Когато го видях да влиза в двора с мозайкаджията, който щеше да довърши терасата на горния етаж, изпитах някакво внезапно чувство на неприятна, даже враждебна познатост. Сигурно затова не загледах изпитателно майстора, както обикновено правех, за да си съставя някакво първоначално впечатление професионалист ли е, или е току-що излязъл от затвора лумпен, който идва да се учи на занаят на моята къща и да открадне още първата вечер след работа някой и друг по-ценен инструмент, както правеха мнозина. Повече от половината „майстори“, които идваха, гонех още след ден-два, защото виждах, че не разбират нищо от работата, която трябваше да свършат, но този още от пръв поглед някак внушаваше доверие. Беше средна възраст, улегнал мъж, на години между мен и баща ми, беше ми го препоръчал приятел. Зад него креташе, странно влачейки краката си, почти без да ги вдига от земята, един изправен като върлина, висок и много слаб силно брадясал човек с трудно определима възраст, с нахлупена измърляна с цимент шапка-идиотка, от която горната част на брадясалото му лице почти не се виждаше. Беше стиснал в дългите си като гребла ръце две торби, пълни с инструменти, сред които очевидно имаше и бутилки, които леко подрънкваха. Мразех хора, които пият, докато работят, може би затова го погледнах с недобро око. Загледах го по-внимателно, докато сваляха с майстора голямата шлайфмашина от комбито, с което бяха дошли, но пак без резултат, а неприятното чувство не отминаваше. Да е работил на къщата и да съм го изгонил? Защото някои от тези, които гонех, особено лежалите в затвора за убийство, ми се заканваха люто и обикновено успяваха да ми развалят съня за някоя и друга нощ. Не ме плашеха заканите им, но не ми се отиваше там, от където те бяха излезли… Едва ли е такъв, аз съм физиономист и щях да го запомня, а и такава фигура прави впечатление, подобна върлина при мен не е работила… Впрочем той едва ли беше по-висок от мен с повече от четири-пет сантиметра, та думата върлина не беше съвсем подходяща, по-скоро бастун, ние, по-височките, обикновено ходим леко прегърбени, а в опънатата фигура на този човек имаше като че и нещо аристократично. Може би той ще ме познае и ще подаде сламка? Опитах се един-два пъти да уловя погледа му, но той въобще не ме погледна, очите му бяха залепени с някакво уморено безразличие за гърба на мозайкаджията, когато влизаха, след това и за машината, която помъкнаха по стълбите нагоре, и той не показа никакъв интерес към човека, който ги посрещна и на когото щяха да дооформят и шлайфат поредната си мозайка. От крайчеца на устата му като залепена висеше цигара без филтър, която си стоя така, докато влязоха в двора и къщата, докато измъкнаха машината от комбито и я замъкнаха по стълбите нагоре. Има такъв тип тютюнджии, непрекъснато в устата им виси цигара, като че почти не я пушат, а я държат като близалка. Вече имаше и цигари с филтър, но истинските тютюнджии не ги пушеха, пък и бяха два пъти по-скъпи.

Тази евтина мозайка от отпадъчни парчета мрамор си бях наредил и фугирал сам, защото знаех как да го направя, но нямах необходимата машина за шлайфане. В моето следвоенно детство трябваше всяко лято да работим по постройките още от 14-15-годишна възраст, за да имаме учебници и някоя прилична дрешка за следващата учебна година, защото на много деца бащите им бяха загинали или в безсмислената война с бягащите от Балканите немци, или в масовото избиване на „народните врагове“ от наказателните революционни тройки по улиците (доста по-късно се разбра, че така са застреляли и един човек, когото са взели за някакъв Елин Пелин, буржоазен писател и приятел на цар Борис), много бащи бяха затворени или избити от народен съд, още повече бяха ликвидирани в домовете им или в близките ливади и горички (до 1958 година ги избиваха нощем и ги закопаваха и в нашите боянски ливади, които се казваха и манастирски, хората от нашата крайна редица къщи нощем гледаха иззад пердетата на тъмните си прозорци как четири-пет души водеха между себе си вързан човек и след час-два се връщаха без него), стотици хиляди бащи не се върнаха от затворите и лагерите, мнозина бяха избити като „горяни“, други бяха безработни, трети бяха успели в последния момент да избягат в Турция или на Запад, уплашени от масовите репресии, така в много семейства децата и юношите играеха ролите на мъже и бащи… Понеже тогава не бяха познати работните ръкавици, още през първите дни на чиракуването ни по строежите на къщи и жилищни кооперации дланите ни се протриваха до кръв, защото, спечени от тухлите и цимента, ги топяхме във варелите с вода, което ни даваше малко облекчение, но след това, мокри, те се разраняваха още повече, докато постепенно сами се научавахме под подигравателните, нерядко и злоради, погледи на майсторите и общите им работници кое как се прави.

Така намразих строителните „бачкатори“, но от тях поне научих много умения и когато след доста години започнах строежа на моята къща, повечето неща си направих сам, защото трудът на частно и черно беше по-скъп от материалите, които пък, за сметка на това, много трудно се намираха. В края на гимназията с някои по-едри и по-яки мои приятелчета от нашата махала припечелвахме през летните месеци и в близката тухларна фабрика, която беше работен обект на Централния затвор. За да не избяга някой от затворниците с камионите, които караха тухли и цимент за вилите на големците (така наричаха първия набор на партийната номенклатура) в Бояна, Симеоново, Драгалевци и Княжево, управата на затвора нарушаваше някои правила и позволяваше товаренето да го правят момчета като нас. С торбите цимент беше по-лесно, макар и тогава да бяха по петдесет кила, но тухлите много често трябваше да се вадят от големите купове, наречени коптори, в които се изпичаха и в които температурата се движеше между шейсет и осемдесет градуса. Изгаряха ни не само косите и веждите, но и едва наболите бради и мустаци, а кожата на лицата и ръцете ни заприличваше на изпечените тухли. Големците заплащаха черния ни незаконен труд добре и с изкараните от нас пари през лятото семействата ни преживяваха до Нова година. Случваше се, след като им разтоварехме тухлите и цимента, някои да не ни платят уговореното и да ни дадат само половината, а един, на когото цял ден бяхме товарили и разтоварвали няколко хиляди тухли и седемстотин торби цимент, ни заплаши с пистолет да се махаме, че ще ни избие като кучета, не бил гинал в балкана за такива алчни копелета като нас, но на сутринта си намери всичките седемстотин торби цимент изкормени, сиреч разрязани и разсипани, това дисциплинира останалите, защото се разчу, а онзи не посмя да се оплаче на народната милиция, с която накрая ни беше заплашил, защото беше използвал незаконно труд на малолетни, та след тая история започнаха да ни плащат по-коректно… Докато колехме цяла нощ торбите с цимент – кой със задигнати от къщи тайно сред нощ кухненски нож или тесла, кой с някакво парче ламарина - си викахме, че ако оня се появи отнякъде с патлака си, ще постъпим и с него като с торба цимент, няма да успее от един път да ни застреля всички. Класова ненавист, пролетарска солидарност и кръвожадна и сляпа революционна решителност - класиците на марксизма са ги обяснили тези неща…

Сигурно неслучайно, като си спомних всичко това, тревожността ми нарасна. Ако сме имали с бастуна някаква такава случка, кой от коя страна е бил? И как съм се държал с македонския си характер и със самочувствието на ужасните си десен прав, кроше и ъперкът на юношески републикански шампион, макар и да съм прибягвал до услугите им само в много краен случай? От някаква гледна точка не се ли оказвах в момента повече от отбора на оня с патлака и с изкормените торби цимент? Кой знае.

Между моите постепенно нарастващи главоблъсканици топографски уточнявам, че на мястото на огромната тухларна фабрика сега се шири прекрасният Южен парк, а на територията на нашата махала и на големите манастирски ливади, които се простираха от бедните ни пролетарски едноетажни поселения чак до Бояна, сега има голям комплекс, който, макар и да е най-тъпо и нагъчкано направеният на света, престижно носи името на онази наша бойна и непокорна стара махала – Манастирски ливади. Когато преди доста години първите багери влязоха там, започнаха да вадят много човешки останки и недоизгнили парцаляци от избитите и заровени там народни врагове, но се взеха бързо мерки, та не се разчу много. Архитектурно-исторически пък уведомявам, че бедните пролетарски къщички бяха все едноетажни, защото повечето бяха построени незаконно след Втората световна война. Шансът им беше в един още непроменен закон от Царство България, според който, ако една къща е построена незаконно, но коминът ѝ е започнал да дими, вече не може да бъде бутната и става законна, така безбройните българи, бежанци от Македония, Тракия, Добруджа, Беломорието и така наречените Западни покрайнини, които бяха успели да се спасят от балканската обич на турци, гърци, сърби и румънци, смогваха след всяка поредна война да си струпат свой малък дом. Другият им шанс в нашия случай беше, че санкционирането зависеше от един вечно пиян техник, който ежедневно обикаляше района с растящите като гъби къщички, но все не успяваше да ги хване в процес на строеж, да им състави акт и да докара една строителна шпицкоманда да ги разруши. Местата се купуваха най-често от двете прочути, вече споменавани в нашите записки, боянски фамилии Янчевите и Куртевите, които притежаваха голяма част от някогашните ливади на Драгалевския манастир и на които народната власт тогава още не бе успяла да експроприира в народна полза всичките имоти. Та щом техникът напуснеше махалата след обяд, към поредното закупено място се юрваха светкавично всички мъже и жени от вече построените къщи, всеки носеше инструменти, ядене и пиене и без никакви планове и чертежи до сутринта на светлината на газени и петромаксови лампи се изкопаваха основите, иззиждаха се стените, правеха се покривът и коминът, на прозорците се залепваше пергаментна хартия (и ние бяхме изкарали първата си зима през 1950 с пергамент и одеяла на прозорците, след войната не се намираха лесно стъкла), а на сутринта техникът се появяваше, все още неизтрезнял от вчерашните и снощните ракии, с които щедро и коварно го пояха във всички дворове, и понеже бяхме крайна къща до ливадите, все спираше при баща ми, с когото някога били служили заедно във флота, та му имаше доверие, и задаваше за не знам кой път все един и същи въпрос:

- А бе, Любо, тая къща горе при реката имаше ли я вчера или я нямаше?

- Имаше я бе, морски, ти да не си пиян, та не я помниш? От много време си е там. Ей я, даже пуши! – отвръщаше баща ми по възможно най-непоколебимия и най-внушаващия доверие начин.

- А бе то – започваше да ги реди държавнически техникът, – те всички пушат, нали законът е такъв… Шибан… Правят на маймуна и мене, и държавата… Сега ще ида и ще ги науча да уважават и закона, и държавата, и техническата служба!

След което отиваше да провери на място, в късния следобед си тръгваше от там преял, препил и клатушкайки се, едва удържайки една препълнена с дефицитни следвоенни бакалски продукти и ухаеща на две-три печени кокошки мушамяна торба, от която се подаваха и няколко бутилки домашна ракия, спираше пак за малко на нашата ограда, оставяше внимателно торбата с плячката на земята, подпираше се за по-сигурно на ниския колец на портичката ни и махваше решително с ръка:

- Морски, ти беше прав… Имало я е тая кочина!... – Накрая най-често посочваше към една къща в средата на ливадите, която се бе появила месец-два по-рано по същия начин. – Обаче тия ги дръжте под око… Дошли са от майната си… Чак от Царибродско… Може да са сръбски шпиони… Титови агенти… Вни-ма-тел-но с тях! Бъдете нащрек! Тито праща диверсанти! Пълни раници с бомби… Ей я границата къде е! – Тук гласът му започваше да набира стремглаво височина и твърдост. – Пазете народа! Спокойния сън на децата! Иначе върху вас ще се стовари юмрукът на народния гняв!...

Накрая си хващаше внимателно торбата с плячката, заповядваше „Пълен напред!“, баща ми вдигаше ръка, замахваше тържествено, все едно, че поздравяваше от мавзолея народната манифестация, и казваше отривисто и най-сериозно:

- Йес, кептън, пълен напред!

А кептънът се оригваше звучно, безконтролно и правителствено, стисваше торбата с комшийски събраните жертвоприношения още по-здраво и поемаше с истинска моряшка люлееща се походка бавно и тържествено надолу към града.

Така аз, дребен малчуган, още преди да прочета Елин Пелин, Алеко или Иван Хаджийски, вече правех първите си стъпки в опознаването на българската народопсихология. Понеже и сръбските шпиони, като всички българи бежанци, бяха дошли в родината си, спасявайки гола душа, цялата махала им беше дала по нещо да се обзаведат – кой малко или повече продънен креват, кой стара печка-кюмбе, кой паянтова маса с един-два стола, кой две-три пиленца за кокошарника, кой някоя завивка от село, кой газена лампа и някоя стомна или стара дамаджана (още нямаше ток и вода в махалата), за два-три дни им изкопаха и бунар, наесен с момчето им Новко, почти мой връстник и до края на нашето детство най-близко мое приятелче, тръгнахме заедно на училище, баща му чичо Игнат стана пекар в хлебарницата между училището и нашите далечни манастирски ливади и на връщане от даскалото освен трите хляба, които ни се заръчваше да купим за в къщи, ни даваше, подобно на оня хлебар от Пдуене, в добавка по още един топъл хляб, който да изядем по пътя, та да занесем у дома поръчаната бройка…

След петнайсетина години събориха всичките наши къщички и набутаха свободните им обитатели в първите, най-грозните на света панелки. Мнозина от тези свободни граждани, дошли предимно от трънските и радомирските села, измряха от сърце в панелните кутийки поради неспособността си да оценят живота, който водят, като щастлив, а други, като мен, се опитаха да си струпат отново къща с дворче, но в онази, по-високата част на полите на Витоша, където нямаше опасност да се построят панелки, защото там си бяха харесали денонощно да мислят и да се трудят за доброто на народа най-народните му синове и водачи. Там вече, в най-горната част на старото шопско село, най-народните водачи си построиха в подарените им съвършено доброволно от благодарния туземен народ петдекарови парцели, останали им от дядово и бащино наследство, такива дворци, каквито дотогава хората по тия места бяха виждали само в картинките на книжките на децата или внучетата си с приказки за царе и царици. Тези местни хора, като видяха как дворците бяха построени с казармен трудовашки труд и безплатни строителни материали и как понеже първото също така безплатно обзавеждане с най-скъпи италиански или испански керамики, фаянс и всички други интериорни аксесоари не се хареса на най-народните водачи, та кранове, душове, плочки, вани, мивки, тоалетни, прозорци, врати, радиатори, подови настилки, мрамори и други невиждани чудесии бяха изкъртени, изхвърлени и натурално разменяни за по няколко пакета цигари от трудоваците, които обикаляха със строителните колички по къщята наоколо, та като видяха значи местните и че след няколко седмици трудоваците започнаха да обзавеждат дворците с още по- и най-модерен, с още по-приказен италиански или испански интериор и екстериор, нарекоха с любов, съпричастие и признателност тази нововъзникнала махала „Другарският квартал“, без и през ум да им мине някаква мисъл за ненавист или поне ирония.

Моите съкварталци от манастирските ливади, които останаха живи след панелното цунами, също не се поддадоха на пролетарска мъст и започнаха да търсят трескаво спасение от панелната широта на кутийките. Но и това не ставаше лесно в онова иначе щастливо време. Ако имаш стара къща на село – стягаш я и в празничен ден или отпуска забравяш, че си вече кореняк софиянец, бягаш от панелката и литваш с москвича да си прекопаеш градинката или лозенцето в двора. Но ако не си от тази категория, разбираш, че не можеш нито да купиш, нито да продадеш свободно имот - къща, апартамент или място. Декларираш го в общината и те го продават по вертикалния списък на когото решат, сиреч – пак на по-първата ръка народни хора. По своя инициатива можеш единствено да замениш недвижим имот с друг, но твоето можене се оказваше зависимо от нечие тълкуване. Бях се оказал наследник на онова вече споменато в настоящите бележки скромно дворно място в Подуене, останало от бомбардираната къща на дядо ми. Намерих след многогодишно обикаляне и питане малко парцелче в работническо-селската част на въпросното някогашно шопско, а сега вече елитно село в по-високата част на полите на Витоша. На продавачката й разрешиха да направи замяната, защото беше работила дълго време, почти цял живот, в красноселския райсъвет (пак историко-административно уточнение - не райски, а районен съвет, който притежава душата, тялото и имуществото ти както през целия ти жизнен път, така и след това), но аз – глупав и неопитен млад човек – не знаех как се урежда въпросът в подуенския такъв съвет, мислех, че щом законът го дава, кой може да ти попречи? Скоро научих, че законът го дава, но кметът на общината решава, стига да знаеш как става – според както ми го обясни римувано продавачката. За мой късмет тя научи, че изтича един шестмесечен срок, необявен публично, в който онези, по-първите граждани, да могат да си поразпределят имотите на деца и внуци чрез замяна на недвижимо имущество за…кола. Звучеше почти невероятно, но беше факт – второто шестмесечие на 1985 година, който не вярва, може да го провери. Веднага купих една стара жигула, бившите колеги на продавачката не й отказаха разрешената временно замяна и така в последния работен ден на посочената година се сдобих с моите нови четиристотин и няколко квадратни метра земя. Добре че поне колите можеха да се продават свободно на старо (за нова соц кола се чакаше ред десетина-петнайсет години, а западна се купуваше само с долари от Кореком, с каквито разполагаше пак само по-първата ръка), да, пак добре че можеше, защото по едно време и това не можеше, но властта бързо се отказа, тъй като разбра, че няма толкова големи паркинги, където да държи старите коли, които да продава пак по вертикалния списък.

По повод на всичко това започнах да си мисля – дали пък когато са ми отказали в Подуенския райсъвет, не съм изпитал обяснимо желание да пратя с един от споменатите вече мои убийствени десен прав, кроше или ъперкът някого да доизкара трудовия си стаж в небесния райсъвет? Едва ли, но защо пък съвсем едва ли? А дали случайно точно този бастун не ми е бил съобщил с чиновническа ехидност и чувство за превъзходство над малкия човек новината, която ме бе докарала до отчаяние? Пак едва ли. Такъв би паднал възнак и само ако съм го погледнел тогава, защото би разбрал веднага какво го чака, по онова време като важна съставка на споменатия си македонски характер имах и много тежък и лош поглед, който ми беше останал генетическо наследство от дедо ми Тасе от Дебър, дето беше участвал и в Илинденското въстание, и в балканските войни, и в Първата световна, и в Охридско-Дебърското въстание, когато сръбската армия е започнала за пореден път да коли българското население в Повардарието… Но пак от него съм запомнил и че на умряло куче нож не се вади, не е мъжкарско. Значи трябваше да търся други ситуации, в които евентуално да съм изпитвал неблагочестивото желание да убивам, но защо пък именно срещата с бастуна отключи такива идиотски мисли? Не си добре с нервите, мой човек, си казах по едно време, престани да се занимаваш с този човек, да свършват с тая проклета мозайка там и да се махат.

     То как ли можеше и да си добре с нервите, един мой приятел правилно беше отбелязал, че решението да строиш къща в България днес е вече самό по себе си диагноза, но който е прекарал детството си в къща с дворче, особено ако от ниската портичка на бащиния ти дом са започвали безкрайните манастирски ливади, в които от 24 май до първи септември си тичал на воля с другите деца от махалата сред треви и всякакви прекрасни полски цветя - гороцвети, полски карамфили, маргарити, минзухари, блатни кокичета, синчец и какво ли не още, правили сте си тайно вир на малката река, която е минавала през средата на ливадите, за да се учите в десетте квадратни метра да плувате, без да знаят майките, реката, която зиме се е разливала из целите ливади и ги е превръщала в безкрайна пързалка, ливадите, в които лете си гонил и ловил гущери и змии, а зиме са слизали от планината сърнички, лисици и даже вълци… Който знае всичко това, е наясно, че диагнозата да си направиш къща е лоша, обаче разболяването е неизбежно.

Но още малко за тая диагноза. Когато се появи бастунът, вече довършвах къщата си, която почти изцяло си бях построил сам благодарение на младостта си, на помощта на роднини и приятели и на уменията, дето бях усвоявал цял живот по строежите, беше в последните години на соца, не можеше да я направиш както искаш, а както ти кажат от архитектурното на райсъвета. Както вече стана дума, трудът беше скъп, а строителните материали сравнително евтини, но ги нямаше. Трябваше с месеци да се виси денонощно по строителните складове, да се правят списъци, които се проверяваха от самите записани граждани на всеки час и ако веднъж не се обадиш, отпадаш, язък за няколкомесечното чакане дотогава. Ако не можеш да дойдеш на проверката, пращаш роднина или приятел да се обади от твое име. На някого всичко това може да се стори унизително, но то може и да бъде с щастлив край, особено ако след примерно три месеца успееш да купиш двайсетина торби цимент, тухли за половин етаж или керемиди за четвърт покрив. Доброто беше и че се свикваше. Освен това през дългите дни и нощи на няколкогодишно чакане - лете и зиме, в пек и студ – се създават микрообщества, понякога дори и нови сърдечни връзки, защото под закачения над главите списък чакат не само мъже, но и жени, не само по-възрастни, но и по-млади, свалените седалки на колите, в които се спи, за да не се пропусне редът за обаждане, стават за легло на един, но временно или дори за цяла нощ – и на двама, някой път ще напиша един-два разказа на тази тема, много е романтична и още повече – поучителна, в някаква степен и образователна. Май се поотклоних от темата за мозайкаджиите, но го направих, защото, драги читателю, твоите и моите деца са убедени, че винаги е можело да си поръчваш по интернет всичко, каквото си пожелаеш, даже материали за една къща, или пък направо цяла къща с дворче, и „Еконт“ или „Спиди“ да ти докара поръчаното след един ден до вратата. Не, тогава такива неща ставаха малко по-трудно, но как да обясниш, че в това беше и красотата на онова щастливо време. Я само си представи отново – нощ, голям строителен склад, закачен списък, проверка на присъстващите всеки час, от купетата на някои коли излиза цигарен дим и музика като от стария пътнически влак за Своге или Каспичан, веднага разбираш, че там има повече от един човек, а жените пушат колкото и мъжете, понякога даже и повече, от други коли се носи хъркане, от трети – други звуци, приглушен женски смях или задъхано дишане… Ако това не е романтика и щастие… Ами когато в малките часове след полунощ започнат да пристигат влаковете с материали и се стартира щурото катерене по вагоните, за да се види дали в някои от тях няма случайно от чаканите от месеци тухли, керемиди, цимент или дървен материал, и се чуват пак задъхани гласове: „Има ли, какво има, а в оня, последния, няма ли нещо?“ Най-често няма, но кой може да ти отнеме щастието на очакването, че все до края на лятото, или пък на зимата, или пък на пролетта ще дойдат тия тухли… Тия керемиди… Тоя цимент… Тоя дървен материал, ей, да знаете, чак от Коми го карат… Нашите го секат там… Мамка му… Ще взема един калашник и ще… А тоя мангал, началникът на склада, защо продаде предишните тухли и керемиди не по списъка, а на някакви свои хора?... Мамицата ще му разплача…

А! Да не би пък бастунът да е бил някъде началник склад? Да са го опандизили за далавери и сега по неизбежност да се е преквалифицирал? В тия безкрайни среднощни часове на очакване, разочарование, унижение и сатанинско отчаяние край релсите на какви ли не строителни складове в София и из провинцията на човек могат да му хрумнат всякакви макабрически идеи, които обаче с настъпването на утрото разумно и щастливо отминават. Ще го убиеш оня гад началник-склада, но после вместо в новата си къща, която сънуваш даже и когато дремеш в колата си до следващия час на проверката, ще влезеш в стария затвор. А и бастунът, с макар и едва забележимата си аристократична чупка в стойката си, не се връзваше много с образа на ония изпечени мошеници, началник-складовете, които все пак, в края на краищата, като пресметнеш всички плюсове и минуси, не можеха да ти помрачат щастието, че си правиш къща.

Един бастун обаче може, както се оказа, защото ме накара цяла нощ да не мигна от мисълта кой беше този човек и защо индуктираше в нещастната ми глава усещане за мисъл за убийство… Мислех и се ядосвах сам на себе си – защо не се заех да си довърша и изшлайфам тъпата тераска ръчно, па макар и да си изпотроша ръцете. Щях поне да спя спокойно.

Започнах да си мисля, че това – за убиването, може би просто съм го сънувал някога, нали в просъница се случва да ти идват фантасмагорични неща, които ти поднася подсъзнанието, и макар и да не си в състояние да ги извършиш, даже се случва да си на крачка я от да напишеш „Дон Кихот“, я от да композираш „Лунната соната“, да нарисуваш „Мона Лиза“ или да избиеш с голи ръце, че е по-сладко, цял полк началник-складове… Някога, когато и аз поради една сложна причина също като баща ми и „морския“ от ливадите служих тригодишно във варненския флот (накрая тая участ сполетя и брат ми), малко се поразболях, та изкарах няколко месеца във военноморската болница. Изчетох половината книги на библиотеката на болницата, това беше почти забравено удоволствие и така ми хареса, че по едно време започнах да изхвърлям хапчетата, които трябваше да гълтам, за да не се излекувам бързо, та да стоя там по-дълго време, да не говорим и че библиотекарката беше една газела, леле-леле… Когато в болницата се случваше да дойдат на някаква проверка от щаба, всички болни, които не бяхме на тежък режим, бяхме длъжни да застанем мирно, макар и в болнични пижами, там, където ни свареше посещението – до леглото в болничната стая, в коридора, в столовата, в библиотеката или някъде другаде... Заставахме мирно, началникът милостиво ни командваше веднага „Свободно“, нали бяхме болни, и всеки отпускаше ляво или дясно коляно. Когато обаче се случеше в такъв момент по коридора да мине газелата, всички се вдървяваха така фатално, че дълго след като е отминала, не се сещаха или просто не можеха да отпуснат вдървеното коляно или да отместят поглед от униформената й тясна пола.… Една нощ, току-що бях завършил „Мартин Идън“ на Джек Лондон, сънувах, че пред очите ми тече някакъв дълъг, но логичен текст, който хем уж четях, хем по някакъв начин като че сам пишех, и чувството беше неописуемо. Май тогава разбрах, че през живота си ще съчинявам изречения. Да бе, ама едно е да сънуваш, че едновременно четеш и пишеш някакъв текст, вероятно са се отключвали някакви атавистични или наследствени рефлекси – и баща ми на младини е публикувал стихотворения, разкази и статии за Македония, аз също вече виждах по софийските и варненските вестници мои литературни упражнения, които ми изкарваха и по някой и друг ден домашна отпуска от командира за „удачно списаното матроско стихотворение на тема първа любов“, да, едно е да си сънувал, че пишеш нещо, но съвсем друго – че си искал да убиеш някого… През новобранството и школата за корабни радисти край Аспарухово оттатък големия мост на Варна (на школата й казваха и „Пясъка“, понеже там освен пясък нямаше нищо друго, нито едно растение за цяр, дето се вика) в самото начало се случи два-три пъти старата служба да се опита да се упражнява по изпитаните войнишки начини върху моето, пак ще кажа, идиотско македонско чувство за достойнство. Страшно ни мразеха нас, софиянците, и ни наказваха за щяло и не щяло, но в моя случай за нещастие не знаеха, че не са случили с обекта. След като един подир друг го разбраха индивидуално, престанаха да ме мразят чак толкова, а на единия му се наложи и да лъже, че си е счупил носа, като се е блъснал неволно в една врата, та полежа и той известно време във военноморската, а като излезе, го питах за газелата, още била там. Помня, че имах колебания един по един ли да ги убеждавам в непродуктивността на злите им помисли, или да им проведа един светкавичен групов урок, да, разсъждавах наистина по двата варианта, но да съм искал чак да ги убивам?... Да не би пък да съм бил прекалено разглезен от интереса към мен от страна на мадамите от нашия и един-два съседни класове, а също и от любовта на спортната публика от нашата махала, която, когато бяхме по-малки, ме скъсваше от колективен бой, задето майките им все ги биеха у дома да взимат пример от мен – добро дете, не носи двойки като тях, не рита по цял ден топка в калните ливади, пази се чисто и не се прибира прасе като тях, казва добър ден на улицата… То и затова станах боксьор още в осми клас, за да им го върна, но не се получи, защото изведнъж бях се превърнал в тяхна гордост, идваха и викаха четири години като бесни на моите мачове и след всяка моя победа ме носеха на ръце от ринга до съблекалнята… Аз бях вече техният бог, хайде иди, че ги бий… Да не би пък поради всичко това да съм понесъл така трагично внезапното ценностно преобръщане на нещата в казармата, което позволяваше на някой жалък пръдлю да издевателства над теб само защото се е случило да му острижат тиквата една година по-рано от твоята? И все пак, може да съм раздавал юмручно правосъдие, обаче не помня да съм искал да ги убивам… Но знае ли човек? Подсъзнание е, можеш ли да му вярваш? Може и внезапно да те посъветва някоя лоша работа…

След школата ни разпределиха насам-натам по кораби и поделения и още в една от първите вечери се случи да чуя как тамошната стара служба също се кани традиционно да си устройва забавления. Спях на почти съседен креват след тежка нощна вахта, бях се завил през глава, за да се спася поне малко от шумовете на будните, а те или не ме видяха, или мислеха, че спя дълбоко, та започнаха да ни обсъждат нас, новобранците, кого как ще „фиркат“. Когато стигнаха до мен, не можеха да се сетят точно кой съм, за да ме идентифицират, накрая единият от тях се сети:

- А бе тоя, бе, софийския бунак, бе, дето всяка вечер ходи да си мие зъбите!

- О-о! - извикаха въодушевено в хор другите трима. – Тоо ли, бе? Край с него!

Е, повтори се обучението от „Пясъка“, тоя път никой не си удари носа във вратата, тя ги удряше все поотделно, насаме, за да им пази достойнството, и странично – с ляво или дясно кроше, но ефектът беше все така успешно педагогически. Те обаче решиха да си го върнат на другите новобранци, но ние успяхме да разберем как - ще им задават въпроса, на който каквото и да отговориш, все ще си вътре, тоест:

- Ей, салага („салага“ на морския жаргон значи новобранец или заек), ти ебаваш ли старата служба?

Ако отвърнеш, че не я ебаваш, това ще означава, че не я зачиташ, и ще доведе до зловещото „О, не я ебаваш?“ със всичките отчайващи последствия. Ако пък отговориш, че я ебаваш, това ще означава че си правиш гаргара с нея и пак ще последва още по-зловещото „О, ебаваш я?!“, нататък ти е бедна фантазията. Тук се намеси бъдещият несръчен подражател на Джек Лондон, който събра неколцината набори и им каза как да отговорят. И когато простите момчета от варненските села изправиха пред себе си първия от нашите и му зададоха въпроса: „Ей, салага, ти ебаваш ли старата служба?“, той се изпъна като струна, както повелява уставът, и отговори високо и ясно, както в казармата се иска да се отговаря:

- Ебавам, не ебавам, на стара служба път не минавам!

Простите момчета от варненските села дадоха „заето“, оттеглиха се да решат как да действат със софийските хюмнета (варненски жаргон за „педерастчета“), а аз казах на нашите - ако някой все пак се опита да ги „фирка“, веднага да ми дадат знак, но не се наложи, простите момчета си бяха прости момчета, акъл много нямаха, но инстинкт за самосъхранение очевидно им се намираше.

Та казармата е период от живота на мъжа, през който поне един-два пъти му се е приисквало да убие този, който се гаври с неговото достойнство, но ето че моят кратък преглед на възможните ситуации и там не ми подаде никаква сламка. По-скоро обратното – сигурно поне на един от тези, на които съм раздал боксьорско правосъдие, свирепо му се е приискало да изпразни по мен един калашников пълнител. Тогава каква е причината за това враждебно чувство към този хърбав, височък и изправен като бастун бачкатор, който влачеше краката си след майстора? С такъв в казармата не съм се занимавал, с по-дълъг от мен май не съм се боксирал, аз почти винаги бях по-високият, не е някой от подуенския райсъвет, там май една жена с черна коса и в тъмни дрехи ми съобщи неприятния отговор, началник-склад не е бил, тогава от къде, от къде, от къде… А пък дали не си внушавам? Да строиш къща си е наистина диагноза, мамка му…

Прекарах нощта ту полубуден, ту полуспящ, както винаги определях с горчива ирония трудните си нощи, когато ме вкарваше в ъгъла на частния ми ринг някой идиотски проблем, заспах чак накрая на нощта и сутринта реших просто да наблюдавам помощник-мозайкаджията, та дано получа някой знак и се сетя от къде го познавам.

Те пристигнаха в девет, както се бяхме уговорили, тъкмо бях станал, никога не спя до девет, но нали цяла нощ… Тая идиотска нощ... Миришеше на кафе, нямаше как да не им предложа, но те отказаха, тоест отказа майсторът, вече бил пил, бастунът просто мина бавно и безразлично с влачестата си походка през хола и с увиснала цигара в края на устата си, с нахлупената си шапка-идиотка и без въобще да погледне нито към мен, нито към майстора, се отправи към стълбите за горния етаж, където беше и площадката с мозайката. Вчерашния ден имах много срещи и веднага след пристигането на мозайкаджиите трябваше да сляза в центъра, а вечерта, когато се върнах, те вече си бяха отишли. Качих се на терасата и преди да видя какво са направили, ме порази нещо, което не бях виждал – терасата бе пълна с празни стограмови шишенца от гроздова ракия, които очевидно бях чул да подрънкват в торбата на помощника на майстора при идването им. Всички, които работиха при мен, пиеха, но такова чудо не бях виждал. Преброих шишенцата – петнайсет, значи помощникът беше изпил, докато е работил, литър и половина ракия, а това означаваше, че е отчаян алкохолик. Със сигурност всичките ги бе изпил той, защото майсторът караше комбито, а и изглеждаше сериозен човек. Алкохолик – това беше може би някаква сламка, но днес всички пият като за последно, едва ли това ще се окаже някаква кой знае колко продуктивна следа… Исках по някакъв начин да взема съгласието на майстора да поседя през деня край тях, белким от някакъв детайл изскочи нещо, защото, макар и отново с две торби в ръце, в една от които пак подрънкваха бутилки, бастунът не губеше аристократичния нюанс на стойката си, която вече далечно и смътно май започваше да ми се струва позната, но не бях сигурен дали наистина ми се струва, може би това се дължеше просто на обстоятелството, че вчера вече го бях видял, макар и за малко, а тази стойка не остава незабелязана и се врязва в паметта.

Знаех, че майсторите не обичат да им досаждаш, когато работят, защото им е писнало да им се задават глупави въпроси, или пък да им предлагаш решения, за които не си компетентен, затова завъртях питането си по най-глупавия начин:

- Майсторе, имаш ли нещо против да ви помагам горе, та да гледам как работите с тая машина, може да ми се наложи някой път и сам да… Чакат ме още няколко площадки. Това, дето го шлайфате, съм си го редил сам! – реших да се похваля и май направих грешка, защото майсторът отвърна с нескрита ирония:

- Личи си.

- Няма да прихващам моята помощ от вашата надница – опитах се да се пошегувам и аз, а той изведнъж влезе в майсторския си тон:

- Идвай и стой колкото искаш, само не говори. Ако почнеш да ми даваш акъл, си тръгвам. – Взе си чантата с инструментите и се сети нещо. – Предплата няма да ти искам, но ако имаш да дадеш за чирака горе стотина лева… Закъсал го е, няма пари за ядене.

- За пиене, гледам, че има – казах с лека ирония, не знаех как ще реагира, демек – защо го взимаш такъв, можеше да се засегне, но той отвърна кратко:

- При тях пари за пиене се намират винаги. А и той най-често през деня, докато работи, само пие, не яде.

„При тях“ означаваше – при алкохолиците. Реших да опитам да разбера нещо повече за бастуна.

- От някъде май го познавам, но не съм сигурен. От теб ли е учил занаят?

- От Белене.

- Моля?

- Изкарал е там петнайсет години.

- Петнайсет години? За какво?

- За рок. На „Гочо Гопин“. Пет години. После се опитал да бяга през границата, още десет. Излезе преди десетина години, майка му е на легло, парализирана, работи, за да я гледа.

- А защо си влачи така краката?

- Не знам, а ти не му съобщавай, че знаеш това, което ти казах. И въобще не говори с него. Или ще започне да ти се хвали колко е бил велик, или ще хвърли инструмента и ще си замине. Пълен дегенерат. Но е син на мои съседи. Баща му се затри по лагерите, бил някакъв професор преди девети, не се върна повече. Майка му и него, още малко дете, ги изселили, после ги върнали в София, дали им само една съвсем малка стая от апартамента им, но без право да ползват клозета, та те ходели в някаква градска тоалетна на няколко спирки от тях, а него го местели от училище в училище, все не спазвал дисциплината…

Извадих още две стотачки.

- Майсторе, дай му и тия. Извън плащането. От мен за майка му. И аз съм видял баща си за първи път през мрежата на лагера „Куциян“. Бил е там с Димитър Талев и други писатели. По ония, македонските работи, да си признаят публично, че не са българи, а са македонци. И че са служили на двореца.

- Талев съм го чувал. Децата нещо учеха от него в училище.

Не му отговорих, но вероятно съм го погледнал с лошия си македонски поглед, та сложи в джобчето на ризата си тристате лева, които му дадох за бастуна, взе си чантата и тръгна по стълбите нагоре. Забравих да го попитам как се казва помощникът, но това едва ли имаше някакво значение, все щях да го науча по-късно.

„Гочо Гопин“ беше една уличка в центъра на София, пресечка на „Витошка“. Там имаше нещо като читалищен салон, единственият в столицата, в който веднъж в седмицата, в събота, свиреше няколко часа малък оркестър, а софийските младежи можеха да танцуват танго, валс, фокстрот или „Ча-ча“, който се смяташе кубински танц, сиреч братски и прогресивен, а когато излязоха рокът и туистът, понякога музикантите се престрашаваха да изпълнят „Затворническия рок“ или „Туист ъгейн“. Отначало никой не знаеше как се танцува рок и туист, имаше само две-три двойки, които можеха, около тях се завъртаха още неколцина ентусиасти, които ги гледаха и се учеха, постепенно можещите ставаха повече, самият аз отидох няколко пъти, докато се разбра, че веднъж нахлули милиционери, натоварили на един камион всички, които танцували рок, и ги закарали в Белене – най-страшния лагер по онова време, в него вкарваха политически и криминални, от които, казваха, рядко някой се връщал жив. Слухът за това обходи софийските училища, защото сред натоварените на камиона имало и доста ученици, и изплаши мнозина, включително и мен, баща ми минаваше за „неблагонадежден“ и аз не стъпих повече там, така и никога не ми се случи да танцувам рок, а туист научих чак след четири или пет години като студент. От време на време из софийските училища прелиташе мълва за поредната камионна акция на „Гочо Гопин“, разчу се, че преди да ги пратят в Белене, ги биели в подземията на Столичното управление на милицията с маркучи по бъбреците, а с дърво по ходилата и по пръстите, та да им направят костите и костиците на салата и да не могат да танцуват никога повече упадъчни танци. От разказа на майстора излизаше, че бастунът е влязъл в лагера, когато аз съм бил трета година във флота или първа година студент, значи е бил или по-малък, или горе-долу колкото мен, може и да се е отлагал от казармата, с тая хърбава физика не е било невъзможно.

Когато сложих едни стари дрехи, с които работех по къщата, и се качих горе, той търкаше на ръка плочките в един ъгъл, защото там дискът на машината не можеше да влезе. Край него вече се търкаляше едно празно шишенце, а от устата му висеше неговата дежурна посмачкана цигара без филтър. Майсторът поставяше на машината камъните, с които се шлайфаше, и само ме погледна, без да каже нищо. Направих се, че наблюдавам с интерес действията му, а всъщност непрекъснато държех под око бастуна, исках да видя лицето му, което все беше скрито под козирката на шапката-идиотка, като се надявах, че може би някоя характерна черта в него, съчетана със стойката, в която продължавах да мисля, че нещо ми е познато, може да ми помогне да разбера познавам ли го от някъде, откъде и как, или вече така съм се побъркал с тая къща, че започват да ми се привиждат призраци. Лицето му обаче беше така обрасло с брада, която явно не беше виждала бръснач поне от два-три месеца, че беше почти невъзможно да се видят чертите му. Личеше си, че не беше брада за декорация, а просто четина по лицето на човек, на когото му е все едно как изглежда, тогава брада можеше да носиш само ако и в паспорта си с брада, а това се постигаше с много трудни връзки с народната милиция. Бастуна търкаше с бавно безразличие мозайката с парче от камък за шлайфане, явно счупено при работа от някое по-голямо парче като онези, които майсторът в момента монтираше на машината. Седеше върху пода по професионален мозайкаджийски начин, който аз никога не успях да постигна, защото за това се иска по-дълга практика – сяда се върху подгънат под тебе крак, а другият се опъва напред, като от време на време краката разменят местата си. Някога имах чичо мозайкаджия, беше си отишъл от тоя свят много отдавна, той седеше по този начин дори и когато беше върху стол. Изведнъж си спомних, че и в неговата уста винаги висеше цигара, от която много рядко подръпваше, вероятно вече си е знаел колко са му увредени белите дробове, защото много кашляше. Странна порода са това мозайкаджиите.

Бастуна явно не се притесняваше за нищо от околните и по едно време остави камъка, с който търкаше, и парцала, с който забърсваше, бавно се пресегна към торбата, която беше до него, извади второто за деня шишенце, бавно му отвъртя капачката, и го изпи на един дъх, сякаш пиеше вода или лимонада. При това го изпи, без да вади цигарата от устата си, а докато го пиеше с отметната назад глава, мен сякаш ме ослепи светкавица, това беше като усещането на ринга, когато получиш нокаутиращ удар и за миг или повече губиш съзнание. През четината видях за секунда познато, макар и много остаряло, лице, този номер с пиенето на ракия от шише, без да сваляш цигарата от устата си, го правеше само едно момче, мой съученик от гимназията, който дойде в нашия десети А-клас, изключен от друго училище „за хулиганство“, както тогава се формулираше лошото поведение или лошият произход. Висок и изправен като бастун, красив, строен, с трапчинка на брадичката и бенка на лявата буза, с рус перчем-къдрица, по-голям от разрешените четири сантиметра коса, със сини очи и волеви, красиви и сладострастни устни, въобще - с лице на френски киноактьор, с аристократична стойка, маниери и походка, та неслучайно, когато класната го въведе да ни го представи, мадамите ахнаха почти в хор:

- А-а… Ален Делон!

- Не съм Ален Делон, а съм Графа, това ми е името – каза той с безразлично презрение, дъвчейки небрежно дъвка, тогава дъвки можеха да се намерят само на черно, и то много трудно, а в училище бяха най-строго забранени, буржоазен навик, подобно на дънките и маратонките, които също бяха забранени.

- В нашето училище графове и принцове няма! – строго го сряза класната Петкова, дебела офицерска съпруга, която ни преподаваше по литература и ме мразеше, защото й задавах въпроси, на които тя невинаги можеше да отговори, и освен това най-добрите теми пишех аз, а не две девойки, дъщери на някакви важни клечки, които бе взела под крилото си. – И веднага да изхвърлиш тази дъвка от устата си, да не те изхвърлим и от нашето училище! – каза тя с нетърпящ възражение тон, но като видя, че той няма да изпълни заповедта за дъвката и вече я прави смешна, реши да завърши поне с една изпълнима заповед. – Седни на последния чин! И сам! Аз ще се заема с теб! И внимавай как ще се държиш на бригадата. В изпитателен срок си!

След което умерено бавно изнесе дебелините си от стаята с победоносно вдигната глава, а изхвърлянето на Графа се забави с две седмици, през които трябваше да идем на бригада в пазарджишкото село Юнаците, за да помагаме на силажирането на царевицата.

- Графе! – произнесох глухо и със страх, едвам сам се чух. – Графе, ти ли си?

- Я, ама вие познавате ли се? – извърна се към нас, изненадано и рязко, майсторът. – Вярно ли сте му викали „Графа“, аз мислех, че лъже.

Графа спря да търка и за първи път погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че в безразличния му досега към всичко наоколо поглед припламна някакъв животински страх.

- Не лъже – казах, колкото беше възможно, спокойно, без да откъсвам поглед от него.

- Значи се познавате? – не спираше да се чуди майсторът.

- Аз съм Коки от бригадата в Юнаците – казах на Графа, това беше боксьорският ми прякор, от Константин.

- И глей къде и как се намерихте! – не спираше да се чуди глупаво майсторът, а аз му отговорих, все така без да свалям поглед от Графа.

- Ако го бях „намерил“ тогава, сега нямаше да има как да се намерим.

- Ей, момчета… Да не сте се… Заради някаква мадама?... От любов се правят най-големите глупости… – уплаши се майсторът, явно усети, че леденината в моя тон не е на добро.

- Не сме се… – казах бавно и се опитах да се направя на спокоен и безразличен, но май не ми се получаваше много. – На бригадата отне девствеността на всички готини мадами от класа. Включително и на моята първа любов.

Майсторът явно се уплаши, че може да стане нещо, и тактически домъкна машината и себе си между мене и Графа.

- Вижте какво момчета, май днес не ни е ден. Ние ще си идем и ще дойдем да довършим утре. И без това тези камъни не стават за тая машина. Ще взема други. Хайде, Графе – опита се да разведри малко атмосферата. – Пайдос.

„Пайдос“ на строителния бачкаторски език означаваше край на работата, тръгваме си. Но Графа се бе свил върху сгънатия под себе си крак, сякаш се бе слял с мрамора, целият трепереше и бе впил някакъв безумен поглед в парчето от камъка, с който шлайфаше мозайката и което сега бе стиснал с все сила в немощния си юмрук. Беше се приготвил да се защитава.

За бягство от бригадата го бяха изключили и от нашето училище и го бяха преместили в друго, та повече ни го чухме, ни видяхме. Впрочем не бях сигурен в това за някои от мадамите, включително и за моята първа любов. Никой от учителите не казваше, а може би и не знаеха, къде го бяха преместили. Половин година бягах от последните часове и висях наред пред входовете на всички софийски училища с надежда да го спипам, когато всички си тръгват.

Не знам дали го съзнавах в онези дни и месеци, но с годините ставах все по-сигурен, че ако тогава го бях намерил, сега все още щях да правя тухли в някоя затворническа тухларна. За предумишлено убийство, макар и с голи ръце, макар и в състояние на афект, се даваше най-често доживотна присъда.

 

 

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Топалов, К. Софийски истории, Бард, София, 2021, с. 336, EAN 9876190300786, ISBN: 9876190300786

-------------------------------------------------------------------------------------