Бях захапал джама май. Отбих се за малко, но депресията ме подпря, и едно, лайф, две..., докато реших, че е достатъчно.

Изглежда имаше още хляб у мен. На вратата я стопирах. Поздравихме се с желание. Денят бе нулев – късен петъчен следобед. От запад повяваше, но слънцето все още ожесточено припичаше. Предложих й хладно-мрачната бърлога, на чийто праг разговаряхме. Прие с усмивка.

Университетското барче бе на самообслужване. Повторих. Тя си поръча джин-фис. След това се отприщи на тема реторика. Аз слушах. Аристотел ме мина на първия вираж, преглътнах го с водка и натурален лимонов сок; на Цицерон гълтах пушека. После се заредиха куп полупознати имена, докато пушех цигара след цигара. Пушех с мълчаливо разбиране. Бях гроб.

Беше по-жадна от мен и не млъкваше. Сигурно имаше защо. Беше минала на сюблимни теми, когато се направих, че не я виждам.

Изглежда тя беше седнала, докато вършех обичайното си облекчаване, на третата маса до изхода, затова трябваше да се въртя като ветропоказател или да се абонирам за тоалетната, което бе по-лесно. И двете не бяха извън етикета.

Приказваше до насита: за мъжа си, който се оказал простак и се наложило да изрита, за дъщеря си, която била истински полиглот... „В кой клас е?“ – попитах. – „Как, осми!“ – „Аха...“ – Тя изглеждаше чудесно.

И когато се връщах от тоалетната, и когато поръчвах поредния фис, и когато окото ми вършееше третата маса до изхода, тя не спря. Наложи се да седна до нея. Не след дълго я гъделичках зад ухото с приказки за новата си книга. Това й действаше възбуждащо, но още не предеше като котка, въпреки че изглеждаше точно така отстрани.

... Третата маса вдигна гълъбите след кафетата и аз отдъхнах. После ми домъчня. Бяха несравними. Но засега бях зает.

И когато й предавах витално сюжета на това, върху което работех, тя трудно конверсираше. Не беше пила достатъчно. Поне се надявах, че няма да се покатери върху масата.

Беше по-зле; първо ми пусна ръка под масата; аз се огледах – нищо, почти, защото бяхме сами. Направи ми кеф. Беше по-възбудена от мен. Усещах го с порите на кожата си, когато я докосвах. Науката за ораторското изкуство беше останала някъде между страниците на учените книги, които се въргаляха в безпорядък по масата. Басирах се, че беше забравила втория си мъж и щерката, която се гласеше да я измести всеки момент.

Не и мен. Бях лапнал като сом тройка. Бях обречен. Вече не си отварях устата, слушах, откликвайки с ерекция. Едната й ръка се рееше под хоризонта твърде заета. Сигурен бях, че и еристиката да владеех, нямаше да си помогна. Потъвах.

Изглежда Вселената се раждаше като Фалос; едно всепоглъщащо Либидо. Апетитната барманка не смееше да смени пепелника. Стоеше почтително до бара и се възхищаваше. Нищо повече.

Така изглеждаше отстрани, но бурята бе близко. Никога колендрото не е излъчвало толкова флуиди с дъх на сперма. Сред всички антични и западни капацитети думата сперма оглавяваше класациите. Тя я беше номинирала и не й пукаше. Чукаше й се.

После взе да брои бенките по свободната ми ръка – белег на щастие. Не можех да го избегна. Бях щастлив – върхът. Но това не й стигаше. Беше ненаситна. Искаше да преброи и космите по ръката ми. Не й позволих. Дори за случаен мъж като мен това бе непоносимо в едно скапано барче. А и с една изнервена барманка като свидетелка.

Аз не бях нервен, само дето девалвирах хомо сапиенс в хомо еректус. Едно чувствено пътешествие през хилядолетията, лишено от смисъл и спомени. Еретическата ми мисъл за отсъствието на Бога ме подсещаше, че... Все още членоразделях.

След петото ми ставане до бара бях вече подмокрен, но не я споменах с лошо. Спуснатата ми над джинсите тениска с реклама „Harley Davidson“ скриваше срама. Бях доволен. Но ми се чукаше все пак. Когато се върнах, й го казах. Погледна ме като издрусана. Ако изречах „Цицерон“, „Сцевола“ или нещо крилато от рода на „vox clamantis in deserto“, щеше да ме гледа по-акордирано... Боже, какво тяло на тия години! Великодушно й бях простил всичко.

Вече не бяхме тук, бяхме платили сметката, ръката й шаваше мечтателно някъде под покривката. Бях приватизиран. Затова мълчах. И тя беше млъкнала. Но не беше неловко. Бяхме сталактити в Темната дупка. Казах й го. Усмихна се само с очи, неловко. И аз. Очните ми ями фиксираха червената покривка на масата, но тя не променяше цвета си.

Изглежда и ние. Сочната барманка ни го каза. Трябвало да чете за изпит и щяла да затваря. Отвърнах на знойната барманка-студентка да изчака някоя минута. Не мисля, че ме разбра. Не от любов към четенето. Не и към писането. Не ни мразеше. И тя излъчваше същите флуиди. Мъчех се да говоря ведро и спокойно. Тя не се мъчеше. Просто врътна тяло и гърдите й изостанаха в каданс. Бяха забележителни.

Партньорката ми идентифицира събитието с бялото на очите си. Зениците й плуваха в джин. Тялом и духом бях там. Намигнах й с една част от тялото си. Знаците на щастие тъмнееха върху ръката ми като недопечени зърна кафе. И нейните – една педя под трапчинката на брадата й, увиснала унило над червената покривка.

Изглежда бях един индиферентен, импотентен, неинтелигентен тип. Тя не искаше да повярва. Сигурно и за двама ни нямаше значение. Всъщност за жените е по-друго. О, Боже, сигурно!

На излизане я притиснах в самотното предверие, обрамчено с решетки. Тя не го взе на майтап. Искаше да ми се отдаде. Като начало й върнах целувката, пълна с джин-фис. Течността се преливаше от уста в уста като в скачени съдове. Стройните й колони се бяха превърнали в диреци на безстопанствена възрожденска къща, та се наложи да я подпра на стената с реклама на „Coca Cola“. Боже, мислех панически, какво ми дойде до главата! – докато ръцете ми изследваха подробно ландшафта под роклята. Дори на тия години  бе по-твърда от памук. За себе си не можех да кажа същото.

Някой от нас наваксваше. Вече не бях сигурен кой. Тя не дишаше като допотопен локомотив, въпреки това предчувствах, че ако сме хоризонтирани, ще живне и...

Този път бях жилав като бамбук и издръжлив като камила. Помолих я да помислим трезво и да решим реалистично нещо. Дори я хванах през кръста и я преместих на цяла педя от мен. Тя не падна, но и не се замисли. Всичко се тропваше върху празната ми глава. Още не ме цепеше.

През преплетените железа подухваше. Аз я държах на разстояние, тя скимтеше, но тихо; по стъпалата отвън отекнаха стъпки, някъде из помещенията трясна врата; слънцето отдавна беше залязло; аз залепих спукания балон и в него набъбна незавършената ми книга; едно женско тяло, допреди минута безформено, започна да се стяга и да ме мрази; омразата бе взаимна...

И...

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015