Когато преди десет години вратите на съня бяха заключени за мен, си казах, че по-зле не може да бъде. Но ТОЙ разбира се ме изненада. Отново.
От една страна, безсънието ме измъчваше.В началото. Но от друга – установих, че имам време в излишък и мога да правя всичко, което поискам.
Като всички смъртни аз възприемах ситуацията от най-обикновената, земна човешка гледна точка.И в това нямаше нищо лошо. Постепенно се научих да отчитам и останалите две гредни точки.Небесната или ангелската.
И Божествената.
Тази, последната, не винаги ми се даваше ясно.Може би защото все още не бях узряла за нея.Но все пак – ако много настоявах, а аз съм нечовешки упорита – в някой прекрасен час я получавах. Като видение.
През първите няколко години на Безсънния ми период, не осъзнавах какво искаше ТОЙ от мен.Какво очакваше. За какво ме подготвяше. Каква роля ми беше отредил от тук нататък.В Неговата Програма.Трябваше да изтече доста вода, за да разбера какъв точно беше Замисълът.
Смисълът.
През цялото време обаче пишех.Това ме държеше с глава над водата.Не ми позволяваше да потъна, да се удавя в самосъжаление и отчаяние.
И разбира се, си въобразявах, че само си съчинявам, измислям разни истории, с които да запълвам безсънието си.Да го правя малко по-поносимо.
Нищо не е случайно.И безцелно.Нито тук, нито там, нито другаде. Скоро ТОЙ ми даде да разбера, че не само мислите и изреченото имат значение и могат да се материализират. Но и написаното. Защото човекът е единственото създание, което притежава божествения дар да сътворява светове.Реалности, времена и пространства.Цели вселени.
Оттогава много внимавам какво пиша. Оглеждам всеки абзац, всяко изречение, всяка буква.
Очите ми се отвориха за Истината в един дъждовен следобед. Вероятно ТОЙ беше преценил, че вече бях готова за нея.
Предната нощ бях написала разказ за едно момиче, което чака своето момче, но то не идва и не идва.Тя се тревожи, всякакви мисли минават през главата й.Среща се със своя приятелка, която се опитва да я успокои, но напразно. Тягостното предчувствие расте в гърдите й като оловна топка. И докато двете седят в някакво заведение в парка, телефонът на момичето звъни.Съобщават й, че любимият й го няма вече. Загинал е в катастрофа.
Такова беше съдържанието на разказа, за който продължавах да мисля.
Вървях през парка, когато си погледнах часовника и видях, че имам достатъчно време до определения час при лекаря, към който се бях запътила. Седнах в някакво барче и си поръчах чай.
На съседната маса си говореха две млади жени. Едната не криеше притеснението си, а другата се опитваше да я успокои.
- Трети ден не се е обаждал, Маги.Не зная какво да мисля.
- Телефонът му нещо се е скапал...най-вероятно...
- Щеше да намери начин...друг начин да се свърже с мен.Сигурно нещо му се е случило.
- Хайде, стига!Не психясвай!Веднага мислиш най-лошото.Може да е някъде из планините пак, където няма обхват или...
- Не го усещам, Маги.
- В смисъл?
- От три дни не мога да го усетя.Не чувствам душата му. Сякаш вече не е тук...
В този миг телефонът й иззвъня.Тя погледна светещото екранче и пребледня.
- Ало, да. Аз съм...
После само мълчеше и слушаше.Ставаше все по-бледа и по-бледа. Когато връзката прекъсна, жената вече нямаше цвят.
Беше прозрачна.
- Добре ли си, Рая? – Маги стисна уплашено ръката й. – Какво става?Иван ли беше?
Прозрачната Рая я погледна, но със сигурност не я виждаше в този момент.
- Иван...няма го вече, Маги.Катастрофирал е. Преди три дни. Днес сутринта е починал в болницата...
Оставих пари до чашката с недокоснатия чай и излязох от барчето.
Вървях под дъжда по алеята без да отворя чадъра си. Изпратената от Него небесна вода изми лицето ми. Но не стигна до душата ми.
И тя продължи да плаче.
------------------------------------------------- -------------------------------------------------------------
© Нели Лишковска
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016