В подуенската ни махала около улиците „Черковна“, „Оборище“, „Буная“, „Русалка“, „Пресансе“, „Султан тепе“, „Васил Друмев“ и още няколко по-малки улички (по едно време на част от тях дадоха имена на партизани, но след демокрацията върнаха старите) в първите четири-пет години след девети септември четирийсет и четвърта година имаше един кротък луд, когото всички наричаха Румбата и с когото майките ни плашеха, когато не ги слушахме. Не е бил висок, както по-късно ставаше ясно от спомените на възрастните, но на нас, децата, ни се струваше огромен и страшен – беше с много голяма глава и гъста, разрошена коса, с огромни очи като на лошите великани от приказките на Братя Грим и с много широка уста, от нея се показваха големи плашещи зъби и много дълъг език, с който ни се плезеше, изкарвайки го чак до края на брадата си, когато се опитвахме да го закачаме и да му се подиграваме. Десетина години по-късно, вече запознати с романите на някои задължителни според гимназиалната програма класически европейски писатели – прогресивните, които са били на страната на бедните и страдащите, – щяхме да знаем, че ни е приличал на Квазимодо. Винаги беше облечен в нещо като остатъци от войнишка униформа (което пак щяхме да установим по-късно по личен спомен и опит от казармата), но без пагони и други отличителни знаци, при това крачолите на панталона му бяха прокъсани на коленете и в най-долната част, а куртката му нямаше копчета и той беше винаги разгърден, така мощните му мускулести гърди също ни плашеха, а ръкавите му бяха окъсели като крачолите и от тях висяха две дълги ръце като на орангутан, яки като греди, завършващи с огромни длани и дебели пръсти. Лете и зиме ходеше с някакви стари обувки без връзки и на босо, само в най-мразовитите зимни дни го виждахме с някакво протрито старо палто на гърба и скъсани чорапи на краката, но винаги широко разгърден. В къщи ни казваха да бягаме, щом го видим, но ние, нали обичахме да подслушваме разговорите на възрастните, постепенно научавахме за Румбата разни интересни неща. Например – че са го пребили, защото искал да бяга от някъде, ама от къде – от семейството ли (както се чуваше за някои деца, които или сами се прибираха, та бащите им ги скъсваха от бой, или пък някакви хора накрая все ги намираха и изпращаха в изправителен дом „Макаренко“ за тяхно добро и за назидание на такива като нас), от училище ли (тогава пък намалявали някакво поведение и викали родителите, за да ги предупредят, че при втори случай децата им ще идат при ония в изправителния дом), от казармата ли (пращали ги направо в затвора), или пък от някъде другаде, тук родителите така шепнеха, че не ни ставаше ясно от къде другаде някои са можели да бягат, но поне научавахме, че или ги застрелвали на някаква граница, или ги пращали в затвора за много години, но и в двата случая ги побърквали от бой и ако оживеели, ги сполетявала съдбата на Румбата. Какво е това „съдба“ също не ни беше много ясно, но щом го свързваха с Румбата, значи не беше нещо хубаво. Все пак засега поне вече знаехме, че „съдба“ означава Румба, или че Румба означава „съдба“, все едно.

А Румбата беше голям смешник. Все маршируваше по улиците, като си командваше сам:

- Слушай моята команда! Мир-р-р-р-но! – Тая дума я произнасяше винаги с няколко „р“-та и така тя ставаше много страшна. - Инструменти на ра-мо!... Към обекта! Ходо-о-ом… Марш! Леви-десни! Леви-десни!.. Раз-два! Раз-два!...

На всеки, когото срещнеше по улицата, се покланяше дълбоко, чак до земята, но първо заставаше мирно, по войнишки, като сам си командваше:
- Мир-р-р-р-но!

Козируваше с изпъната стойка, след което се покланяше дълбоко – така, както правеха само артистите, когато свърши представлението и излизат на сцената за поклон, това го бях видял за първи път в театър „Трудов фронт“ до канала, където, както стана дума и в предишната от тези бележки, леля ми Мика, сестрата на майка ми, беше разпоредителка и когато нямаше кой да ме гледа у дома, ме взимаше и ме поставяше на някое празно място в салона. Които вече познаваха Румбата, не се плашеха, а най-често му даваха някоя монета. Но имаше и гадни кавалери. За да се покажат пред дамата си, те му даваха желязна петолевка и му заповядваха:

- Румба, я клекни петдесет пъти на ляв крак.

- Слушам! – отвръщаше отривисто Румбата и клякаше петдесет пъти с изпънат напред десен крак.

- Сега толкова и на десния! – заповядваше кавалерът, Румбата пак отговаряше, че слуша, изпъваше левия крак напред и клякаше на десния.

За второто клякане гаднярите най-често не му даваха петак, но Румбата не протестираше и се покланяше дълбоко на двойката, вероятно щастлив, че им е доставил удоволствие. А в неделя често се случваше и някоя жена от махалата да му викне от балкона:

- Румба, иди в един часа във фурната да ми вземеш гювеча. Нали знаеш – един черпак за фурнаджията, един за тебе.

- Слушам! – изпъваше се пак Румбата и се покланяше дълбоко, след което се затичваше с всички сили към фурната, заставаше отвън мирно на пост и час по час питаше минувачите стана ли вече един часът, като до настъпването на определеното време стоеше изпънат, без да помръдне или да погледне настрани, без да отпусне крак, без да се почеше или изсекне, та понякога, когато беше хремав, сополите му се стичаха по устата и брадата, но той не посягаше да ги изтрие с длан или с куртката си, както правеше, когато не си беше заповядал „Мир-р-р-р-но!“. Накрая фурнаджията го повикваше, той светкавично си обърсваше сополите с ръкава и с един скок се озоваваше в пекарната, чичо Пешо му сипваше един черпак в някаква паничка, която сигурно държеше там специално за него, отсипваше и за себе си – това беше таксата за изпичането на гювеча, който след малко поемаше към дома на госпожата, Румбата си имаше редовни клиентки, които знаеше къде живеят, отнасяше с широка усмивка димящата тава до входа на блока, звънваше и някой слизаше да вземе тържествения неделен семеен обяд.

Които го срещаха за първи път, се изненадваха и се стряскаха от козируването и поклона на дрипавия и страшен човек, случваше се някоя жена или дете да изпищи уплашено, но и те бързо свикваха с него, повечето също започваха да му пускат в шепата някоя монета, а и ние, децата, им викахме окуражително от другия тротоар, че Румбата е кротък луд, така бяхме запомнили от родителите си и недоумявахме защо, след като е кротък, все ни казваха да бягаме далече от него.

Понякога, както вече казах, и нашите в къщи коментираха с роднини или приятели, че напоследък София се била напълнила с такива луди, но не били опасни, били кротки и повече уплашени, отколкото агресивни. След това си довършваха разговора, шушукайки си в другата стая, та ние все не успявахме да разберем всичко до края.
Но най-забавно ни беше да гледаме Румбата, когато държеше реч. Забележеше ли, че на ъгъла на нашата улица с някоя пресечка са се събрали пет-шест души, той заставаше мирно и викваше силно:

- Слушай моята команда! Мир-р-р-р-но! Да живеят нашите вождове и учители Сталин, Тито, Димитров! – След което започваше да скандира, пляскайки ритмично, в синхрон със сричките на името: – Ста-лин! Ти-то! Ди-мит-ров!... Ста-лин! Ти-то! Ди-мит-ров…

Ние, децата, започвахме също да подскачаме, да пляскаме с ръце и да викаме весело с него:

- Ста-лин! Ти-то! Ди-мит-ров… Ста-лин! Ти-то! Ди-мит-ров…
Които виждаха това за първи път, поглеждаха Румбата подозрително и уплашено се озъртаха кои са хората наоколо. Други, на които вече им се бе случвало, се разсмиваха, но след няколко секунди и едните, и другите забързваха по улиците в различни посоки, само ние оставахме да скандираме с Румбата още малко, докато накрая той даваше команда:

- Свобод-но! Раз-пръс-ни се! – След което тръгваше нанякъде, марширувайки и командвайки си сам. – Леви-десни! Леви-десни!.. Раз-два! Раз-два!...
С моите братовчеди и братовчедки, с които живеехме заедно в къщата на леля ни Лена, дето ни беше приютила всички роднини в голямата си къща на „Черковна“, след като дядовата ни къщичка на „Чамкория“ зад подуенската баня беше отнесена от една англоамериканска бомба, за което също стана дума в предишните записки, и с другите ни приятелчета от махалата често се събирахме в огромното мазе на блока, който беше на ъгъла на нашата улица и „Оборище“, и играехме на жмичка, на криеница или на стражари и апаши между кофите за боклук и безбройните изхвърлени вехтории – стари и счупени мебели, изтърбушени дюшеци и пружинени легла, чували и торби с книги и всякакви хартии, части от счупени детски колички, продънени стари готварски или пернишки печки, навити на руло стари мушамени покривки и какво ли не още. Понякога обаче сядахме върху парцалените дюшеци и всеки споделяше това, което е чул в къщи за Румбата. Така разбрахме, че за нашата махала той е „момче за всичко“ – нещо, което също като „съдбата“ все не можехме да разберем точно какво е, но не искахме да питаме родителите, за да не започнат веднага отново да ни дават строги съвети да стоим далече от него и хитро да ни подпитват, за да разберат дали изпълняваме нареждането или вече сме влезли в някакъв контакт с него, както също по-късно щяхме да научим, че се казва за такива случаи. Спряхме да му се подиграваме и да го дразним, а щом го видехме да внася в някой двор въглищата, които докарваха с конски каруци, а в по-голям сняг и с шейни, теглени от един или два коня, се правехме, че си играем наблизо и го наблюдавахме крадешком. Понякога го виждахме да изхвърля сгурия на купчина в двора на някоя къща или да ръси с нея заледения тротоар, да носи торбите на някоя възрастна жена, връщаща се от пазара, който ставаше веднъж седмично на „Черковна“ и „Регентска“ (и нея прекръстиха, но после не й върнаха старото име, а я нарекоха „Мадрид“), да плеви или прекопава някое малко дворче, да събира от мазетата различни боклуци и да ги откарва някъде със счупена детска количка, или пък в стар чувал на гръб. За тези услуги хората му даваха дребни монети или малко храна във вестник, която той веднага изяждаше лакомо, накрая изсипваше трохите от вестника направо в гърлото си и дълго си облизваше пръстите, след години щяхме да направим правилното заключение, че непрекъснато го е гонил свиреп глад. Понякога го виждахме да изнася от някоя къща куп стари дрехи, които отнасяше незнайно къде, но никога не го видяхме да облича някоя от тях, даже бяхме започнали и да го подозираме – дали не ги краде? Но не – винаги някой от живеещите в къщата излизаше през двора с него и затваряше пътната порта. Не я заключваха, било забранено, така и никой не ни обясни защо, възрастните май знаеха, но и това не искаха да ни кажат. Докато веднъж съвсем случайно разгадахме тайната на Румбата, а чрез нея и една друга мистерия, над която нашите родители си блъскаха от много време главата – защо вече не се чуваше по улицата гласът на циганина, който обикаляше махалата и викаше, че купува стари дрехи и стари неща.

По онова време из улиците на крайните квартали на София обикаляха хора със зарзаватчийски колички, за които също става дума някъде из софийските ни разкази в тази книжка, само че по-нататък, по повод на Жоро Павето, – това е една правоъгълна дъсчена платформа на две големи колела с две дръжки, с такива зарзаватчиите разнасяха своята стока – домати, чушки, моркови, тиквички, репички, марули, ябълки, круши, сливи и други плодове и зеленчуци, каквито все още немногото останали дребни производители на село отглеждаха за себе си или отнасяха на пазара. На първия студентски празник през 1964 година с такива платформи едни яки младежи, според мен с десетина години вече отминали студентската си възраст, блъскаха и трошаха витрините на големите магазини по централните софийски улици и аз неслучайно в разказа си за онези събития изразявам обоснованото съмнение, както се казва в правната терминология, че тези левенти въобще не бяха студенти и че някой ги бе изпратил да вършат тези геройски дела, за да се види, че студентската младеж трябва винаги да бъде държана под око, защото от нея може да се очаква всичко. Както още се припомня в разказа за онзи студентски празник, за който ще стане дума по-нататък, френските студенти свалиха президента Де Гол, националния си герой, та колегите им у нас биха се церемонили с някакви си… Хайде, де. Я стига с тия студентски празници!...

Та с такива колички из по-отдалечените от центъра райони на столицата се разхождаха някога не само зарзаватчии, но и мургави мъже, които вървяха бавно по платното – нали преминаването на кола беше почти събитие – и викаха силно:

- Стари неща купува-а-а-м… Стари дрехи купува-а-а-м…

Понеже бяха бедни следвоенни години, хората не изхвърляха на боклука все още годните си, но по някаква причина вече ненужни мебели, кухненски съдове или уреди, позапазени дюшеци и ръждясали пружини за легла, корнизи и пердета, поизтрити килимчета и черги, кошници и дамаджани, буркани и шишета, завеси и малко или много потъмнели огледала и още много други неща, които дълго им бяха служили, но вече не им трябваха, а ги изнасяха и ги даваха на тези амбулантни търговци, като получаваха срещу тях дребни пари, но бяха доволни, че им се спестяваше поне масрафът по освобождаване от ненужните вещи и дрехи, както казваха възрастните, които всичко знаеха, но на нас малко ни казваха. Както бяхме чували от тях, купувачите с количките, след като напълнели платформите, отивали в още по-крайните квартали или в циганските махали и продавали натрупаната стока на двойна цена, така спечелвали и те някой лев. Та веднъж ние, дечурлигата, както си играехме на народна топка на една близка и тиха улица, видяхме, че някакъв такъв мургав търговец спря пред една малка полусрутена къщичка без ограда, в която се говореше, че отдавна никой не живее, защото хората се били изселили някъде в чужбина още преди края на войната. Циганинът подсвирна и отвътре за голяма наша изненада и страх се появи Румбата, който му махна с ръка, върна се обратно в къщичката и изнесе голям наръч стари дрехи, после една пернишка печка, която носеше като перце, куп стари домашни съдове и една голяма пружина за легло, която поставиха най-отдолу, а всичко останало натрупаха и подредиха върху нея. След това циганинът даде на Румбата някакви пари, той ги преброи, но нещо се ядоса, та ги хвърли върху количката, хвана я за дръжките и я повдигна така, че още малко всичко щеше да се изсипе на земята, циганинът се уплаши и му даде още, подкара количката и си замина, като ругаеше и клатеше гневно глава. Така ние разбрахме какво прави Румбата със старите дрехи и все още годните за употреба боклуци на хората от нашата махала. По-късно, когато щяхме да пораснем още малко, щяхме да си дадем сметка, че е въртял незаконна търговия, а трийсетина години по-късно щеше да ни е вече съвсем ясно, че тогава е правил бизнес. Чудехме се за какво са му тези пари, след като ходеше все в едни и същи разпарцальосани дрехи и все се намираше някоя добра жена, на която да свърши нещо и тя да го нахрани. За какво ли ги е събирал?...

А в периода между незаконната търговия и бизнеса, вече поотраснали, щяхме да разберем, че това е била бащината и майчината къщичка на Румбата, че родителите му са били аптекари, завършили в Швейцария и преподавали френски и немски на децата на един царски генерал с много известно име, ама генерал Ботев ли, генерал Вазов ли, генерал Дипчев ли – син на Райна Княгиня, така и не се разбра. Научихме – вече от разказите на майките ни, че самият той – Румбата - е знаел някога, още като дете, тези езици перфектно и е мечтаел да замине за Цюрих, където тогава се е получавало най-доброто аптекарско образование. Когато разбрали, че ще ги арестуват, а вече се знаело и какво се случва на всички, които са имали нещо общо със старата власт, те успели да заминат за Швейцария, оставили у едни близки хора пари за Румбата, той по това време бил артилерист в армията, която преследвала немските войски. Когато се върнал, взел от близките парите и се опитал да замине при майка си и баща си, но роднините уведомили властите, дошли да го арестуват, той се измъкнал, побягнал през границата, но там го заловили и след пет години затвор го пуснали на свобода. Всичко му било наред – възмъжал, мускулите му се налели още повече от тежкия труд и така се закалил, че зиме не изпитвал студ, само дето не си помнел името, а се наричал сам така, както са му викали там, където е бил – Румбата.

Един ден, в началото на юли 1949 година, махалата се стресна от гласа на Румбата, който бе застанал на ъгъла на нашата улица и „Оборище“ и викаше с всички сили:

- Слушай моята команда-а-а-а!... Слушай моята команда-а-а-а!... Сво-бод-но!... Сво-бод-но-о-о!... Най-големият ни вожд и учител умря!... Умря-а-а-а!... Умря-а-а-а!... Обаче не се радвайте!... След него ще дойдат по-малки вожденца! Но няма да са по-добри! Мир-р-р-рно!... Мир-р-р-рно!... Мир-р-р-рно!... – След това замарширува по тротоара, като продължаваше да крещи с всичка сила. – Раз-два-а! Раз-два-а! Леви-десни! Леви-десни! Раз-два-а! Раз-два-а!...

На следващия ден Румбата изчезна и никой повече ни го чу, ни го видя. Имаше различни слухове за съдбата му, кои от кои по-страшни, но можеше ли някой да ти каже кое е истина и кое не? Постепенно всички, един по един, улисани в грижи и страхове, го забравяха. Ние, ония някогашни дечурлига, все още го помним, но едва ли всички, а и докога.

Така, преди още да тръгнем на училище, бяхме научили от Румбата първия си политически урок – че смъртта на големите вождове и учители на народите дава властта на по-малките вождове, които обикновено не са по-добри, но ако поради тази причина лудите решат да предупредят нормалните да не се радват, им се случват разни работи, а и накрая никой не ги помни.

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Топалов, К. Софийски истории, Бард, София, 2021, с. 336, EAN 9876190300786, ISBN: 9876190300786

---------------------------------------------------------------------------------

© Кирил Топалов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022