Аз вчерашното съм,
                                                  аз днешното съм
                                                  на поколенията неизброими.
                                                  През всички дни на вашия живот аз ви закрилям!
                                                                    („Египетска книга на мъртвите”, гл. 42)

 

Нел я гледаше от половин час, а може би и повече. Изглеждаше стара, а походката ù припкава. Както си върви надолу към реката, току спре, души въздуха, облизва устни и се кикоти.

 

Живееше в съседната къща с мъжа си, също стар, даже истински стар, не като нея. Между двете места нямаше ограда, но колкото пъти Нел се беше опитвала да влезе, нещо я спираше, гъста влажност я блъсваше в носа, в гърлото загорчаваше от аромат на рози. Сладникава миризма, така силна, та чак устата ù пресъхваше и почваше да преглъща - странно, толкова често преглъщаше само когато беше близо до розовата градина. И други необичайни неща ставаха с тая градина, по-скоро над нея. Времето беше горещо, сухо, рядко валеше, но само над розите. Като че някой наместваше облаците точно над тях. Тогава навсякъде се разнасяше влага и можеше да се диша. Отначало на Нел това ù правеше впечатление, но после свикна, приемаше всичко като част от някакъв необясним ред.

 

Ето и сега, както беше с гръб към нея, старицата ù помаха. Нел се засрами, отстъпи от прозореца, погледна мъжа си и се замисли. Бяха купили тази къща край реката, за да потърсят... Какво? Даже беше забравила вече. Май изгубената си любов. Онази, която щеше да бъде вечна, и те с нея. Усмихна се тъжно - откакто дойдоха, станаха още по-самотни. Никой не ги търсеше, никого не търсеха, отказаха се да търсят и любовта си. Всъщност и двамата бяха малко уморени и лениви – очакваха по-скоро тя да ги намери, затова и не правеха усилия. Като я нямаше тук, значи никъде я няма.

 

Нел пак погледна мъжа си. Спеше. Отпуснат като дете, уморено от игра, нехаещо за будните и техните проблеми. Следобедното слънце, и то уморено, прокарваше пръсти по лицето му, така мъжествено преди, сега обезформено от увиснали бузи. Устата, полуотворена и вяла, вече не събуждаше оня трепет у нея. Продължаваше да го гледа хипнотизирано, мазохистично – в единия ъгъл се беше проточила слюнка, той примляскваше насън, а слюнката се удължаваше, разстилаше. Вторачи се в нея, защото ù се мярнаха някакви образи. От това място ù заприлича на перо, като се премести, видя глава на сокол, а по-отляво се озъби  муцуна на чакал. Трябваше да престане, слюнката си е просто слюнка, лигава течност, която се промъква издайнически, ако сънят държи устата ти отворена. Сигурно мозъкът ù се беше размътил от книгата. Намери я онзи ден до розите, нещо за мъртвите. Беше чувала за нея, но не беше ù попадала. Ако можеше някой да пусне и любовта край розите! Но не, само книга, сигурно старицата я беше изтървала, ще ù  я върне.

 

Излезе навън и тръгна към реката, жената беше още там. Клечеше край водата със зелената си рокля и огнена коса и пускаше книжни лодчици. Друг път я беше виждала с огромна шапка, но сега косата се вееше свободна. Нел се удиви – разкошна, оранжево-червена, сякаш опровергаваше възрастта. Приличаше на лъвска грива. Сигурно я боядисваше, но пък (колко суетно за нейните години) не се виждаха бели корени.

 

- Не, тя си е такава, естествена – подхвърли през рамо старицата, – аз старея, тя не.

И се обърна. Нел отново се изненада. Лицето ù също беше младо, но на моменти сякаш остаряваше за миг, после пак се променяше. „Оптически илюзии – помисли Нел, – от горещината е.”

 

- Откъде знеш какво мисля?

-

 Такава съм си, усещам и погледите, и мислите. Улавям ги, сигурно е от косата, нали знаеш, в нея се съсредоточават магически сили - изкиска се старицата. После, без да обръща внимание на Нел, се наведе още над водата, продължи да побутва  лодчиците и си затананика:

 

„Душата, вглъбена в себе си" е името на моята лодка;

 

"Ужас" е името на моите весла;

 

"Тоз, който насърчава" е името на трюма ми;

 

"Пред себе си направо плувай" е името на моето кормило.”

 

- Какво си говориш? Някаква песен ли е това?

 

- Не си стигнала още дотам, а? – и погледна книгата.

 

- Твоя ли е? Дойдох да ти я донеса... изтървала си я край розите.

 

- Задръж я, аз я знам наизуст.

 

- Интересна ли е? Поразлистих я, стори ми се малко мрачна, пък и заглавието... не обичам да чета за мъртви.
 
- Тя не е за мъртвите, за живите е, как да станат по-живи.

 

- Не знам... Може ли да си по-жив от жив?

 

 

- Питаш, но те е страх да разбереш, нали? Представата ти за „жив” е като за любовта – някой трябва да ти я направи и да ти я даде. Жив се правиш сам, и любов си правиш сам... За теб е тази книга, ти си мъртва...

- Какво знаеш ти за любовта! – разсърди се Нел. – На твоите години даже спомен нямаш!

 

- Нима? – гласът ù гърмеше, а косата оживя, сред кичурите изпълзяха рози. – Много прояви на любов съм виждала, но едно ще ти кажа. Любовта е да събереш парчетата от любимия и да им вдъхнеш живот.

 

- Че кой може да направи това?

 

- Дъщерята на дъщеря ми – каза простичко старицата и пак се наведе над водата.

 

Лодчиците плуваха, сякаш тя ги направляваше от брега.

 

- Имаш дъщеря? Къде е? Виждам само теб... и стареца ти.

 

- Не гледаш добре. Казах ти, мъртва си – говореше ù гърбом.

 

- Не се сърди, аз... трудно те разбирам.

-

 Много неща  разбираш трудно, но повечето не ги разбираш.

 

- Какво не разбирам?
-

 Например слюнката...

-

 Какво за нея, противна е, гнуся се... Но откъде знаеш?

-

 Казах ти, всичко виждам и усещам.

 

- И какво за слюнката?

-

 Върни се вкъщи, той още спи. Наведи се, оближи я и преглътни.

 

- Защо да го правя, противно е? – потръпна Нел.

 

- Не е, това е неговата любов, той ти я дава, щедър е.

 

- Ама че глупости! И аз си имам телесни течности!

 

- Имаш, но не знаеш нищо за тях. Слюнката ражда живота от себе си... и любовта. Но хората са забравили, тя прави всичко по-лесно за преглъщане. Когато ти е тежко и устата ти пресъхва от болка, прекарай си езика по зъбите няколко пъти и ще видиш колко слюнка се образува, преглътни я, но не се възгордявай, че ти си я създала, тя е водата на живота, упойва, успокоява.

 

- Но защо да поглъщам неговата?

 

- Не разбираш, нали? Когато той спи, по нея полепват сънищата и любовта му. Ако  си готова да направиш това, значи си готова да събереш парчетата от своя любим и отново да го направиш цял. Но още ти е рано.

 

- Как да се подготвя за това?

 

- Опитай се да разбереш времето и пространството.

- Звучи ми трудно.

 

- Не толкова. Ще разбереш времето, като се вглеждаш как се променя лицето му сутрин, на обяд, през нощта, ще разбереш пространството, като сравниш неговото „долу” с твоето „горе”, като откриеш краката и главата му, лявата и дясната ръка. Ще разбереш сърцето му, като разпознаеш образите, с които те вижда, и думите, с които те нарича. Така ще го направиш отново цял и ще възстановиш хармонията.

 

- Но как се прави всичко това? Как се разбира и открива?

 

- Чрез имената на нещата.

 

- Но те нямат имена.

- Имат, не си ги разгадала още. Хайде, върви си. Утре ще се видим пак.

 

И старицата се обърна изведнъж, тръгна пъргаво нагоре към къщата, а косата ù се вееше огнена и млада.

 

- Как се казваш? – викна Нел след нея.

- „... и са розите и дъждът”.

 

- Как... не чух?

 

Старицата вече я нямаше, само въздухът се изпълни с шепот, някой викаше някого.

 

Нел тръгна нагоре към къщата и минавайки покрай розите, пак усети оная влага, примесена с аромат, само че сега не ù се стори тежък и задушлив. Влезе вкъщи с усещането, че този ден е нещо изключително и че има да ù се случват още странни неща. Мъжът ù още спеше. „По-добре – помисли си, – тъкмо ще опитам с имената”. Седна до него, протегна ръка, прокара я по лицето му, избърса слюнката, облиза я, преглътна и зашепна: „Твоето име е „Която попива сънищата”. После погали  ръцете, краката, очите, устните му и имената сами излизаха от устата й: „Лицето ти – „Което изгрява сутрин и залязва вечер", краката ти – „Които утъпкват пътеките за мен”, лявата ръка – „Която прегръща съня ми”, дясната – „Която ме държи да не падна”, гърдите ти – „Които пазят невредима целостта ми”, устните ти – „Които поглъщат сълзите ми”, очите ти – „Които дават светлината на деня ми”, сърцето ти – „ Домът, където вечно съм”... Беше затворила очи и шепнеше, а когато ги отвори, той се беше събудил и събираше в шепа сълзите ù.

 

- Плачи, любима, от сълзите се раждат хора.

 

- Трябваше да ти кажа, че те обичам.

 

- Трябваше да почувствам, че ме обичаш.

 

 

* * *

 

Когато старицата  влезе вкъщи, мъжът ù само  я изгледа продължително, после недоверчиво попита:
-

 Е, повярва ли ти?

- Не знам, искаше ù се, но май още не може. Ще разбера, по-късно ще усетя.

 

- Стига си досаждала на хората, никой не вярва на твоите измислици!

- Измислици, но и ти вярваш.

 

- Ами! Вярвам... Понякога само ми звучиш доста убедително. Или пък ми харесва да ти вярвам, някак... приказно е.

 

Жена му се усмихна, обърна гръб и тръгна към вратата, като си тананикаше: ”Подарих ù книга, подарих ù дъжд, подарих  ù ден...” Той видя как косата ù оживя, една роза се полюшна в нея, не, направо изникна и продължаваше да расте, около нея още и още, после всичко се превърна в лъвска грива. „Ама че ден! - помисли си той. - Как пък не заваля толкова време! Почнах да халюцинирам”.

 

А навън валеше, вече от доста  време. Денят си беше все така хубав, само дето миришеше на любов. Тефнут си поливаше розите.

                                                                               

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Валентина Плачкинова, "Тлеещи фитили", ИК "З. Стоянов", София, 2009