Небето над София оживя с парад от светлини, които описваха контрастни причудливи фигури и скоро след това изчезваха, сякаш погълнати от нощта. Някъде под фойерверките, през колоните от вечнозелени дървета, пазещи склоновете на Витоша, хората празнуваха.

Нещо.

 Кой ли можеше да ги вини? Когато часовникът тик-така неуморно в ушите ти – всеки тик година, всеки так пирон в ковчега, – даваш всичко от себе си, за да изживееш този живот по най-добрия възможен начин. Което често значи начина, по който те учат, че е най-добрият. Позабавлявай се, укроти се, ожени се, отгледай едно-две деца, спечели и спести пари, а после спечели и спести още. Защото парите са толкова полезни в гроба. А в онези ценни моменти, когато поемаш дъх от печелене и пестене, гръмването на бутилка шампанско и изстрелването на заря изглеждат като най-подходящия начин да изкрещиш на света: Жив съм, мамка му!

Животът бе толкова повече – помисли си кисело Михаил Коровин. Той бе живял и малко, и много, в зависимост от гледната точка, но достатъчно, за да се присмее на онези обречени оптимисти.

Празничните гърмежи замряха минути след полунощ и той остана да се наслади на тишината. Без светлините и шумотевицата небето пустееше съвсем безлично. Тъмен плащ с няколко разпръснати звезди и една огромна оранжева луна. В миналото тази естествена, така недооценявана от мнозина картина бе възбуждала въображението му неведнъж, отвеждайки го в светове, които вероятно никога нямаше да съществуват. Сега гледаше през нея. Планината в подножието й Михаил познаваше по-добре от пръстите на ръцете си, но тук, от върха на Болницата, зелената маса приличаше повече на заобикаляща от всички страни бездна, отколкото на убежището, което представляваше за него.

Кожата му реагира на ледения въздух. Между четирите колони, които поддържаха кулата и коронясваха двайсетте етажа под нея, зимата се усещаше по-близо от всякога.

Миг преди да тръгне надолу по извитото стълбище в центъра на кулата, Михаил зърна отражението си в един от прозорците. Още от раждането му през 1616 година очите му носеха необичайния цвят на горска поляна в средата на октомври, когато зелено, кафяво и жълто се сливаха, за да създадат есенна палитра от нюанси, които можеха да бъдат ту топли, ту студени, в зависимост от настроението и предстоящата зима. Почти двуметровата му фигура бе съвършено платно от мускули и млечнобяла кожа, гъста светлокестенява коса се спускаше около безупречно изваяните черти на лицето му и стигаше до ръба на леко набола с брада долна челюст.

Дървеното стълбище пое теглото му с възмутено изскърцване. Един етаж надолу централният корпус преминаваше в мрачно преддверие с високи арки в двата края, от които започваха еднакви коридори. През единствения прозорец светлините на София в далечината продължаваха да привличат неусетно вниманието му. Слезе до тринайсетия етаж. В тази част централното осветление не работеше след полунощ, единствен ориентир бяха приглушените светлини на стенните лампи.

Стаята на Оракула бе последната в края на коридора. Дребната фигура на ясновидката се очертаваше на лунната светлина пред прозореца. Тя седеше в инвалидната си количка, с гръб към Михаил, загледана в града – така както често правеше той самият. Какво ли си мислеше тя за безсмислените гърмежи, целящи да отпразнуват Живота? – зачуди се Михаил. Можеше да я попита, но бе сигурен, че нямаше да получи отговор. Тя не обичаше да съди другите. „Свободната воля, мантикор. Това е нещо, което никога не трябва да отнемаш на нито едно създание. Свободният избор, правилен или грешен в чуждите очи, е право на всяко живо същество“ – веднъж му бе казала.

Той обходи бегло тясната стая, леглото с непокътнатите завивки, малката натежала от томове библиотека, дръпнатите встрани от прозореца завеси и отново инвалидната количка, в която Оракула почти се губеше. В тъмното Михаил можеше да си я представи така, както я описваха историите – кожа като пресен сняг, коси от черна коприна, омагьосващи тигрови очи.

– Мантикор – продума тя с пресипнал глас.

Михаил спря в средата на стаята.

– Каза да дойда след десет години. Тук съм.

– Промени ли се нещо през тези години?

– Не.

Ако нещо се бе променило, той нямаше да бъде тук.

Оракула се раздвижи в стола си.

– Сега защо си дошъл?

Михаил усети зараждащо се раздразнение в гърдите си. Твърде скоро. А си бе обещал да остане спокоен. Трябваше да покаже уважение.

– За каквото идвам всеки път. Какво да направя, за да върна възстановителните способности на шестте безсмъртни вида?

– Много ли е зле положението? – попита тя с равен тон.

– На всеки оцелял организъм, умират три. Все още много племена, сборища, както и отделни създания разчитат на нетрадиционни, отживели методи за лечение, които са повече плацебо, отколкото нещо друго. Разбира се, транспортът понякога е труден… – Думите просто започнаха да се леят от устата му, сякаш бе чакал възможност да назове всичките си проблеми на глас. – Излишно е да споменавам, че много често на възникналата ситуация се гледа като на възможност за прекратяване на дългогодишни кавги. Последните поколения са толкова слаби, дори не могат да отключат втората си форма. И без това размножителните периоди са редки, а сега желанието за създаване на поколение е по-малко от всякога. А турнирите почти до смърт не спират, за битовите кавги не ми се говори. Организмите стареят, видимо – наблегна на последната дума Михаил, знаейки, че той самият се бе състарил външно с поне десетина години от настъпването на промените през 1744-а.

Все така загледана през прозореца, Оракула го изслуша мълчаливо, макар той да се съмняваше, че това бе нова информация за нея. След малко инвалидната количка се раздвижи и Оракула се приближи към него, позволявайки му да зърне лицето й.

---------------------------------------------------------------------------------

© Александрина Крушарска
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022