Рони живееше в стая за две момичета, но сама. Елена, приятелката ѝ, скоростно се изстреля в семейния живот, заряза я тъкмо преди сесията. Самотно ѝ беше на Рони, и за разнообразие свали лаптопа си на пода и се излегна до него. От малка обичаше така да мечтае – излегната на земята. Майка ѝ се препъваше в нея, затичана по работите си, ядосваше ѝ се; баща ѝ я поднасяше, но топло, със симпатия.

На вратата се почука, „Да“, извика тя от пода. Беше Тед; щом я съзря, тутакси започна с този свой кукуригащ смях. Тя се позасрами, понечи да стане, но той я спря с жест. „Много си шантава!“, рече ѝ нежно, и се изтегна успоредно. И ето така се разговориха отново надълго и нашироко на любимата си тема – „Бийтълс“. Пееха си текстовете им на английски, знаеха цялата им биография, не се уморяваха пак и пак да повтарят факти и фрази, да слушат за енти път някое парче.

Тед не беше свободно момче, той си имаше супер гадже, една от най-красивите мацки в потока. Рони също се водеше обвързана, с Гецата ги знаеха като едва ли не идеалната двойка. Макар че... Както и да е. Но този Тед... Тя имаше усещането, че под видимия човек Тед, зад обикновените разговори, в него седи и се усмихва тихичко някой друг – някой, който знае неща, неизразими с думи, и най-вече – този някой знаеше нещо за нея, нещо същностно – което много искаше да узнае и самата тя... като куфар с двойно дъно. Като айсберг. Като планински водопад, скрит зад завоя, зад дърветата. Това тя го беше доловила още при първата им среща, като се замислеше сега – но го осъзна неотдавна, през една мразовита февруарска нощ, когато тримата, Тед, Гецата и тя, се прибираха в малките часове от някаква сбирка към общежитието. Момчетата вървяха от двете ѝ страни, тя – в средата, държеше ги и двамата под ръка. Тед взе ръката ѝ и я постави в джоба си заедно със своята... случи се нещо в тази среща на ръцете. Оттогава Рони се замисли за айсбергите и за куфарите с двойно дъно. Дотолкова се замисли, че стана видимо замислена и отнесена. „За какво мислиш?“, питаха я отвреме-навреме и Гецата, пък и кой ли не, на което тя отговаряше неизменно: за нищо.
„Ами, да си ходя аз“, надигна се Тед. „Ами – добре“ – отговори разсеяно Рони, вгледана в една тайна сценка вътре в себе си, на цвят – оранжево, тъмночервено и алено; на вкус – зряла праскова, ягода, диня и пъпеш; малка, трескава, взривяваща се картинка, в която тя и Тед, двамата... Хм.

Бавните му крачки към вратата – така ѝ се искаше – сякаш издаваха, че той гледа същото филмче. Ами ако – да?! Ами пък ако ли пък изобщо – не?! Тед отвори вратата отвътре, все така бавно се движеше, колебливо сякаш, затвори я отвън. В същия миг тя скочи, докосна бравата, която той беше държал преди минута. Не... не можеше... Нямаше сили да отвори, да извика – Тед!, да изтича... Не можеше. В съзнанието ѝ се извъртя като на забързана филмова лента нейният предстоящ живот, кух, скучен и безсмислен.... Каквото, каквото и да правеше от тук нататък, където и да отидеше, даже до небето да се изстреляше в космически кораб, до най-последната звезда – кух, скучен и безсмислен живот!

***

Дана не можеше да си го прости... Гъска. Лекомислена кукумявка. Как така подведе децата, за пръв път ли беше в планината?! Ясно беше забелязала цвета на облаците, когато тръгваха... Или пък го направи на инат – мъжът ѝ и брат ѝ си почиваха в хижата след предиобедното изтощително вървене, не им се обади, уж да не ги безпокои – и знаеше колко са против необмислени походи, особено при нестабилно време, особено следобед. А децата са си деца, не им се спеше, искаха още приключения, още един връх... Ами тя?... Дете ли беше? Сякаш чавка ѝ беше изпила акъла. И ето я сега тук, отпред – стръмната пътека под тъмнолилавото небе, прорязвано от светкавици, зад нея – дъщеря ѝ и нейната приятелка, синът ѝ и двете ѝ племеннички. Беше изложила живота им на риск. Изтрещя гръмотевица, страховито отекна сред скалите, тежки капки зачаткаха по камъните. Тук не можеха да останат, по билото беше най-опасно... трябваше да тръгнат незабавно надолу – а от дъжда пътеката ставаше хлъзгава, все по-хлъзгава с всеки миг; единствената пътека за хижата, от едната ѝ страна - отвесна скала, а от другата – пропаст. Не бяха обути стабилно, бяха тръгнали за малко уж – а до хижата имаха поне час... Бурята се засилваше. Децата я гледаха. Миг... два... Дана не помръдваше. „Защо сте ме зяпнали такива?, идваше ѝ да им кресне, оставете ме на мира... аз съм само човешко същество... Някой друг да вземе решение... Някой умен, някой смел... Аз не мога! Категорично – не мога!“

***

„Тихо!“ – Диманов зачука с вилицата си по масата. Всички се умълчаха. “Тост! Иван има думата!“ – ухили се неприятно началникът. Иван се надигна с неохота. Не можеше да понася шефа си. Гадняр. Мазник. Всички знаеха за мръсните му машинации. За любовниците, които водеше в кабинета си. Този иначе безупречен съпруг. Но най-гаден беше навикът му да демонстрира всичко това и да изисква одобрение и похвали. Да отсъстваш от петъчните запои, които мазникът наричаше оперативки – това беше непростимо провинение. Не – трябваше час по-скоро, миг по-скоро да си вдига гълъбите. Независимо от добрата заплата, от безработицата, от всичко. Диманов имаше особено отношение към него, усещаше неприязънта му и не пропускаше случай да го унизи, да го принуди да върши или говори пълни простотии – от които Иван след това цяла нощ не можеше да заспи. Ето – и сега трябваше да се изправи и да го хвали на висок глас, да му пожелава здраве и любов, да се прави пред всички на палячо... Чак му ставаше смешно на Иван... Как така беше възможно – вечер да мисли едно, денем да прави друго! Колко пъти си казваше – ето, утре е денят, денят на Решението! Сутрин, докато се бръснеше, виждаше лицето си в огледалото – своето добре познато, скъпо лице, честно и добро, леко стареещо, но все така красиво, излъчващо концентрираност и вяра ... и си заръчваше: отиваш, чукаш, отваряш вратата независимо от отговора, казваш му думите – беше си ги написал дори на един лист, и си даваш оставката.

Представяше си, живееше предварително десетки пъти радостното изпърхване на сърцето си, освобождаването, полета... Излизането навън, вдишването с пълни гърди – свободата... Но влезеше ли в сградата, веднага го подхващаше суетнята на поредния ден – кафето сутрин, малките шеги с колегите, задачите за деня, обядът в съседната закусвалня, следобедното кафе. И така, ден след ден, седмица след седмица, вече три години – години, в които той вземаше добра заплата, благодарение на която успя да се сдобие с отдавна мечтани неща... Но губеше самоуважението си, смелостта, вярата, че може да управлява съдбата си.

***

Кух, скучен и безсмислен... Не. Рони нямаше да го позволи. Натисна дръжката... страшно... това не беше нейната ръка – но продължавай така, ръка, не спирай, само не спирай!, аз не мога, страх ме е, но ти – да, ти продължавяй, за Бога.... отвори рязко – и се намери очи в очи с Тед – не беше си тръгнал... стоеше с лице към вратата и изглеждаше изплашени и объркан... но в очите му проблесна ... връх на айсберг... водопад в планината, лятна дъга, писък на утринна птица... и Рони усети, че светът мощно се намества, че тази, смелата ръка, е нейната ръка, винаги си е била нейна.... усмихна му се, усмихна се и той, страхът се провали по дяволите, и после – кой кого пръв докосна, пое – не беше ясно; влязоха в стаята ѝ, затвориха отвътре вратата.

В този миг, кой знае откъде, изникнаха някакви чудаци – жена на фона на планински пейзаж, под небе, раздирано от светкавици; немлад мъж, който държеше чаша. И двамата гледаха към нея с някакъв настойчив въпрос в очите. „Да!“, каза им Рони, без да разбира какво значи това – „Да, да!“ – повтори и потрети. „А сега се омитайте, виждате, че съм заета.“ И потъна в прегръдката на момчето, с хълцане, смях, плач; потъна в хаос, безпаметен и облекчаващ хаос, който изтръгва от корен всичко, който всичко съгражда – от нищото.

***

„Тръгваме!“, изкрещя Дана и стъпи на пътеката. “Мамо!“, изхлипа дъщеря ѝ, „Ами ако...“ „Не говори, Пиле, отново извика Дана (така се наричаха двете – Голямото Пиле и Малкото Пиле), вървете точно след мен, мислете само за следващата си стъпка! За нищо друго, само за следващата си стъпка!“ Децата поеха след нея. Дъждът се изливаше върху тях на воля, светкавиците раздираха небето, гръмотевиците трещяха страховито.

Дана гледаше в краката си и мислеше с благодарност как всяка мъничка стъпка ги приближава към хижата, ето – и тази е успешна, и тази, и тази; ... а сърцето ѝ зовеше някого над полудялото небе – някой по-силен и по-смел от самата нея, някой, за когото казват, че е милостив, че чува искрените молитви. Сигурно беше така, защото пристигнаха след час на хижата – живи, цели, и дори – в чудесно настроение. За разлика от посрещачите им. Мъжете ги срещнаха нагоре по пътеката, хижарят им беше казал, че са тръгнали към върха. Но изчакаха да слязат, да се преоблекат и да пият чай, и едва тогава се развикаха. Прави бяха, разбира се, безкрайно прави. Дана само мълчеше и лекичко се усмихваше. „Погледни се в огледалото!“ – каза мъжът ѝ. Над челото ѝ се извиваше един нов, чисто бял кичур коса. Нищо. Така беше добре, много, много добре. Всичко беше прекрасно.

***

Иван взе чашата си. Диманов чакаше широко засмян срещу него, чакаха и всички останали. Внезапно, без да каже и дума, мъжът плисна скъпото уиски в усмихнатото лице на шефа си. После пристъпи сред абсолютната тишина – каквато чуваше за първи път – като във водите на планинско езеро; отвори вратата, вдиша – отвън се ширеше именно оная свобода, която толкова пъти беше предвкусвал в мислите си. Тръгна безгрижен по улицата. Беше свободен. Нямаше да бъде лесно. Но най-трудното вече мина. Срещу него вървяха момче и момиче, тръгнали по работите си, със сериозни лица, но здраво хванати ръка в ръка. „Малко неща са по-красиви от ей тази картинка“, помисли си Иван и им се усмихна. Те отговориха на усмивката му.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Ценка Пенева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016