Четирима са. Студенти в самото начало. Жизнени непукисти. Малко изплашени от информацията и изискванията, но сигурни, че ще се справят.

Отиват в малко градче, където търсят хотел. Първоначално опитват в манастира и мотела до манастирския комплекс, но места няма. Затова остават в хотела в центъра на града. Хотелът е с хубавото име „Милкана“. Нищо, решават те, ще преспим, а сутринта ще запалим свещи в манастира, ще обходим и пещерата. За случая са облечени спортно – джинси и якета.

Двете момчета се записват в стая № 32, а момичетата се правят, че не са с тях - № 33. Оглеждат стаите. Доволни са. Южно изложение, в случая без значение, две легла, къс коридор с вграден гардероб, който е с обща дървена преградна стена оттатък, и баня с тоалетна. Банята е без вана, но иначе е чиста и уютна, вдъхваща доверие със запечатаните чаши и отходни места със санитарни ленти, книжни пликове за бельо и отпадъци с фирмената щампа на „Балкантурист“, комплекти тоалетни сапуни и рула хартия за тоалетната. „Милкана“ е с три звезди, които, четиримата прекрасно виждат, не греят ярко в това тихо, малко провинциално градче.

За тях е върха – единият се съблича гол и след малко долитат звуците на удовлетворение под шуртящата вода. Другият разопакова багажа. Пуска музика и налива в две водни чаши домашна гроздова. После правят смяна, като преди това се чукат.

И на вратата се чука. Момичетата си я отварят сами и нахълтват. О! – възкликват. Едното е по-дребно, по-мургаво, по-живо. Другото – с повече месо, но не прекалено, с по-едър кокал, на пръв поглед повърхностно и жизнерадостно, със светлокестенява коса на вълни по раменете. Смее се за щяло и нещяло. И двете са симпатяги, животът им до този момент не е особено наситен, скромни провинциални момичета с по един „сериозен“ приятел-войник, който почти са забравили. Нали няма връщане назад, нали?!
Хайде, момичета – командва този с пешкир около кръста – излиза от банята свеж като швед след сауна, – гласете масата.

Нека се приготвим и ние оттатък. Нали може?

Досега са седели и са клюкарствали – подмята отново тоя с пешкира. Но не повече от половин час – и другият е настроен са заповядва. Приятно им е да се чувстват така, защото животът им е още игра. Двамата остават сами. Мълчат.

Оттатък продължителен шум от течаща вода. По-едрата симпатяга заплашва, че ще остави града без вода – възглавничките на пръстите й вече са подпухнали, а тя е останала без сили. Името й е Росица, но й викат Ро. Ро, излизай вече – дори сериозната и уравновесена Наталия е нетърпелива и започва да се съблича, след като петнайсет минути е стояла пред огледалото.

Лятото отдавна е свършило. Ивайло и Гената са застанали до полуотворения прозорец и гледат. Гената е с чаша в ръка, в другата държи цигара до нивото на гърдите си и се обръща към Ивайло: Ще посъберем малко сили и към осем ще слезем в ресторанта. Съгласен, отговаря Ивайло.

Денят си отива изведнъж. Към 17.30 ч. притъмнява, небето натежава и захлупва градеца, на отсрещната височина клонаците на дърветата почерняват и изгубват очертанията си, а към 18 ч. баирът, небето и къщите се сливат и скриват под черното було на нощта, появява се вятър, който запраща първите дъждовни капки в стъклата на прозорците; остават да се кокорят очите на къщите в далечината с големината на нокът, а пред хотела неоновите тръби на рекламите загряват.

Ивайло затваря прозореца и се тръшва на леглото доволен.

След което отиват при момичетата и ги подпират. Ще постоят в ресторанта само така. Нужен им е по-скоро бар, но това, което се нарича бар, в момента не работи. Решават да пият само аперитив и поръчват бисерна ракия със салата за момчетата и Рикадона за момичетата. Естествено, не се познават толкова добре, така че разговорът им, изкуствено витален, се върти около университета, шокирани са от даскалското вътре, от реда, проверките, от отделни преподаватели, които общо взето са оплюти; не липсва и възхита от тоя или оня от страна на женската половина на компанията и те не го крият; обаче и на четиримата не им пука определено – в самото начало са.

Сервитьорът не е особено любезен, провинциално раздърпан и небрежен, знае, че от тия не ще смъкне много. Но явно има късмет – не са дръпнали още, а Гената го поглежда така, както само той може, и го моли след пет минути да дойде за сметката. После погалва под покривката коляното на Ро; знае Гената, че е още рано, но и знае къде е по-малкото съпротивление – Росица го изглежда престорено сърдито, което не убягва от погледите на Наталия и Ивайло; време е да стават, вече се платили и сърдитият келнер се клати между масите за парсата.

Стая № 32 на „Милкана“: момичетата шетат, Гената и Ивайло са се излегнали бейски на двете легла и пушат, не са пушили кой знае откога. Разсъждават: Гената цитира Дончо Цончев, който цитирал дъщеря си: „Една компания не може да бъзе мъжка, ако в нея няма поне една дама“, значи, заключава, нашата е най-мъжката компания, която съм виждал, а Иво го допълва: Ако ни нямаше нас, компанията щеше да е съвсем мъжка. Вярно, подкрепя го Наталия, каква мъжка компания може да се очаква от такива заспали... Не са, ъ-ъ, толкова заспали – решава да приключи Гената и сяда на масата.

От едната страна на ниската масичка седят Ро и Гената, а от другата, на леглото – Наталия и Иво: демаркационната линия вече е прокарана, без да могат да си обяснят, а и това не ги интересува в момента.

Вече са пуснали локалното осветление над леглата и са се разположили по двойки, като са полуотворили едното крило на прозореца; от процепа навън се отцеждат на тласъци вълма пушек, миризма на домашно вино, свинско и желания; отвън нахлува тънък есенен ветрец, който ги пощипва и ги кара да се сгушат.

Поизчерпали са се, затова по-малко приказват и повече слушат музика. Загъват се с одеялата. Дръпнали са достатъчно, Гената става и обявява, че ще прави художествено събличане. Стига до слиповете и се тръшва на леглото до Ро без сили. По феромагнитната лента върви „Дъбъл вижън“. Има нещо твърде инфантилно в цялата история, но то не може да бъде регистрирано от четиримата; ще го разберат едва години по-късно, а дотогава... Засега слушат „Форинър“, тактуват с крака, а после танцуват, като си разменят партньорите; след това на Гената му се къпе – облечен е с чаршаф като махараджа – и иска да прекара времето си като римски патриций. Натали и Иво са се завили до кръста с хотелското одеяло и са се изпънали съсредоточено като исихасти. Приказват си нещо тихо. После стават и излизат. Ще се поразходим – казват. О’кей – отвръща Гената и дръпва одеялото върху себе си и Ро.

В стаята става горещо и им се иска да отворят широко прозореца. Пред хотела няма никой, всичко наоколо е пусто и тихо, мрачно и едва ли е подходящо за нощни разходки; дъждът е престанал, от реката излиза белезникаво чудовище, тръгва по улиците и обвива светещите тук-там неонови кълба, притиска ги към земята.

Ро е по нощница, наметнала отгоре си яке. Гената отдръпва ръката си изпод тялото й, изтръпнала от тежестта, и я прегръща. След това я целува. Внимателен е, пипа това яко, пращящо от здраве тяло, сякаш върти кристална сватбена чаша в ръце. Ро се усмихва и отговаря на целувките му, смъква се надолу и целува всички части на тялото му. Ръцете й са неопитни, но заети. Тя трепери, до ушите им не достига вече никакъв звук, но тишината не ги плаши, разтваря леко колене, за да се намести Гената; и двамата дишат като астматици, залива ги лава, пълзи нагоре, температурата е над сто по Целзий.

Някъде се отваря врата. Чуваш ли, някой влиза – шепне Ро. Моля ти се, ЧУВАШ ЛИ?

Вратата се отваря. Влизат усмихнати Наталия и Ивайло, внасят есенен хлад. Хайде, деца, какво сте се увили като буби! Двамата се отдръпват един от друг на светлинни години, чува се само дишането им – парни локомотиви. Говеда... – мисли си Гената, но и той се усмихва, малко гузно. Не ви ли е горещо тук? – пита Наталия и си сипва коняк. – Измръзнах. Да нямат температура тия, Иво, какво ще кажеш, дай им термометъра да си го пъхнат някъде... Не, не рискувай, ще се пръсне.

На Росица и Генадий им трябва доста време да стабилизират дишането си. Щях да го пусна, ако не бяха влезли, боже, щях... А защо не, той ми харесва... Не знам, объркана съм, но все пак ви благодаря... О-о-о, глупачка! Колко съм отмаляла... Май съм пияна... Мога ли да си хвърля един душ във вашата баня? – пита Ро и Гената й прави място да мине, а тя внимава да не го отгърне.

Намята отново якето и тръгва към банята. Почти уцелва вратата.

Банята като лайтмотив – изръсва Иво и се хили. Седнал е до Наталия и загръща коленете й с одеяло.

Наталия е момичето, за което само могат да мечтаят такива като Гената. Калпазани – мисли Наталия и поглежда отстрани гузното му лице. Мъчи се да открие следи от греха по него, но не успява. Вижда само едно зачервено момчешко лице, красиво според нея, което я гледа, гледа – ще я изпие, – и пита: Е, сега какво...

Генадий е спокоен, пали цигара от огънчето на предната, а фаса хвърля незагасен в пепелника: Така е в Америка – пояснява.

В това време Иво е прегърнал Наталия през раменете, не говори, само наблюдава и не се усмихва; всички са уморени. Когато скроиха номера на Гената и Росица, излязоха в коридора, поседяха във фоайето на първия етаж, поприказваха, после Иво погледна часовника си и се качиха отново на техния етаж, минаха покрай стаята на момичетата и забавиха крачка, а Наталия го погледна „особено“, както му се стори, Иво я придърпа към себе си, целуна я зад ухото, на което тя отвърна: Недей, възбужда ме; след това отвориха вратата на № 32.

Сега седяха омърлушени, уморени, унесени, а мислите им се лутаха из задимената стая като из тесеракт. Вече не бяха тук. Бяха седнали на банките в първа аудитория и слушаха мъгливите обяснения на доцента за феноменологията и екзистенциализма като „горчиви плодове на идейния песимизъм“; Росица си спомняше Наталия, при която легна след това, за да си стопли краката, и заспа; Наталия се беше изпънала, а тя, положила краката си върху нейните, сънуваше как оживява статуята на Аполон – неосакатена, в естествени размери; Гената спеше като дете, малък красив мъж, преждевременно порасъл без майчина ласка, и сънищата му бяха кошмар; виждаше се ту във фланелката на „Спартак“, прегърнал две момичета наведнъж, голи и брутални, ту в ученическия състав на бригадата, където свиреше парчета на „Бийтълс“, „Юрая Хийп“ и „Дийп Пърпъл“ в синя униформа и каскет, ту в Родопите, където бягаше от училище, за да ходи за пъстърва; сънят му завършваше с един запой от казармата, а след това някаква пищна стръвница се беше надвесила над него и го изсмукваше малко по малко, и той скачаше да пие вода: тогава разбираше, че е още пет сутринта в хотел „Милкана“; Иво остана буден почти цялата нощ или поне така му се стори; лежеше, вперил очи в светлия таван, и мислеше, че това не е толкова важно, за да го запомни, но знаеше, че един ден ще му притрябва, и се усмихваше; заспа на разсъмване.

Бяха още в самото начало.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015