Преди няколко години през лятото с жена ми и дъщеря ми решихме да избягаме от големия шумен град и се качихме до едно село високо в планината. Намерихме си квартира, настанихме се.
Квартирата ни се намираше на централната улица.
- Прибери колата плътно до зида – каза ми хазяйката. – Заради камионите.
Селото бе обявено за културен резерват. Възникнало е преди няколко века в резултат на две преселнически вълни – от Македония и Търново. Търновчани бяха виновни за уникалния изглед на селото, наподобяващ старото престолно Търново, македонските дюлгери – за умелата каменна зидария на къщите. Тук през годините бяха снимани десетки български филми и селото се гордееше с това. Вечерта седнахме на терасата да се видим с хазяйката, пъргава жена, която пазеше ключа за църквата и държеше магазинче за сувенири.
По едно време се прибра и мъжът й. Личеше си, че е утрепан от работа. Седна при нас, хапна, изпи две чаши ракия и го хвана.
- Изсякоха гората – говореше той. – Всичко изсякоха. Ей ги камионите, нели ги виждате. Не спират. И така е от години. Нагоре е страшно. Оголиха всичко, зяпнаха едни зъбери. Боли ме, разбираш ли, боли ме! Ей тук ме боли, душата ме боли. И той хващаше пуловера си отпред на гърдите, сякаш искаше да го разкъса.
Наистина, през селото постоянно се нижеха големи камиони, натоварени с отрязани трупи. Върху дървата се возеха секачи, прегърнали бензиновите си триони.
Мъжът на хазяйката изпи още една чаша и отиде да си легне.
На другия ден се разходихме из селото, дивяхме се на красивите къщи, в много от тях вече се бяха настанили новите собственици – шефове на телевизии, банкери, бизнесмени. Лъскавите джипове лесно преодоляваха стръмните калдъръмени улици.
Привечер седнахме на терасата на кръчмата да вечеряме. Хазяйката ни прекоси улицата и дойде при нас.
- Какво работи мъжът ти? – попитах я.
- Че какво! С ей тия. Със секачите.
- Нали му е жал за гората?
- Какво да прави? Нели трябва да се яде.
Тази история не ми излиза от главата.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Деян Енев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011