Някои хора обичат да си лягат с кокошките, а баба Мара обичаше да си говори с тях.
- Я се виж! – караше се на една. – От три дни не си снасяла!... Само ядеш! Ами ти ма! – думаше на друга. – Твойта гуша няма насита!
Ронеше царевица от кочана, а кокошките се бутаха да я кълват около краката й. Девет кокошки, всичките се явиха като на отчет, липсваше само петелът. Де ли се е дянал? Баба Мара погледна през оградата към комшийския двор. Вместо петела, видя някакъв длъгнест непознат да се разхожда важно и да оглежда терена. Видя й се русоляв и някак много бял, различен по цвят от местната порода.
- Не може доде, мисис... – отвърна непознатият на нещо като български, но не съвсем.
Баба Мара пусна царевицата, отри ръце в престилката и дойде до оградата.
- Що тъй говориш като влах? Какъв си ти?
- Аз англичанин...От Англия.
- Като си от Англия, що щеш в чуждия двор?
- Двор не чужд...Купил двор...Купил къща...Мой собственост.
И чужденецът продължи да крачи из двора, некосената трева му стигаше до коленете.
”Гази като пръч в паламида” – помисли си баба Мара.
- Къде ходиш бе? – извика тя на петела, който се появи отнякъде, но той я погледна важно и не я удостои с отговор.
- - -
Уейн Руни, десетката на “Ман Юнайтед” получи удобна топка на границата на наказателното поле, финтира защитник на “топчиите”, ама ударът му с левачката мина покрай вратата...
- Сванта! – нарече го Нотингам и се почеса под корема. Беше се разположил в бейска поза, полуизлегнат на дивана и наблюдаваше по телевизията среща от Английската премиерна лига. Отстрани изглеждаше, че мързелува, но всъщност той работеше... От известно време си беше намерил най-почтена работа – да вписва хикса, единицата или двойката върху колонките на Еврофутбол. Работа, която един ден се очакваше да му снесе високи доходи.
Баба Мара влезе на пръсти, за да не наруши работния процес на сина си.Приседна на ниско столче и за момент загледа телевизора.
- Тез арсеналците ли са?...Тях ги харесвам...Повече тичат. Пък аз трябва да тичам за хляб...
Без да отдели погледа си от важния двубой, Нотингам попита:
- Нахрани ли Майкъл Оуен?
- Кой?
- Магарето.Запомни го!
- Не беше ли Роналдо?... Чакай, Роналдо беше прасето...
Нотингам вдигна пъргаво наднормените си килограми от дивана и изтика старата през вратата.
- Айде, върви, че ще свърши хлябът...
- - -
Селският бар ”Лондон” предлагаше на клиентите си предимно уиски. По рафтовете зад гърба на красивата Глория шаренееха двайсетина бутилки от благородното питие.
Бутилки всякакви – високи и ниски, тумбести и издължени, те мамеха с етикетите си на ръка разстояние.
- Една гроздова! – рече зажаднял селянин с конска физиономия, готов да зарие с копито пред бара.
- Няма! – усмихна се Глория. – Имам екстра уиски!
Селянинът се намуси, но жаждата излезе по-силна:
- Скъпо ли е?
- Левче за сто грама...
Селянинът махна с ръка и си подаде левчето. После глътна на екс течността, изпръхтя и напусна бара.
Двамата шахматисти проследиха гърба му.
- Ще свикнат, къде ще ходят – промърмори Щърбанов. – Нали са вече европейци...
После добави по-тихо:
- И с бърбъна ще свикнат!...
Денчо му подаде няколко разноцветни листа. Бившият полковник ги огледа, отдели един и го смачка на топка.
- Другите стават...Действай! Двеста и петдесет парчета!
Директорът на училище прилежно прибра листите в папка.Все пак ставаше дума за етикети. Не на ученически тетрадки, разбира се, а на уиски от известни марки...
В тоя миг летящите врати на бара разтвориха крила като в каубойски филм и между тях влетя мъж, среден на ръст, дебел, почти квадратен. Влетя зачервен и запъхтян и сигурно доста бе на зор, защото пот бе избила по челната му плешивина.
- Верно ли бе, бате Ванчо? – посрещна го с въпрос Глория.
- Няма майтап! – изстреля новодошлият и спря инерцията си чак на бара.
- Взе ли пет бона?
- Десет... Евро! Скочът е от мен! Наливай!
Глория бе напълно готова да изпълни нарежданията.
- “Балантайнз”, “Тийчърс” или “Сто гайди”? – попита тя.
- Все едно...Тури там и някакво мезе...
- Хамбургер, чийзбургер или хотдог?
- Няма значение! Носи от всичко по много...
Подушил аванта с безупречния си нюх, в бара цъфна и Скинаря.След него, като по команда, щяха да се явят и другите дълбоки гърла на селото.
- - -
Ако от кметството на Плодородно бяха изискали СиВи-то на новия си съселянин, в него щеше да пише може би това: “Джон Стюарт Джоунс е роден преди шейсет и една години в английския град Манчестър, в средно английско семейство.След завършване на гимназия, работи в химически завод с вредни производства, заради което е пенсиониран по-рано. По време на отпуските си е бил няколко пъти в България като турист. Страната му харесва, хората също. Посещава курсове по български в родния си град. След пенсионирането си, решава да се засели в България. Чрез агенция купува къща с двор в село Плодородно. Женен, има един син и двама внуци.”
Но никой в селото нямаше да му поиска автобиография в писмен вид. Пък и Джон не му беше до писане. На първо време трябваше да окоси треволяка в новия си имот.
За първи път той хващаше коса. Такъв тип сечиво отдавна не употребяваха в Обединеното кралство. Английските ливади ги стрижеха бензинови и електрически косачки. Самият Джон нищо не стрижеше, защото досега не бе имал собствена ливада. Дълги години в Манчестър бе обитавал тесен апартамент на втория етаж и бе отглеждал само мушкато на балкона.
Оказа се, че в железарията на близкия град нямаха нито електрически, нито бензинови косачки. Продавачката с глава го насочи към тая допотопна коса, каквато са носили и английските селяни в антифеодалните си въстания.
Косенето се оказа нелесна работа. Джон несръчно държеше дръжката и се опитваше да върти острието в полукръг, но по-скоро щеше да си отреже крака, отколкото високата трева.Изведнаж две здрави ръце хванаха косата му изотзад и придадоха сила на въртеливото движение. “Бжжжт!” – извистя острието и голям сноп трева падна. Съседката, тази яка селянка, която допреди малко хранеше кокошките в другия двор, сега се бе явила да му даде урок по косене...
- Виж бе, комшу! – рече тя. – Гледай мен! – и издърпа косата от ръцете му.
“Бжжт!” – изсъска острието в здравите й ръце. “Бжжжт!” – втори равен откос полегна настрани.”Бжжжт!”...
- Дай двамата! – рече старата и пак го стисна изотзад, през кръста. Джон завъртя с повече сила. И неговият откос почти се получи.
- Ще схванеш! Не е голяма философия!
И Джон схвана...”Бжжжт- бжжжт!” – все по-уверено правеше косата в ръцете му.
- Да не те схване кръстът! – рече бабата и нарами торбата си, откоято стърчаха два хляба. – По-леко!
- Тенкю, мисис! – благодари Джон зад нея.
- - -
Манчестърци направо се изложиха. В деветдесетата минута мачът им с “топчиите” от Лондон вървеше към нулев хикс. На тая среща Нотингам бе писал твърда единица, затова резултатът го вкисваше. А майка му го довкисна.
- Никола! – рече му от вратата. – А стани де! Сеното седи неприбрано, картофите не окопани, ярмата за животните несмляна...Англичанинът се научи да коси, а ти лежиш!
- Забраних ти да ми викаш Никола! – избухна тото-работникът. – Нотингам съм!
Баба Мара му обърна гръб и се зарови в скрина.
- Двайсет лева липсват!
Телезрителят се бе телепортирал на стадион “Олд Трафорд” и въобще не я чу.
- Що си ми взел двайсетте лева? Ей сега те убивам!...
- Ще ти ги върна, ма! – върна се Нотингам на родна земя. За да изчезне пак към Острова: - Гол! В последната минута! Евала, червени дяволи! Батко Нотко хвана единицата!
Прозвуча последният съдийски сигнал. Нотингам изключи телевизора и се обърна към майка си:
- Като ударя Джакпота, ще ти върна трийсет!
Нахлузи подпетените си маратонки и обяви:
- Напускам терена! Ако някой ме търси, в “Лондон” съм!
- - -
“Лондон” се къпеше в уиски.Уиски на корем.Пълноводна спиртна река клокочеше в жадните гърла на местната алкохолна общественост. Тая общественост попиваше охотно и без рекламации чуждестранното питие. Заедно с хамбургерите и хотдога – чуждестранното мезе, което красивата Глория разнасяше по масите. Днес тя беше станала блондинка – благодарение на “Лонда колор”, косата на барманката често сменяше цвета си, веднаж на няколко месеца.
- Наздраве! – викаше черпещият Ванчо и се оливаше направо от бутилката. – Кога сме най-зле, така да сме!
Присъединилият се към компанията Нотингам пиеше от чаша – на малки глътки, но редовно.
- Бате Ване – рече той. - Оня ми се видя голям чукундур!
- Може да я всякакъв, но е паралия! – отвърна Ванчо. – Даде всичко до стотинка!
Направо си плати като поп!
- Като английски поп! – подметна някой от групата и всички дружно се разсмяха.
- Вържи попа, да е мирно селото! – измърмори полковник Щърбанов и нахапа кренвирша на своя хотдог.
- - -
Когато плувна в пот, Джон облече суха риза, седна под чардака на къщата си и се ослуша. Тогава изведнаж чу звуците на тишината. Онези звуци, за които пееха Саймън и Гарфънкъл преди много години, в годините на неговата младост. Никога досега Джон не бе чувал звуците на тишината.А сега те изпълниха ушите му догоре и го докараха до състоянието, което индийците наричат “нирвана”, а турците “кеф”...Джон погледна небесната синева на свечеряване, вдигна очи към гредите на старата къща, проядени от дървояди и разбра, че е попаднал на точното място.На мястото, за което винаги е мечтал...
- Ей, комшу! – гласът на съседката го извади от нирваната и му развали кефа. – Как ти беше името?
Беше дошла до оградата с найлонов плик в ръце.
- Джон – отвърна той.
- Вземи тез ябълки, Джоне! Шекерки са...
- Тенк ю! Благодаря! – каза той, докато поемаше плика с ябълките.
- Вие по вашия край нямате ябълки. Нали сте на остров...Аз съм гледала Робинзон Крузон! На острова нямаше ябълки... Само кози!
От всичките й думи, Джон разбра само последните:
- Кози, йес! – кимна той.
Баба Мара го погледна:
- Как е кралицата?
- Кой?
- На Чарлз майка му... Елизабета... Гледах я по кабела. Десет години е по-голяма от мен...
- Добре е кралицата – даде уверение Джон.
- Нека да е добре, жената!... Че и нейният син, като моя, не излезе стока... Остави си жената... Той и моя си остави жената, не, тя го остави – взе внучето и е в града... не идва тука... Моят хубостник пак отиде в “Лондон”...
- О, Лондон! – оживи се Джон. – Там хубаво... Бил в Лондон!
“Кога пък го научи?” – рече си на ума баба Мара. – “Вчера дойде и вече знае кръчмата...”
---------------------------------------------------------------------------
Михаил Вешим, "Английският съсед", ИК "Сиела", София, 2008