и бавно крачех към нея. Да можех да преодолея тежкото присъствие на обектива на камерата и всякакви други препятствия. Усетих много погледи, насочени към мен. Бях принуден да спра и да чакам.

По време на кратката почивка Мерна долетя при мен и поиска вода, много вода. Мразех сушата и знаех, че ще имам нужда от много вода, затова бях купил няколко литра, за всеки случай.

– Много съм жадна, Ади. Дай ми цигара!

Спонтанността и естественото ѝ поведение ме изумиха. Каква внезапна изповед, вода и цигара! Много просто, наистина.

Тя отпи голяма глътка вода, след това дръпна страстно няколко пъти от цигарата. Погледна ме изразително и поиска да почакам, докато приключат снимките – още около час.

Обективът продължи да мига и да запечатва още мигове суета.
Отдалечих се от мястото на снимките и седнах недалече от една хвойна. Исках да почерпя сили от нея. Кой знае, може да съм бил хвойна в някой предишен живот?
Умората личеше в очите ѝ. Не знаех, че камерата може толкова да изтощава и да смуче жизнената енергия на хората. Въпреки това, Мерна не се отказа от усмивката си, хвана ръката ми и прошепна:

– Нека си тръгнем вече! Да вървим по този пустинен път. Моля те, имам нужда от самота! Искам да забравя обектива и врявата покрай тази интензивна работа. Проклета суета! Знаеш ли колко е уморително да останеш часове наред в плен на режисьора и камерата!

Вървяхме бавно и мълчаливо, докато стигнем до тесните стълби, водещи към олтара. Оставих я да върви бавно пред мен. Тя бе сигурна, че не откъсвам очи от нея, че наблюдавам всяко движение, сякаш тялото ѝ е внимателно написана симфония Crescendo.

Не успях да се въздържа, хванах раменете ѝ, обърнах главата ѝ към мен. Пред мен – соната Decrescendo.

Тя затвори очите си, очакваше докосване, следваща желана стъпка, а устните ѝ в онзи момент бяха съдбовни. Докоснах ги с пръсти, след което я целунах страстно – Pianisimo. Усетих мъжеството ми да се топи в същността на нейната женственост. Изгубих се в устните ѝ. Техният аромат ме плени.

Всяка жена има свое специфично ухание. И разбира се, бих могъл да я разпозная. Тя бе новата царица на Петра. Притисна ме към гърдите си и каза:

– Ти си моят мъж, моят сън. Никой не ме е обичал така безусловно, както ти.

Безброй пъти я целунах, а наоколо беше горещо и пусто както никога. В един момент я усетих да трепери. Потече сълза, последваха още горещи сълзи. Тогава сякаш успяхме да докоснем недрата на историята и да докажем на Петра, че винаги има място за любов, въпреки камъните и сушата.

Бяхме сами. Никой не смееше да се разхожда толкова далече в каменния град при тези високи температури. И въпреки това, имахме нужда от пълна и уютна самота.

Каменният град нямаше да може дълго да ни пази от любопитните очи, а нищо не можеше да угаси вътрешния огън, както и пълното отдаване един на друг.

– Ади, твоята кралица иска да избяга от чуждите очи.

Хванах ръката ѝ и се отдалечихме от пустошта към уединението – там, където никой няма да зърне и подслуша въздишките ни, Fortissimo.

 

* * *

Бях сигурен, че Али ще намери своето професионално въплъщение и отлична реализация, когато той реши да следва право. Сякаш беше роден за това начинание. Той бе надарен с дипломация, притежаваше остър ум, винаги бе нащрек, отличаваше се с бърза мисъл и успяваше да създаде подходящ терен, където да води своите битки. Не му липсваше смелост да въвлича другите в своите каузи, но винаги си оставаше моят батко.

Един ден ни изненада, когато се завърна със сестра ми Ламис, бременна в осмия месец. Решила окончателно да напусне семейния ад на проклетия Фарид, обадила се на Али и двамата подробно обсъдили въпроса.

Ето, при нужда Али решава бързо и категорично и е бил напълно прав.

Али седна до татко, целуна му ръка и каза:

– Татко, нали няма нищо лошо в това да освободим Ламис от нещастния ѝ брак? Искаме да се върне у дома. Искаме да възвърне своя откраднат от звяра Фарид живот. Не трябва да живее с призраци между четири стени... Няма да е първата, нито последната разведена жена. Знам, че си чувствителен към тази тема, но ние можем да се грижим за нея и за малкото ѝ бъдещо дете. Естествено, то ще носи името на баща си и ще може да се вижда с него толкова, колкото е необходимо, но без обиди, мнителност и побоища.

Тогава видях горещи сълзи да се стичат от очите на татко:

– Да, сине. Нека е божията воля!

Баща ми не можеше да повярва, че е възможно толкова бързо любимата му дъщеря да се върне разведена у дома, с разбито сърце и неясно бъдеще, предвид общественото мнение към изоставените жени.

 

-----------------------------------------------------------------------------

Хамдан, Х. Лешникови градини, Знаци, Бургас, 2020, 2024, с. 222.

------------------------------------------------------------------------------

© Хайри Хамдан
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024