– Ти си никой! Няма да мислиш! Няма да даваш предложения! Няма да говориш! Ще работиш и ще мълчиш! Ако не – изчезваш оттук! В тази къща става това, което аз кажа... – крещеше като обезумяла Валя.
Стъписах се. Не вярвах на ушите си. Последната реплика я бях слушала от нея десетки пъти. Но останалите?!... Никога не ми е минавало през ума, че е възможно някой да изрече тези слова. В 21 век! И да ми се случи на мен, без дори да го заслужавам. Не е честно!...
Несправедливостите винаги са ме изкарвали от релсите. Още от малка им се опълчвах... Цялото ми същество се разбунтува след тези думи, но се овладях. С огромно усилие. Не исках да загубя възможността да работя за най-добродушния и добронамерен човек, когото познавам. Няколко дни не бях на себе си от възмущение и гняв. После го преглътнах. За пореден път и до следващият, който не закъсня да дойде.
Тогава „сгреших”, защото си позволих да кажа, че не е уместно да идват хора за оглед на апартамента по всяко време на деня, че болният има нужда от спокойствие и сън, който е фундаментален за него...
Следващата ми „грешка” бе, че му разреших да излезе на кратка разходка след вечеря и това се оказа фатално...
Да се грижиш за човек, болен от шизофрения е голямо предизвикателство, но аз, вярна на себе си, го приех. Три седмици, преди да започна да работя за Енрике (така се казва болният), прекарвах всяка свободна минута в търсене на информация за болетта му. Познанията ми за шизофренията бяха оскъдни, а исках да знам с какво ще си имам работа...
Енрике се оказа близо 70 годишен мъж, с кристалночиста душа на дете от средата на миналия век. Отначало ме гледаше с нескрито подозрение, опитваше се да хитрува и скришом унищожаваше лакомствата, до които се добираше, но впоследствие ме обсипваше с такава доброта и сърдечност, че ми трябваше време, за да се убедя, че не е сън, а реалност. И че още съществуват хора като него, макар и да са изчезващ вид...
– Какво прави Енрике в 21.15 часа навън? В 21.00 часа трябва да е в леглото. Ти не си гледаш работата, ти си безотговорна... – викаше Валя...
Опитах се да ѝ обясня, че е излязъл за малко след вечеря и всеки момент ще се прибере, както и стана. Но този път не можах да остана безразлична към неоснователните ѝ нападки и изсипах всичко, което ми се беше насъбрало през последните пет месеца...
В деня, в който изгониха официално моята предшественичка, казах на Енрике, че е свободен и му го повтарях непрекъснато до момента, в който той се почувства такъв и сам го изричаше с радост. Отнасях се с него като към нормален, възрастен човек, въпреки, че на моменти той се държеше като дете. Целенасочено го карах да взема сам решения и му казвах, че може да прави, каквото си поиска.
Усмивката ми бе неизменна част от мен. Никога не го занимавах с проблемите си, а неговите решавах с лекота. През дните, в които изпадаше в кризи, се въоръжавах с търпение, обсипвах го с внимание и топлота. Неуморно, понякога десетки пъти на ден, му повтарях, че ще се оправи. Превърнах апартамента в спокойно и уютно кътче, в което той прекарваше все повече време…
И резултатите не закъсняха.
Постепенно нарцисизмът го напускаше и пред очите ми се превръщаше от плещещ неразбории, несигурен и неспокоен тип, с блуждаещ и безличен поглед, в почти нормално държащ се, отговорен индивид, с грейнал поглед и нестихваща умивка.
Телевизорът спря да бъде непоносим дразнител, изчезнаха гласовете, които чуваше от години, мислите му станаха по-ясни. Дейността на отделителната му система се подобри до степен, при която не се нуждаеше от лекарствата и медикаментите, които бе ползвал дълъг период от време.
И точно тогава, след 6 месеца работа с него и всичките положителни резултати, трябваше да се разделим, защото Валя реши така. Не можеше да търпи някой да я засенчва. Тя работи от години за брата на болния и обзета от манията, че знае всичко и трябва да ми е шефка, без никъде да фигурира в трудовия ми договор, не пропускаше възможност да направи живота ми ад.
Колкото по-добре се чувстваше Енрике, толкова повече злобата и нетърпимостта ѝ към мен нарастваха...
– Ние сме ти безкрайно благодарни за всичко, което направи за Енрике. Състоянието му се подобри значително, откакто ти дойде... – каза брат му. – Но Валя ми постави въпроса „или аз, или тя”, а аз не мога да се разделя с нея... Можеш да останеш, докато си намериш друга работа...
Това за благодарността ми го каза и в началото, след инцидента, при който спасих живота на Енрике. Даже за награда получих няколкодневна екскурзия до Андалусия...
Няма да забравя ужаса, който изпитах, виждайки как Енрике, тичайки с висока скорост по стръмен наклон, се забива с лице в панелната стена на гаража.
Секунди преди това успях само да изкрещя: „Не-е-е!” И с това ми действие съм активирала инстинкта му за самосъхранение. Той е подложил в последния момент едната си ръка и единия крак, с намерението да се спре и това е омекотило челния удар, който бе толкова силен, че Енрике отскочи, преметна се и падна с гръб към стената. Рукнаха кървища, а той гледаше уплашено и безпомощно... Седнах до него, прегърнах го, питах как е и всячески го успокоявах... Това е втората ми адекватна реакция, която е предотвратила изпадане в безсъзнание или други нежелани последствия, както обясни лекарката от „Бърза помощ”...
Енрике си дойде две минути след скандала с Валя през фаталната вечер.
– Как можа да ѝ звъниш? Защо? Разреших ти да излезеш за малко, защо трябваше да ѝ звъниш...?! – редях нетърпеливо въпросите си аз.
– Аз просто исках да ѝ кажа, че вече съм добре, че съм щастлив, свободен... А тя започна да ми се кара, че съм навън по това време, че не съм ѝ се обаждал цяла седмица...
Да, на някои хора им става неприятно, до степен на непоносимост, от факта, че друг се чувства щастлив и правят всичко възможно да изтрият доволната му усмивка...
– Подарих ти свобода, а ти какво направи? – продължих аз наскърбена. Ще загубиш и свободата си, и мен.
– Леле, леле, какво направих... – завайка се Енрике, хващайки се за главата. – Какво ще правя без теб? Кой ще ми готви така вкусно като теб?... И няма да бъда свободен. Ти ми подари свобода, а аз какво направих? Аз никога, преди ти да дойдеш, не съм бил свободен... Леле, какво направих?...
– Свободата, Енрике, трябва да се извоюва и пази. Грешката ми бе, че ти я подарих. Ако ти се беше борил за нея, щеше да знаеш цената ѝ и нямаше лесно да я загубиш...
– Ти си много добра, най-добрата жена след майка ми. Ти ми излекува стомаха и главата ми е вече добре. Какво ще правя без теб? – не спираше да нарежда той...
Всъщност и на мен ще ми бъде мъчно за него. Да живееш и работиш в един апартамент с човек, на когото са чужди: злоба, завист, корист, отмъстителност, омраза, лъжа, злопаметност, лицемерие, лоши обноски... Човек, който на младини е бил с изключително висок коефициент на интелигентност и въпреки че е загубил голяма част от него, все още има какво да те научи...
Шест месеца живях във възможно най-здравословната среда, (като изключим отровните вмешателства на Валя), далеч от лошотия, пошлост... И всичко това в днешното вълчо време...
Ще ми липсва, разбира се...
Отначало се молех Валя да бъде наказана за огорчението, което ми причини, но по-късно осъзнах, че тя е достатъчно наказана, затънала в блатото на собствените си злост и простотия...
– Вече знам какъв е бил моят проблем – страхът – каза неотдавна Енрике. – Вече не се страхувам. Книгата ти „Страх” ми помогна да го разбера... Ти ми върна желанието да живея! Благодаря ти! Благодаря! Благодаря!...
Мъчно ми е, че се разделям с него, но се радвам, че успях да му помогна и може би това е била моята мисия. Както казват испанците – “Mision completa” (Мисията е изпълнена)...
Малинка Цветкова
23.03.2017 г.
Мадрид, Испания
----------------------------------------------------------------------------------------------
Разказът е отличен с първа награда на международния конкурс "Изящното перо'2017", Чикаго, САЩ
------------------------------------------------------------------------------------------
© Малинка Цветкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017