"Моне, чуваш ли ме, Моне, на тебе говоря - изпаднал в странна вцепененост, бай Кино смъркаше лютивия дим от цигарата, залепнала на долната му устна и току заговаряше отдавна споминалата се жена. "Все по-често сънувам, че ще се случи. В същност, то се случва постоянно и малко ми трябва, за да го разбера Чукнах седемдесет миналата седмица. То кво му остава на един старец, освен спомените, само че аз взех да ги бъркам. Искам да кажа, че вече не правя разлика между спомена и съня. А той един бял, бял като морска пяна - не! - като твоите гърди преди да се оженим. Даваше ми само да ги гледам през плета - първо едната, после - другата, накрая - и двете. Но отдалече, с пръст да не ги докосна. Господ да ме прости, по-голямо щастие оттогава не съм изпитвал, даже и когато те имах цялата.
Шантава работа, ама да ти кажа, не се оплаквам. Ти, ГОРЕ, сигурно знаеш по-добре, но за мен само там нещата СТАВАТ - в СЪНЯ! Така де, искам да кажа, плътни и ИСТИНСКИ. Иначе това, дето му викат реалност, цял живот го чакам - и нищо. Всичко може в не я и граници няма. Затуй повече лошото бива. Е, не съм чак толкова превъртял, но с теб можем да си го кажем, нали някога бяхме мъж и жена.Тогава имахме тайни един от друг, и ти си грешила, и аз, но вече закога да ги крием... Оня ден отидох пак рано на язовира.То че си е краста рибарлъка, краста си е, но при мен повече е другото. Туй, дето криех от теб. Още не смея да ти го кажа. Ти ме кълнеше, но знаеше, че не съм мързелив. После си вършех работата. Отивам рано, щото тогава рибата кълве най-много, но и защото обичам да гледам изгрева точно от това място. Тъй и не разбрах защо му викат "Дивото". Вярно, че е обрасло с коприва и повети, но аз мога да седя с часове там и да сънувам. Тогава в мен,сякаш влиза друг човек и без да съм пил ракия. Всичко става по-красиво и различно. И язовирът, и къпината, и камъните, и дърветата оживяват и душите им проговарят в мен. Всичко има душа. Да не мислиш, че нямат. Нищо подобно. Само дето в повечето време не я виждаме. Е, хубаво, добре, луд съм, дърт съм... и какво от това?... То си беше моето диво място, което съм запазил, така да се каже, за себе си. Бях си го направил мое и нищо не ме смущаваше. За мен би било кощунство някой да навлезе в тази територия, затова не направих и пътека. Просякох само един кръг около мястото, където сядах, за да не закачам кукичката, когато замятам. Хвърля и зачакам да клъвне, а всъщност чакам да ме обхване ОНОВА.Ти сигурно си го срещала ГОРЕ и вече не ми се смееш, но аз никога с никого не съм го споделял. Чувствам, че ако го направя, то ще изчезне. И въпреки това,, затова се захванах. Трябва да ти го разкажа, иначе ще се взривя отвътре: Та, намествам се аз на скалата и замятам, а отгоре, направо през шубрака, се промъква някакъв мъж. Едър, към два метра. Върви като булдозер през тръните, все едно не ги забелязва и право към водата.
- Брей - викам си- тоя не е наред, ще върши някоя глупост. И наистина, нагази във водата и не спира.
- Стой! - викам.
- Така не става! Не тук!
- А къде? - спря се той, извърна се и ме изгледа с отчаян поглед. И омраза прочетох в него. Мразеше ме, защото му сбърках работата и го разбирам.
- Така не бива, момче. Ако си решил, направи го като хората. Тук е свято място.
- Какво му е святото? - изхили се изведнъж оная ти канара и тръгна към мен.
- Ами... това - заекнах аз - изгрева...
- Шегаджия си ти, дядка - продължаваше да се хили оня и да наближава към мен.Да взема да те хвана за гърлото, че да го споделим,А?...
Стана ми жал за него, но и страх ме хвана. Ще го направи като нищо - отчаян е. Но вместо да ме души, той излезе и седна на скалата. И щом секна смехът му, цялото му тяло се затресе в конвулсии: Писнало му от тоя живот. Нямало повече да живее. Всеки е мошеник и подлец. Бизнеса му откраднали мутрите, жена му го оставила, децата взела. А той толкова ги обичал! Това не са спомени, не, няма спомени,Моне, не е задължително да има. И мечти не са. То е сега.
И докат го слушам, усещам как пръчката ми натежава в ръцете. Залисан, не съм видял плувката. Засичам и усещам, че това ще е голямо парче. Не е рибарска, честна дума. Като го докарах до плиткото, взе да се усуква и дърпа с всичка сила, а съм забравил кепчето, кордата не е от най-дебелите. И тогава той се хвърли, хвана рибата и я донесе. Сом,не по-лек от пет кила.
- Твоя е - викам му - а той ме гледа с друг поглед, сякаш забравил за онова,което бе намислил.
- Не - отряза той - тя си е твоя.Утре ще дойда и ще си уловя. Ще ме научиш ли да ловя риба?
- Може - отвръщам аз - що не?
- Ама и изгрева! - добавя той - и вече съвсем ме обърква. В далечината изтрещя пушка. Ехото се разби в отсрешния баир. Ято птици излетя с крясък от тръстиките и кацна по дърветата на отсрещния бряг. Над езерото полегна пелена от тишина.
- Къде си? - викам аз - а удавникът вече бе изчезнал.
Така се завърза нашата дружба с този човек. Идва всяка събота, ловим риба, наблюдаваме изгрева, понякога залеза. С две думи, учим се да живеем. И хубаво ни беше. Май че тайната на живота е да споделяш. Стана по-добър рибар от мен. Донасяше някаква купешка стръв от града и рибата кълвеше като луда. Но и на торен червей бе по-добър, щото целият се превръщаше в очакване, когато хвърляше и засичаше точно навреме. Като го гледах в такива мигове, разбирах защо е искал да се самоубие. Веднъж,по пълнолуние влязохме в езерото с гумена лодка. Аз закачих няколко пелеватници, а той едър сом. Носехме и ракийка и започнахме да се черпим мълком. Само отвреме-навреме се чуваше писък на самотен свирец или плясък на невидими криле.Те напомняха за нещо отдавна забравено, изпълваха сърцата ни със спомени. Лютата ракия ни топеше и ни караше да натежаваме от предчувствия.
Върнахме се на брега, той напали огън, а аз изпекох рибата на жарта. Сподели, че никога не е ял нещо по-вкусно . Цяла нощ си говорихме. Бъбрехме,бъбрехме, докато той изведнъж,ни в клин,, ни в ръкав вика:
- Знаеш ли, старче, че аз съм твоят син!?
- Как - заекнах аз - как разбра?...
Вдън земя ми се искаше да потъна, докато той разказваше. И то с такива подробности.
Прости ми, Моне, не искам да смущавам съня ти, но не мога да лъжа повече. Ти я беше склонила - комшийката Кера - сигурен съм. Знаеше, че не можем да имаме деца и те болеше. Болеше те много - признай си. Тя почина при раждането. Ти не пожела да го вземем, а и аз нямаше да ти разреша. Тайно му носеше храна и дрехи и го обичаше повече от свое... Всичко знаех, Моне, но се правех на ударен. Ти не си грешна, а и на мене вече си простила... Прости ми, нали. Прошката, разбрах аз в дългия си живот, е най-важното нещо. Особено на нашата земя грешна. Иначе,отдавна да се е свършил земния род. Май че се размечтах, но пред тебе,щото това е истината. До сутринта си простих и аз. И ако не беше се случило ОНОВА,за което всъщност,съм седнал да ти разправям, няма никакъв смисъл от приказките дотук. Повярвай ми, Моне, той не е виновен. Не го направи той. Може би изгревът или залезът... не знам,.. а може би и тая късна среща...
И следващата събота поехме пак двамата с лодката.Беше най-доброто момче,което познавам. И си мислех, че не заслужавам такъв истински син. Уж дойде да го уча, а стана по-добър от мен. Оправяхме кордата,замятахме и съзерцавахме отраженията си дълбоко във водната глъб. Ти не знаеш каква тръпка е да наблюдаваш плувката как се гъне като малко делфинче, след малко леко потрепери и изведнъж се шмугне като торпила. Толкова риба не бяхме ловили никога, още малко и лодката щеше да се обърне от тежеста си. Тогава стана. Видях го с периферното си зрение. В един миг тялото на сина ми се отдели от своето отражение и заплува надолу, много надолу, чак до върха на дърветата.Там те - отражение и тяло се сляха в едно, в някакво странно същество - нито тяло, нито сянка. Болно, без душа. Със стъклено-жабешки очи. Изплува от водата и ме хвана за врата. Души ме дълго, докато ме влачеше към дъното... Всичко стана някак като на майтап, без да усетя. Водата бе прозирна и жива,по-жива отвсякога. Рибите си отмъщаваха и хапеха, а една ме погълна. После не знам. Помня само, че тялото на сина ми се отдели и си тръгна с него. Той не разбра какво се е случило.
Това е, което имах да ти кажа. Прощавай."